Програма "психология" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов




ИмеПрограма "психология" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер169.68 Kb.
ТипПрограма
източникhttp://nbu.bg/webs/clubpsy/Materiali za kachvane/Ina/stress-2.doc

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ


Програма “ПСИХОЛОГИЯ”

PSY 213 Психология на стреса

доц. д-р Георги Карастоянов

Преживяване на стрес и адаптация при имигрантите

Курсова работа


Екатерина Димитрова Атанасова F15541


Есенен семестър 2003/2004


Миграцията в света никога не е била толкова огромна, колкото е днес. Никога в историята на човечеството това явление не е засягало толкова много хора и толкова много страни, а последиците от него стават все по-сложни както на икономическо, така и на политическо равнище. В общи черти “причините за миграцията са винаги едни и същи: материална и физическа несигурност, нетърпимост, чувство за изключване от обществото, различни бедствия и смутове, конфликти и войни” (Д. Пападеметриу,1998). И все пак всички тези обстоятелства не са достатъчни, за да предизвикат или да засилят внезапно миграционния поток. Навярно вече са налице и други условия: отдавнашни стопански и политически връзки между засегнатите страни; оформена и вкоренила се етническа общност в приемащата държава, която да е в състояние да подпомогне новите имигранти за пътуването и за интегрирането им на новото място; гъвкав трудов пазар, който да оцени и поеме новопристигналите. В редица случаи е необходимо също общественото мнение в приемащата страна да признае, че трудностите, поради които мигрантите бягат от родината си, са действителни.

Хората мигрират поради комплекс от причини – едновременно икономически, социални, културни и политически. Теоретичните категории, върху които се градят обичайните класификации, вече почти не отговарят на многообразието от причини. Към 1998 година в света повече от 120 милиона души живеят извън родната си страна. Всеки един от тези 120 милиона души е преживял трудностите на адаптацията в чуждата страна. Подчертавам това в контраст на политиците, имиграционните власти и статистиката, които обобщават данни и тенденции без да се занимават с “душевната” страна на този проблем.

Мигриращите заминават с различни планове относно престоя си в чуждата страна. Освен това трябва да отбележа, че гледната точка, опитът, целите и плановете на преселниците не са еднакви през различните периоди. Поради тези причини тази курсова разработка ще се стреми да не прави никакви обобщения, а само да набележи посоките и най-общите тенденции при различните хора, които имат статут на емигранти и имигранти и които са подложени на стрес и необходимост от адаптация в необичайните за тях условия в чужда държава.

Основните теми, които ще разгледам са:

  • Основните източници на стрес при вземането на решението за заминаване и заминаването.

  • Стресът и адаптацията при пребиваването в чуждата страна.

  • Социалното положение и изборите на имигрантите след дълъг престой в приемащата страна (на кръстопът между двете култури).

  • Проблемите на второто поколение имигранти.


По правило миграциите се осъществяват от селото към града, от развиващите се страни към развитите. Емигрантът най-често е роден в бедна, изоставаща в икономическото си развитие или развиваща се държава. Мечтите за спокоен и осигурен живот, за достойни старини, образование на децата и желана доходна работа си остават за огромно число хора само мечти. Тенденциите на съвременния свят са към изчезването на “Втория свят” и задълбочаването на бездната между останалите два. Богатите страни, въпреки рецесиите си остават богати, а бедните стават още по-бедни и зависими, за което богатите “помагат” подклаждайки локални войни и конфликти. Преселникът е роден в бедна държава, но той вижда, че има място на света, където неговите мечти могат да станат реалност, па макар и с черна пот на челото. Филмите, телевизията, списанията и вестниците, радиото и разказите на “очевидци” разкриват една прекрасна действителност, една обетована земя, където също има проблеми, но това не я прави по-малко желана. И не е неистина, но много хора и в България живеят с този образ в ума си за Западна Европа и Северна Америка. В популярна българска песен може да се чуе: “от живота ми писна и заминах надалеч, имам много пари, карам пъстри коли, къща като палат, съм си вдигнал брат...” А действителността се оказва друга, но емигрантът още не знае това.

Пътят, който изминава един човек до вземането на решение за заминаване е дълъг. В родната си страна такъв човек или е безработен, или с работата, която върши той не може да осигури препитание за себе си и семейството си. Ситуацията, в която се намира такъв човек поражда чувство за несигурност, страх от утрешния ден, чувство на вина, че не е способен да осигури на семейството си този начин на живот, който според него близките му заслужават. Този човек изпитва и гняв, насочен някъде навън и неопределен конкретно, но оправдан – човекът обвинява институции, политици и всички, които той смята, че са виновни по някакъв начин за незавидната му съдба. Завърналите се от чужбина негови съотечественици разказват за богатства и възможности, които човекът не вижда в родината. В него проблясва надежда, че ако замине за чужбина, ще успее да постигне финансовото и материално благополучие и сигурността, към които се стреми и които така силно му липсват. С надеждата се появява и страхът от неуспех, от провал. Този човек вече преживява своя неуспех “тук”, където държавата се грижи за него като за свой гражданин. Той се чувства в някаква степен обезценен, неспособен да понесе бремето на собствения си житейски път, независимо дали съзнава това или не.

Втората крачка по пътя към превръщането му в емигрант е вземането на решение и осъществяването на идеята за заминаване. Тази крачка поглъща огромни психически ресурси. За да вземе окончателното решение за заминаване, човекът поставя на везна целия си досегашен живот. Това, което му предстои е ново начало. Дори и да замине за известно време с идеята да спечели пари и да се върне, когато се върне наистина, този човек ще установи, че всички аспекти на живота му в родината са се променили по един или друг начин. Заминавайки, емигрантът не си дава сметка за тази промяна, но изпитва неосъзнат страх да не се случи точно това. Той знае, че после животът ще бъде различен, но се надява да е по-сигурен, по-задоволен и по-лек. И се надява това да се случи благодарение на него. Това би го направило по-ценен в собствените му очи.

Вземането на решението го поставя пред още едно изпитание – емигрантът трябва да се раздели за по-дълго време със семейството си, родителите си, близките хора и приятели. Той се разделя с тяхната подкрепа и успокоително присъствие и приема да се справи сам може би в най-трудния период от живота си. Мъката по скъпите хора и чувството за самота сами по себе си предизвикват толкова силно чувства на тревога и мобилизират до крайна степен психическите ресурси на човека, че са способни в по-дълъг период от време да го доведат до сериозно заболяване и дори смърт. Когато имигрантът не вижда нищо познато в новата действителност и всички хора около себе си той чувства чужди, носталгията и болката от загубата на близките се усещат още по-дълбоко и са още по-пагубни за здравето му.

Последното голямо усилие преди заминаването е намирането на парите, необходими да се реализира пътуването. Най-често те са взети на заем, което пък поставя изискването да се върнат. Емигрантът прибавя това задължение към своя вътрешен мотивационен “списък” с причини, обясняващи защо той на всяка цена трябва да успее да постигне целите си. Този своеобразен “списък” мобилизира, но и ужасно угнетява в трудните житейски ситуации в чуждата страна.

На стъпалото на автобуса или самолета човекът ясно осъзнава, че му предстоят много трудни и дълги седмици, месеци, може би и години. Той е твърдо решил да даде всичко от себе си и да постигне целите си. В този момент този човек е “надскочил” себе си – той е загърбил чувството за малоценност, поел е инициатива да живее и да постига, активизирал е всичките си сили. Но не знае и не може да си представи изпитанията, които го очакват в страната приемник, не знае нищо за съдбата на имигрантите, на работниците-преселници. По-късно ще си каже, че ако е знаел какво го очаква, може би не би събрал смелост да замине или воля да устои.

Пристигайки в приемната държава, той най-напред установява разликата между мечтаната страна и действителното положение. Колкото повече време минава, толкова по-ясно човекът разбира, че тази държава наистина предлага възможностите, които е обещавала от списанията и телевизията, но далеч не на всички, и особено не на нежеланите си гости – имигрантите. Човекът вижда, че и най-богатите страни имат много бедни граждани и много граждани, които остават бедни цял живот. Много имигранти се изправят пред перспективата да бъдат бедни в чужда държава. Това е моментът, в който осъзнават парадокса: “аз дойдох тук, за да спечеля, да бъда по-богат отколкото вкъщи и да живея по-добре, а съм по-беден и живея по-зле, дори не съм си вкъщи...” Това е преломът при тези хора, които са заминали с идеята, че напускат отечеството завинаги, ще вземат семействата си и ще станат граждани на друга държава. Ако преценят, че е загубена кауза да се борят да останат, те се връщат след като изтече трудовият им договор или веднага щом могат. Другата част остават, защото преценяват, че “по-зле от вкъщи няма”. Тази част не е никак малка. И тя е изправена пред многобройни трудности. Да се върнат за много от тях означава, че са се провалили. А да се провалят е недопустимо, защото цялата енергия да живеят и устояват на изпитанията тези хора черпят от желанието да осъществят целта си и да докажат на себе си и близките, че “могат”, че са “ценни”.

На първо място най-сериозният проблем на току-що пристигналият имигрант обикновено е местният език. В повечето случаи човекът не говори този език или го владее малко. В тази непозната страна, със странни порядки и култура, с висока социална и административна организация, новопристигналият имигрант не може да получи необходимата му информация, защото не може да осъществи комуникация с местните хора. “Как се правят нещата тук” той научава от сънародници, установили се преди него. Дълго време той общува само на родния си език, в затвореното общество на малцинството. Това му пречи да научи езика добре. По-често няма възможност да посещава курсове или уроци по езика, защото те се плащат, защото той няма време. А това е сериозна спънка пред осъществяването на плановете му, понеже му пречи да си намери жилище или пък работа, да си направи застраховка, да се регистрира в общината и т.н. В големите малцинства във всички държави има хора, които живеят с десетилетия в затвореното си общество и не знаят почти нищо от местния език и култура.

Жилището, в което живее имигрантът е доста окаяно. То не е негова собственост и поради тази причина наемателят му винаги таи в сърцето си страха, че ще остане без покрив над главата. Този страх е “нож с две остриета” – от една страна смятам, но не мога да го твърдя със сигурност, че страхът да останеш на открито без дом има и биологична обосновка, може би заради това, че си изложен на всички природни стихии и диви зверове, които могат да увредят и убият физическото ти тяло. Разбира се в големия град това не се случва, но страхът си остава, колкото и да убеждаваш себе си, че не е толкова страшно, ако те изхвърлят от квартирата. Който е изпитал този страх, знае, че той е напълно ирационален и не се влияе от себе убеждаване. Втората страна на този страх да останеш без дом е, че ако властите те намерят на улицата, ще имаш особени проблеми и е напълно вероятно да те изпратят обратно вкъщи. Така че, имигрантът се бори с всички сили за 2-3 квадратни метра, които са често доста мизерни и поглъщат половината от доходите му. В много от градовете е изключително трудно и дори невъзможно да си намериш стая под наем, поради най-различни проблеми – от това, че не можеш да плащаш толкова много, до това, че “местните хора не си дават имотите на чужденци”. Дискриминацията е верен спътник на имигранта от първия му час в приемната страна. В страните от Персийския залив почти всички чужденци, дошли да работят, живеят в лагери, палатки, извън градовете, в изоставени стари квартали. Разбира се има и държави, където с работната виза получаваш и стая в общежитие, но това рядко е така и освен това наемът е сериозен въпрос, който тласка към другите проблеми и източници на стрес.

Работата на имигрантите е неквалифицирана, ниско квалифицирана, ниско платена, обикновено е мръсна, вредна, опасна за здравето и живота, нежелана от членовете на приемащото общество, почти винаги в сектора на производството и преработването и обикновено несигурна, а понякога незаконна (“на черно”). Работниците-преселници са последни при настаняване на работа, първи при уволнение в случай на “прочистване” или преустройство в изпадналите в затруднение предприятия. В повечето случаи нямат право на социални помощи при оставане без работа. Загубят ли работата си, остават без доходи за храна, а скоро и без жилище. Тези, които пристигат в страната без работна виза, нямат право на законна работа и живеят, търсят си работа и работят в постоянен страх да не бъдат “хванати” и върнати в родната държава. Ако работодателят им не им плати, няма как да си потърсят правата. Ако имат право на работа, то биват наемани от местните работодатели в краен случай – поради дискриминацията, защото нямат необходимия образователен ценз, професионална квалификация или не владеят добре местния език. При тези хора изобщо не стоят въпроси като намирането на “хубава” работа – такава, каквато ще удовлетворява потребностите за развитие – лично и професионално, ще му носи достатъчно пари и сигурност, ще му осигурява свободно време за други дейности, ще му предлага възможности за кариера и усъвършенстване и прочее. А това са неща, на които има право всеки човек на планетата без оглед на раса, религия, език, култура, пол и възраст. Икономическите преселници са робите на съвременното общество – тези, които вършат неприятната, черната работа и я вършат добре и евтино. Повечето от тези хора си дават сметка за това поне веднъж в живота. Този факт ги обезличава, лишава ги от човешко достойнство, от право на избор, от право да отстояват себе си такива, каквито са и чисто човешките си права, кара ги да се чувстват малоценни, буди у тях вина и гняв, престъпни помисли и отчаяние, чувството, че са хора “втора категория”. Това е огромен недъг на нашата високо технологична и не чак дотам високо морална цивилизация. Причините за това се коренят в икономическите и политически интереси, където човекът с неговите потребности и душевност не съществуват. Според Антонио Крус1 “във всички индустриализирани държави приносът на имигрантите в системите за социална закрила е по-голям, отколкото облагите, които получават от тях”. Правя това отклонение, понеже споменатият проблем се създава от хората и се понася от хората. И всеки засегнат, дори без да си дава сметка, дори да не осъзнава ясно проблема, чиято жертва е, усеща дълбоко в себе си несправедливостта на съотношението на това, което дава за обществото и правото да живее в него и това, което получава от това общество.

Новопристигналият чужденец се сблъсква с местната култура толкова повече, колкото по-отдалече идва. За някои от имигрантите е непонятно функционирането на общественото осигуряване, семейните надбавки, детските ясли, храненето в обществените столове, понеже в родната му страна жените готвят за цялото семейство, отглеждат децата и не работят, а мъжете носят вкъщи всичко, което припечелят и не отделят от припечеленото за обществени организации. Човекът не може да изпълнява всичките си културни и религиозни обреди – да пренесе в жертва овен, да танцува цяла нощ на някой празник, понеже ще пречи на съседите и т.н.

Отношенията между половете също са непонятни на чужденеца. Някои от жестовете му се тълкуват като обидни и посегателство над личността, докато за него са проява на уважение.

Ежедневието в големите промишлени центрове на Европа, Америка и Азия е организирано стриктно. То разкъсва на части всекидневния живот, прекъсва храненето и почивката, налага ускорени темпове на движение. Ето как коментира това един имигрант: “Тук хората тичат непрекъснато, това е изтощително. В завода дебнат за всяко откъсване от работното място, засичат с хронометър дори когато отидеш до умивалните. Аз съм под постоянен натиск, навсякъде трябва да се действа бързо. Вечер съм толкова уморен, че се чувствам изстискан.” (Ана Васкес2, 1985) Правилата за поведение в новото общество в началото са объркващи и неразбираеми за имигранта, той не може да схване логиката на социалната и административната системи, механичните апарати му се струват като клопки. В него се поражда чувството, че е непохватен и глупав. Това са дребните проблеми на адаптацията, които човек бързо преодолява, но в началото те изразходват всичките му усилия, свободно време и концентрация.

В тези условия на силен стрес човек пребивава няколко седмици и месеци и ако не изобрети или усвои някакви стратегии за справяне със стреса, стресът се превръща в хроничен. В това състояние човекът съществува още известно време, след което се разболява, може да умре или се завръща в родната си страна. Някои от имигрантите намират “спасителен пояс” в собствената си общност, в семейството си, ако то също е заминало. Така се затварят в себе си и общността, защото там се чувстват най-добре и най-сигурни. Забелязва се феноменът, че въпреки, че са напуснали родната си страна, те започват да възхваляват живота в нея и някои негови аспекти – храната, отношенията, културните навици и забравят, пренебрегват или игнорират безработицата, хаоса, бедността и конфликтите.

Някои от хората са подложени на част от гореспоменатите източници на стрес, т.е. положението им не е чак толкова затруднено и след известно време се адаптират към новите условия. Но хората, които са изложени на всички жизненоважни стресори за жилище, работа, прояви на расизъм и дискриминация, социална изолация извън малцинствената общност, е много по-вероятно да не намерят достатъчно ресурси в себе си и да се завърнат по родните места. Тези хора са висок процент. Завръщайки се в родната страна те признават пред себе си, “че са се провалили”. Някои от техните близки и приятели също им го казват вербално или го показват с отношението си. Завърналият се без да припечели, чувства и облекчение, че е сред своите, “че е вкъщи”, но това не го спасява от клопката на чувството за малоценност и вътрешно поражение.

За тези, които остават в приемната страна и които въпреки трудностите на адаптацията, намират сили в себе си, идват и “по-добри времена”, в които свикват с новите порядки, научават езика добре, създават си кръг от познати, приятели, взимат семейството си в новата страна, или създават семейство, свикват с темповете на работата, опознават чуждата култура и в известна степен са по-подготвени какво да очакват. В изселниците се извършва промяна, която засяга културната им идентичност и променя личността им като цяло. Ако след време изселникът срещне свои сънародници, пристигнали току-що от родината, той си дава сметка за промяната, настъпила в него, по това например, че се притеснява от “шумното им поведение на улицата” или от “начина, по който гледат жените”. Но от това, че е усвоил някои от нормите на страната-домакин, положението му не става по-сигурно – той непрекъснато се разкъсва между дълбоката и несъзнателна привързаност към родната си култура, като не желае да я изгуби, нито да й измени, и новите придобивки, за които разбира, че му помагат да постигне целта си. Абдала Бухамиди3 (1985) описва този прелом така: “Освен от трудностите при адаптирането, свързани с условията на живот, отредени на една общност, търсена само като работна сила и държана по периферията на градовете, откъсната от културния живот, към който никой не я кани да се приобщи, проблемът се усложнява още повече от едно дълбоко погрешно разбиране, излязло извън рамките на въпроса за приемането на нравите и законите в страната-домакин, то превръща отричането на собствено аз в почти задължителна цена за евентуално приобщаване.” В някои европейски страни да се избере това решение означава да се изпълни облог, заради силното дискриминационно и дори агресивно отношение към работниците-имигранти и децата им. Това може би не е валидно за тенденциите в последните години в Северна Америка, където различията се ценят и толерират повече от всичко и където да си различен е предимство, а не недостатък. Но понеже нямам достоверна информация какво точно се случва там, ще се огранича в рамките на по-познатите ми общества в Европа.

За тези имигранти, които са заминали с идеята да спечелят пари и да се върнат в родината, времето се превръща във враг, понеже колкото повече време живеят в приемната страна, толкова повече се променят. Когато се върнат, те не са готови за живота в родната култура. След години отсъствие от вкъщи, те болезнено откриват, че семействата им се справят отлично и без тях, ролите в семейството са преразпределени, правата и задълженията също, за отсъстващия човек няма място. Откритието, че “моите близки нямат нужда от мен” наранява дълбоко човека, той чувства и гняв, понеже не само заради себе си, но и заради тях той е страдал толкова дълго. В патриархални семейства, където съпругът и синовете отсъстват дълго, жените поемат техните отговорности и правата за вземане на решения и когато мъжете се завърнат, ролите и отношенията в семейството вече не са същите.

Времето е враг и на тези хора, които заминават със семействата си или след време ги “взимат” при себе си в приемната страна. Децата растат и учат местния език, понякога дори говорят майчиния си език доста лошо. Децата се превръщат в носители на чуждата култура. Когато се постави въпросът за връщане в родния край, заминаването се отлага докато децата завършат образованието си. А когато това стане, те не искат да заминат с родителите си, понеже те са се откъснали от културата на баща си и майка си, приятелите им са в приемната страна, те виждат бъдещето си “тук” и не намират смисъл да се приобщават към чуждата култура на бедна страна, откъдето дори родителите им “са избягали”. Жените също по-често не желаят да се завърнат, понеже в новата държава те имат по-голяма свобода, права, равни на мъжете и се страхуват да попаднат под контрола на семейството и старите нрави. Ето какво споделя един имигрант във Франция: “Исках да отворя бакалница на село, но още не съм събрал пари. Станаха 15 години, откакто съм в Париж... Но това, което най-много ме тревожи е, че сега синът ми иска да остане тук, дъщерята иска да учи... а дори жена ми вече не проявява особено желание да се връща!” (Васкес) Такъв човек е изправен пред труден избор. След културната трансформация в него, той вече няма истински дом. Той е чужденец и в родната страна, и в приемната страна. За всички германци човекът е турчин и ще си остане такъв до последния си дъх, но в Турция той вече не е турчин, той е германец или “погерманчил” се турчин, но вече не е “от нашите” и никога няма да бъде отново. Той е чужденец навсякъде, без собствена ясна идентичност и културна принадлежност. Пред това са изправени дълговременните имигранти.

Пред нещо подобно са изправени и децата им, тъй нареченото Второ поколение имигранти. Те също не са германци, нито французи и никой не знае какви са точно. Те носят името и облика на друга култура, докато са малки носят и езика, дрехите и обичаите на родителите си чужденци. В началото и средата на 20 век към европейските държави се стичат хора от Европа, Азия и Африка, от Южна и Латинска Америка. Европейските държави привличат евтина работна ръка, от която да се отърват веднага щом стане излишна, без да си дават сметка за сериозните последици, които ще има тази политика. Много от имигрантите остават в приемните държави, остават и децата им. Страните-домакини се борят срещу това, следват периоди на интеграция и отново периоди на ограничения. Образователните системи не са пригодени за децата на имигрантите. Обществото изисква от тези деца да се откажат от културната си идентичност или изобщо да напуснат това общество. Родителите тласкат децата към новата култура и новия език, за да имат по-големи шансове за интеграция в приемното общество. Децата израстват с неясна идентичност, двойствени ценности, ниска самооценка и гняв срещу себе си, родителите си и обществото. Сакралната връзка между родителя и детето се разрушава много грубо, понякога дори на физическо равнище (в някои периоди Германия е въвеждала жилищни ограничения и изисквания към семействата на имигрантите с цел да ги принуди да напуснат страната, резултатът е бил, че съпрузи и родители и деца са били принудени да живеят разделени.) Родителят губи авторитета си, детето губи опората си. Последиците са сериозни и тежки проблеми в цялото общество – в образованието, безработицата, социалната политика и т.н. След десетилетия горчив опит Германия, Франция, Белгия и други европейски държави достигат през 80-те и 90-те години на 20 век до заключението, че имиграционната политика, която провеждат е напълно погрешна. Следват образователни реформи, за да се подобри положението на Второто поколение. С въвеждането на образователните системи за децата на чужденците веднага изпъкват положителните страни – децата се интегрират в училище, сблъсъкът между двете култури – родна и чужда – е по-малък, децата усвояват по-лесно и пълно местния език и се научават да приемат и толерират в себе си и двете култури, чиито рожби са. Макар те завинаги да си остават в известен смисъл “двойствени личности”, то те живеят хармонично със себе си, другите, и поемат своя дял от отговорност в приемното общество.

За имигрантите има какво да се направи и се надявам искрено, че тази посока на интеграционна политика ще се запази и в бъдеще. Ще намалеят социалните проблеми, човешкият потенциал ще се развива, а няма да се похабява напразно в мините и заводите, няма да има толкова много нещастни човешки съдби и лични драми. Когато държавите помислят най-напред за хората и после за политическите си интереси, тогава много от проблемите ще изчезнат автоматично.

Надявам се, че завършекът на тази писмена работа не звучи прекалено утопично. Все пак съдбите на хората са в техните ръце.

Използвана литература:

  1. Апич, Гизела и Дитмар, Норберт – “Интеграция или завръщане...”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.18-20

  2. Атал, Йогеш – “Светлините на града” – статия от изследването “Жените на село, мъжете в града” – издание на ЮНЕСКО от поредицата “Бъдещето на жените в света”, 1984 г.

  3. Бухамиди, Абдала – “Множествена самоличност”: . “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.16-17

  4. Васкес, Ана – “Опитът от миграцията”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.30-32

  5. Виньо, Жорж – “Предизвикателство към училището”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.8-9

  6. Крус, Антонио – “Вечните изкупителни жертви”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1999 г., бр.12, стр.14-15

  7. Лонгнес, Елизабет – “Критичната точка”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.26-27

  8. Майлс, Робърт – “Борбата срещу дискриминацията”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.21-23

  9. Пападеметриу, Деметриус – “Митове и реалности”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1998 г., бр.12, стр.6-10

  10. Парис, Роналд – “ЮНЕСКО и проблемите на международните миграции”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.12-15

  11. Проучване и оценка на Плана за световна акция в полза на населението”, публикуван на 2.12.1983 под № Е/КОНФ. 76/ПК/10

  12. Сасен, Саския – “Имиграция и глобализация”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1998 г., бр.12, стр.20-22

  13. Симон, Жилдас – “Накъде се насочват емигриращите”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1998 г., бр.12, стр.11-13

  14. Смит, Робин – “Застрашената мечта”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1998 г., бр.12, стр.19

  15. Суитланд, Каролин – “Адаптацията – проблем на страната-домакин”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.28-29

  16. Тома, Ерик Жан и дьо Веден, Катрин Уитол – “Трудният път на завръщането”: сп. “Куриер” на ЮНСЕКО, 1985 г., бр.10, стр.33-34

  17. Трайков, Веселин – “История на българската емиграция в Северна Америка”, УИ “св. Климент Охридски”, 1993, стр.80-137




1 Главен редактор на сп. Мигрейшън Юръп

2 Психолог от чилийски произход, работи във Франция по проблемите на преселниците и възприемане на чуждата култура.

3 Марокански психолог, Франция


Свързани:

Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconКонспект икономика и психология. Предмет на икономическата психология. Потребителското поведение като процес на вземане на решение за покупка
Въпросът за предмета на икономическата психология включва преглед на причините за необходимостта от икономическа психология
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconКрос с
Ползват се учебници и лекционен материал от световно известни автори в областите: психология на измамата, психология на оцеляването...
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconДоктор психологических наук
Социально-психологические знания и умения, полученные студентами, в дальнейшем будут востребованы в учебных курсах, непосредственно...
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconИнтегральная психология
У36 Интегральная психология: Сознание, Дух, Психология, Терапия / К. Уилбер; Пер с англ под ред. А. Киселева. — М: ООО «Издательство...
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconЛитература по общи проблеми на психичното развитие и детска психология: 33 Стадии на интелектуално развитие според Жан Пиаже 43
Лекции по Психология на развитието в детско-юношеска възраст за студенти по психология, ІV курс, задочно обучение 1
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconАрнольд Минднлл гео-психология в шаманизме, физике и даосизме
Наша психология тесно связана не только с бесплотными сновидениями и чувствами, но и с природой пространства, и с тем, как наши тела...
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconЛитература приложение 1 государственный образовательный стандарт высшего профессионального образования гсэ ф. 07 "психология и педагогика" приложение 2 инструкция и вопросы для итогового контроля знаний по «психологии»
Колосов В. А. Психология. Краткое пособие по изучению и подготовки к зачету по дисциплине «Психология и педагогика»
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconПедагогическа психология и отношение към училище-исторически поглед
Това се свързва с откриването на първата лаборатория по психология в Лайбциг от Вилхем Вундт. През същата втора половина на 19 век,...
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconПрактически  двудневен семинар по приложна психология
Подсъзнанието тайните на нашата душа. Неутрализиране на стреса и програмиране за успех
Програма \"психология\" psy 213 Психология на стреса доц д-р Георги Карастоянов iconКонспект за изпит по Психология и Логика
Основни психологически концепции: Бихевиоризъм, Психоанализа, Хуманистична психология
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом