Българска православна религиозна философия




ИмеБългарска православна религиозна философия
страница1/3
Дата на преобразуване11.11.2012
Размер263.18 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://files.myopera.com/Tsatsov/blog/balgarskata feligiozna filosofia-statiata-posleden.doc
  1   2   3
ст.н.с., І ст. Димитър Цацов


БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА РЕЛИГИОЗНА ФИЛОСОФИЯ

(Проблемно - библиографски профил)


Българската православна религиозна философия е елемент от българската хуманитаристика и иманентна страна на българската философска мисъл, което означава, че нейната история е многовековна. Още в първото определение на философията, дадено от Свети Кирил Философ: “да се опознаят божиите и човешките неща, да се приближи човекът до Бога, доколкото е възможно и да се поучи чрез добродетел да стане като Онзи, Който го е създал по свой образ и подобие” се вижда тясната преплетеност между философските и богословски идеи, с което се потвърждава тезата, че християнството не създава дистанция, а възможности за сътрудничество с философията (Киров 2005: 36). Религиозната философия присъства в произведенията на учениците на Кирил и Методи, в развитието на Преславската и Търновската книжовни школи, в богомилството, различните ереси, които се разпространяват в България през Средновековието. Дори по времето на Османското владичество не се прекъсва развитието на религиозната философия. Съществена диря в това отношение остават българските католически книжовници като Кръстьо Пейкич, Яков Пеячевич, Франц Ксавер Пеячевич. Българските мислители от Възраждането също органично разработват философско–теологични проблеми. Няма мислител, който по един или друг повод да не разсъждава за Бога и за значението му в живота на хората. И по-късно, в системно разработваните философски системи, богословската страна е неотменен елемент. Вярно е, че при различните философи присъства в различна степен на интензивност, но в по-явен или по-неявен смисъл, е неотменна логическа част от цялостните им възгледи. Например българският философ Иван Гюзелев създава първата оригинална философска система и я подчинява на своите религиозни възгледи. И. Саръилиев търси оптималният синтез между религия, философия и наука, но за Д. Михалчев обаче религията е само обект на анализ.

Целта на настоящата разработка е да се посочат някои от видните български богослови от първата половина на ХХ в, основните им произведения и техните идеи, които се разполагат в пресечната точка на философията и теологията.

І

Особено значение за развитието и разработването на българската православна религиозна философия е създаването на Богословския факултет през 1923 г. към СУ “Св. Климент Охридски”, в който започва систематичното изследване на различни философско-богословски проблеми.

Пръв преподавател по християнска апологетика и религиозна философия е проф. архм. Д-р Евтимий Сапунджиев, който има съществен принос за развитието на религиозната философия у нас. Още в най-ранните си произведения той ясно очертава основните вектори на анализа си, който може да се определят като търсене на мястото и ролята на вярата не само в познанието, но и в цялостния човешки живот. През опозицията “разум-вяра” българският богослов пречупва голям кръг от въпроси, свързани с отношението между религия и науки, практическа философия, интуиция и логическо мислене. Той дори посвещава цяла статия на различните значения на думата вяра, публикувана във “Философски преглед” (Сапунджиев 1931: 2). Тезата му е, че “не всички сме християни и не всички сме теисти, но всички сме вярващи и дори религиозни” (Сапунджиев 1931: 2: 156). Важна роля в това отношение има докторската му работа “Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях според учението на Т. Липс за “вчувстването”, защитена в Берн през 1915 г. Българското издание е публикувано в първия годишник на Богословския факултет през 1923-1924 г. Още в увода се отбелязва: “Въпросът: по кой психологически път дохождаме ние до общото у всички ни убеждение, че съществуват чужди “аз”, е от първостепенно важно значение за съвременната християнска етика и апологетика. За християнската етика той е важен, защото неговото изследване подготвя научна почва и в теоретично отношение: за установяване на психологическите основи на етичното преживяване, в практическо отношение: за изнамирането на средствата за осигуряване на по-интензивни етически преживявания у хората. А пък за христянската апологетика той е важен, защото разрешението му в този смисъл, в който напр. Липсовата (въз основа на Юмовото), Бергсоновата и др. психологии го решават, отваря широк път за защитаване правата на интуицията и на вярата да лежат, наред с разума, в основата на човешкия мироглед” (Сапунджиев 1923-24: 262). Същата теоретична линия се продължава и в следващата студия “Учението на Д. Юм за съчувствието (“симпатията”) и паралел между него и Т. Липсовото учение за “вчувстването”” (Сапунджиев 1924-25). В произведението си “Елементи на вярата в основите на нашето познание” (встъпителна лекция), той стеснява горната теза и вече отговаря на въпроса за сближаването на науката и религията, на разума и вярата, с тезата, че вярата лежи в основата на самия разум и благодарение на нея са възможни най-елементарните понятия и закони на разума (Сапунджиев 1923-24). Насоката на разсъждения е типично репрезентационистка, т.е. той изхожда от едно абсолютно противопоставяне на субекта и обекта на познаието. Субектът и по-специално неговото съзнание, е абсолютно затворна сфера и поради това ние не можем да знаем, че нашето познание се отнася до една независима от нас действителност. За това е нужна нашата вяра, интуицията. Според него съвременните теоретици на познанието като Бергсон и Хусерл “вече говорят за интуицията като основа на нашето познание, т.е. за непосредствено вчувстване или вяра” (Сапунджиев 1923-24: 6). Общото му заключение е, че обективната сигурност се основава на вярата, т.е. на непосредственото преживяване на логическата необходимост. Подобна теза трябва да се разбира като типичен репрезентативен реализъм, защото Сапунджиев пише, че сетивните преживявания не ни дава представа за външния обект, доколкото представата зависи от особения стореж на нашето сетиво (Сапунджиев 1923-24: 12). Епистемологичните идеи на Сапунджиев като цяло трябва да се оценят като архаични, защото репрезантативният реализъм през 20-те годин на ХХ век отдавна е преодолян във философията и теологията (Цацов 2003). Очевидно е влиянието на Ото Либман. На този философ Сапунджиев посвещава специална студия “Как се очертават границите между вярата и разума – научни проблеми в мирогледа на един неокантиански философ (Ото Либман)”, също публикувана в първия годишник на Богословския факултет. Основната интерпретационната линия на творчеството на Ото Либман, поддържана от Сапуджиев, е установянето на хармония между разума и любовта, на логическото и на сърдечното начало”. Сапунджиев завършва анализа си така: “Само критицизмът води до съзнаването на този дуализъм, разумът и любовта са само в човека разделени, а всъщност те засягат Едно и Също Вечно-Неведаемо” (Сапунджиев 1923-24: 65). Ето защо се изтъква, че върху философско-религиозните схващания на българския богослов има неокантианско влияние (Годишник на Духовната Академия, 1974-1975).

Сапунджиев използва термина “християнска апологетика” като синоним на философия на християнството, основно богословие, умозрително богословие, въведение в кръга на богословските науки, генерално богословие, генерална догматика. В това отношение той не само осигурява програмно (т.е. определя същността, методите, задачите и значението) християнската апологетика като учебна дисциплина, но написва и първите трудове в това отношение: “Задачите на християнската апологетика”, “Въводни мисли и материали по история на религиите”, “Кратък наръчник по християнска апологетика”, “12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина”, От особен интерес е студията “Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемите на религията”, в която се прави опит за по-точно дефиниране същността на религията и съобразно това да се очертаят и най-адекватните методи (Сапунджиев 1928-29).

Според архимандрит Евтимий християнската апологетика се дели на четири основни части – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието, което структурира и съдържанието на неговите разработки “Задачи на християнската апологетика” и “Кратък наръчник по християнска апологетика”.

През 1943 г. посмъртно е публикувана в Годишника на Софийския университет (Богословски факултет) специална студия “Гнезда на съмнение във вярата”. Тук Сапунджиев изброява осем източника, които пораждат съмнение в същността на вярата. Това са крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; наличието на страдание и неправдите в живота; неблагоприятното стечение на тежки условия в живота на дадено лице; безжизненият, фалшиво-лицемерен и безплоден начин на преподаване на християнските истини; несъгласуваността между проповедта с личните дела у християните и по този начин създаването на съблазънта, че християнството не е за живота, а е само димна завеса за прикриването нечестивите дела у само по име наричащите се християни (Сапунджиев 1943).

Отделна тематична насоченост в изследователската дейност на проф. Сапунджиев е свързана с ролята на религията при формирането на християнски мироглед. Той се противопоставя на схващането, според което чрез историята на религията се формира определено скептично отношение към религиозната вяра, защото се притъпява съзнанието за свръхестествената същност на религията. Според българският богослов историята на религията създава предпоставки за формирането на по-силна вяра, защото разкрива психологическата и историческа всеобщност на религиозното чувство и многообразието на неговото конкретно проявяване. Чрез историята на религиите се утвърждава еволюционният принцип и връзката между големите религиозни движения и значителните социални промени в обществата.“ Историята на религията има голямо практическо значение за закръглянето на научен мироглед, за косвено затвърдяване на вярата в свърхестествеността на християнството и за правилната насока на деятелността, устремена към насаждане уважението към живота.” (Сапунджиев 1939-40).

Важна теоретико-практическа позиция на българския богослов е убедеността, че не само със средствата на християнската апологетика, т.е. не само чрез логически и научни аргументи, може да се изгради силна вяра в човека. Тя се постига комплексно, защото върху нея влияят различни фактори от морално, естетическо, икономическо, педагогическо естество.

Съществен дял от публикациите на архим. Евтимий Сапунджиев са посветени на защитата на Българската православна църква от различни неправомерни от православна гледна точка религиозни култове и секти. Не може да не споменат в това отношение неговите “Писма за дъновизма”, в които се подлагат на критика идеите на т.нар. бялото братство (Сапунджиев 1923).

Наследник на проф. д-р архимандрит Евтимий Сапунджиев в катедрата е проф. д-р Борис Маринов Христов. Неговата основна тематична насоченост е свързана с отношението между науката и Библията. Основната смислова насока е да се покаже, че няма противоречие между тях, защото имат различна насоченост и обхват. В Библията се разкриват само най-общите и основни връзки и отношения и зависимостта на всичко от Твореца, Промислителя, Владетеля и Съдия, докато науката изследва конкретните природни и социални закономерности. Плод на неговите изследвания са: “Произход на света и история на Земята според науката и Библията” и “Има ли противоречие между науката и Библията по въпроса за същината, произхода и развитието на живота?” и др. Той пише: “Не може да съществува противоречие между истинския смисъл на едно богооткровено учение от Библията, в което се засягат истини, по които има дума и науката, и сигурните, несъмнените резултати от самата наука. Защото Бог не може да си противоречи: Библията, преди всичко е Слово Божие. И в онова, което в нея е божие, се съдържа и открива истина. Светът е дело Божие. Науката , по думите на великия Нютон, изучава творенията Божии. На всяка несъмнена истина може да се гледа като на откровение Божие.”

Едно от най-ранните изследвания на проф. Маринов е за ролята и значението на молитвата. В изследването си “За някои възражения срещу молитвата” той подчертава, че тя е център, сърце и душа на религията и не може да има истинска религия без молитва като жива и непосредствена връзка между човека и Бога. А в изследването “Оръжията на апологета на християнството” успехът на апологета се дължи на дълбокото познание, вярата в Бога, обичта към Бога и неговата Църква, търпението, начин на живот, според вярата и молитвата.

Съществен дял от религиозната философия е догматическото богословие. Проблемите, свързани с истините на вярата, са предмет на анализ още от времето на покръстването, но те имат предимно компилативен характер. По време на византийското и османско владичество богословските идеи се запазват и развиват в манастирите, където се преписват старите книги и по този начин се запазва връзката, която поддържа християнската вяра. В края на ХІХ и в началото на ХХ век основните нужди на средното и висше богословско образование у нас се задоволяват от руски учебни издания. Първото написано на български език учебно помагало и издадено от Св. Синод на Българската православна църква през 1909 г. е дело на учителя в Софийската духовна семинария йеромонах Софрони Бунтовников “Православно догматико-обличително богословие”. Тук се излага не само православното учение, но се подлагат на критика римокатолическото и протестантското схващания. По-късно, през 1926 г., учителят по догматично богословие Христо Гяуров издава “Въведение в православното догматично богословие”, а през 1927 г. се издава нов учебник от Данаил Лесков “Православно догматическо богословие (Учение за Бога Спасител, Осветител и Мировъздател)”.

Проф. Димитър Дюлгеров e първият хабилитиран преподавател в катедра по догматическо богословие при Богословския факултет. Той е руски възпитаник и се отличава с изключителни творчески възможности, свидетелство за което са неговите многобройни публикации. Още преди хабилитирането си издава две книги – “Римският папа пред съда на Св. Писание и църковната история” (С., 1924) и “ Иисус Христос – новозаветен Първосвещеник - Изкупител” (С.,1926). Той преподава две дисциплини – догматическо богословие и критика и анализ на инославните изповедания и на сектите в България. Една от основните насоки на неговия изследователски интерес е към проблемите на догматическото богословие - (“Иисус Христос – новозаветен Първосвещеник-Изкупител”, “Значение на догмата”, “Размисъл за Sofia, Премъдрост Божия”, “Тайнство на кръщението”, “Единство в Църквата Христова”, “Единство на Църквата”, “Учебник по Православно догматическо богословие”, Учебник по Мисионерство” и др.)

Във встъпителната лекция за редовен доцент “Значение на догмата” (прочетена на 5 април 1927 г.) той защитава тезата, че догмата не е суха теоретична формула, а живот – догмите имат жизнено и спасително значение и затова са достъпни чрез личен опит и съзерцание.

Проф. Дюлгеров взема отношение към една много значителна дискусия, възникнала в началото на ХХ век чрез студията си “Размисъл за Sofia, Премъдрост Божия“. През 20-те години на ХХ век около Православния богословски институт в Париж се групират руски философи и богослови-емигранти и със своето творчество дават основание да се говори за “нова богословска школа”. Самите те наричат това ново мистично направление в руската православна мисъл неогнозис или православен гнозис. Тук не става дума за някакъв разрив с православната църква, а за разширяване на нейното догматично учение с концепции, които са част от нейното наследство, но по различни причини са пренебрегвани от официалната църква. В центъра на тези събития е о. Сергей Булгаков, който е начело на Богословския институт в Париж и създава т.нар. софиология. Проф. Дюлгеров, от една страна, оценява като отклонение от православното догматично учение идеите на Булгаков, но също така и критикува аргументацията на онези, които го отхвърлят (Дюлгеров 1936-37). Със същото чувство за актуалност, каквото проявява в студията си за софиологията, той анализира идеите на създалото се в България през първата половина на ХХ век религиозно движение “Добрия самарянин” (Дюлгеров 1939-1940). В това отношение проф. Дюлгеров е един от българските богослови, който отделя много внимание на инославните изповедания и на сектите в България. Неговите усилия в тази област са в три насоки – римокатолицизма, някои от православните секти, теософското и други общества. Още след завръщането от специализация от Московската духовна семинария той публикува труда “Римският папа пред съда на Св. Писание и църковната история (Историко-богословско осветление на въпроса за главенството и непогрешимостта на римските епископи в съчиненията на католическите богослови от епохата на Ватиканския събор)” (С., 1924), в който аргументирано отхвърля догмата на І Ватикански събор (1870) за главенство и незаблудимост на папата. В редица произведения (“Иисус Христос – новозаветен първосвещеник – Изкупител” (С., 1926), “Рим и св.св. братя Кирил и Методий”, “Злоупотреба с правословните богослужебни книги”, “Възнесение на св. Дева Мария”) той анализира разликите между римокатолицизма и православието по отношение на някои истини на вярата: за Църквата, за първия грях, за св. Дева Мария. В студията си “Рим и св. св. братя Кирил и Методи” той се противопоставя на римокатолическата пропаганда в България, която, според него, става все по-дръзка (като пренебрегва член 27 от Конституцията, в който се казва, че в България доминираща религия е православието), разпространява идеите, че православието е слаба религия, която не може да задоволи съвременния разум” (Дюлгеров 1933-34). За тази цел той доказва, че светите братя Кирил и Методи се разграничават от тълкованията на християнството, които “идват” от Рим. В това отношение Дюлгеров проявява завидна упоритост и последователност. Свидетелство за това са неговите многобройни публикации в Църковен вестник – “Римокатолическата пропаганда у нас сред православните”, бр. 3, 4, 5, 6,7,8; “Същността на католицизма” в “Православен пастир”, бр. 2, 3 и др.
  1   2   3

Свързани:

Българска православна религиозна философия iconНа българската православна църква
...
Българска православна религиозна философия iconVi в до н э. Западная философия: Древняя Греция Восточная философия: Древняя Индия, Китай
Западная философия: Античная, Средневековая, философия Возрождения, философия Нового времени, философия XIX в, философия XX в
Българска православна религиозна философия iconБългарска православна църква пловдивска света митрополия
Първойерархът на Руската православна църква ще поднесе два венеца пред паметника на Цар Освободител, който отбелязва паметта на падналите...
Българска православна религиозна философия iconБългарски православни сайтове за деца и родители
Официален сайт на Св. Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия
Българска православна религиозна философия iconОтчет за дейността
Италианска и Румънска филология), Факултет по славянски филологии, Биологически факултет,Математически факултет, Медицински факултет....
Българска православна религиозна философия icon3 република българия четиридесето народно събрание
Чл (1) Възстановява се собствеността върху всички имоти, които са принадлежали на Самоуправляемата Българска православна църква
Българска православна религиозна философия iconРусенски университет "ангел кънчев" юридически факултет въпросник по философия на правото
Философия и философия на правото. Философската същност на правото. (Философски проблеми на възникването на правото. Философия на...
Българска православна религиозна философия iconФилософия на езика в западната култура
Граници на философския интерес към езика: лингвистика, философия на езика и лингвистична философия
Българска православна религиозна философия iconРеферат по курсу «Социальная философия» на тему «Философия истории Г. В. Ф. Гегеля»
Философия истории в современном представлении — это раздел философии, связанный с интерпретацией исторического процесса и исторического...
Българска православна религиозна философия iconЩо е философия и нейното отношение към научното познание
Специфичното при европейската философия е монолитното митологично съзнание, което се опира на символни знаци. Митологичното съзнание...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом