Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни




ИмеТест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни
страница4/5
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер0.76 Mb.
ТипКонспект
източникhttp://www.bglegis.com/TMO - lekcii by Nelcheto.doc
1   2   3   4   5

Под дипломатическа преписка се разбира съвкупността от всички видове официални документи, които се разменят между официални представители на различните държави и се разменят с цел да се осъществят дипломатическите отношения между държавите.

Източници на дипломатическа преписка могат да бъдат лицата, които могат да са източник на такава преписка. Съответните документи могат да се изготвят от отделни министерства, но тук става въпрос за тези документи, които имат отношение към външната политика на съответната държава. Посланиците, ръководителите на дипломатическите представителства и отделните дипломати също могат да бъдат източници.

Дипломатическата преписка се използва, за да могат държавите да изразяват своите позиции. Тя служи също така една държава да отправя запитване към друга. Дипломатическата преписка служи и за да се предоставя информация за дадени проблеми на международната политика, за отправяне на предложения към други държави, за преговори, за консултации, за сключване на споразумения. В рамките на дипломатическата преписка влизат следните документи:

  • дипломатическите ноти

  • меморандумите

  • паметната записка

  • декларациите

  • обръщенията

Декларациите по принцип са безадресни. Много често НС освен съответни закони приема и декларации, обръщения. Декларациите на нашето НС са по външнополитически проблеми и проблеми на МО. Служат просто за информация на останалите участници в МО.

Обръщенията не са безадресни. Много често държавните глави на държавите правят обръщения до други такива. Напр. дори една поздравителна телеграма за РД на един държавник е обръщение.

Нотапредложение на една държава спрямо друга държава за двустранна среща. Това предложение ще бъде оформено в дипломатическа нота. Изпраща се от Външното министерство на една държава до посолствата на другите държави в същата държава. Възможно е дипломатически ноти да си обменят и чуждите дипломатически представителства.Когато се получи нотата, посолството я предава нататък.

Има различни класификации на нотите.

Според адресантите нотите се делят на 2 вида: индивидуални и колективни. При индивидуалната една държава адресира нота до друга държава. При колективната нота имаме няколко държави, които формулират и изготвят една и съща нота и я връчват на друга държава. Документът е един, само че той е изготвен от няколко държави, подпечатан от представителите на всички държави и се връчва от името на всички тези държави. Колективната нота се връчва в присъствието на дипломатите на всички държави, които се включват в нотата. Колективните ноти се възприемат като много авторитетна форма на протест.

Втората класификация е според адресатите. Тук нотите са 2 основни вида: паралелни и циркулярни. Паралелната нота прилича на колективната по това, че пак няколко държави изготвят ноти. Разликата е, че всяка от държавите си изготвя собствена нота. Приликата е, че тези ноти са със сходно съдържание. Циркулярната нота е нота с едно и също съдържание в няколко копия. Идеята на циркулярната нота е едновременно да бъдат уведомени повече чужди представителства.

Последната класификация на нотите е според формата им. Това е основната класификация, която се прави на дипломатическите ноти. Според формата си те се делят на лични и вербални. Разликата между тях е единствено и само във формата, не и в значението. Разликата е в това как се оформят, как се пишат, какви са им реквизитите.Личните ноти имат формата на лично писмо, т.е. те започват като писмо с обръщение, пишат се в 1-во лице, ед.ч. и накрая обикновено се подписват. Вербалните ноти изглеждат по съвсем друг начин. По формата си много повече наподобяват формални документи. Вербалните ноти нямат обръщения. Пишат се в 3-то лице, ед.ч. (Напр. МВР на Република България уведомява посолството на Франция, че …………..). Те не се подписват, а се подпечатват с печата на министерството и на дипломатическата мисия. Въпрос на практиката е до коя нота ще се прибегне. В настоящето се използват все повече вербалните ноти, в миналото – личните.

Чрез размяна на ноти може да се сключи международно споразумение. Това означава, че преговори могат да се водят и по този начин – чрез обмен на писмени документи. Държавите си обменят ноти по съответния въпрос, по който се договаря и договарят споразумението. Споразумението се счита за сключено от момента, в който се получи втората нота или ако е многостранно в момента, в който бъде получена последната нота. Международните споразумения, сключени по този начин, имат същата сила както споразуменията, сключени по обичайна процедура. Включват се споразумения, засягащи най-често технически и оперативни въпроси, свързани с прилагането и изпълнението на други международни договори.

Меморандумът представлява изложението на една държава по даден проблем на външната политика и МО, т.е. меморандумът е един по-обемен документ, тъй като държавите използват документите за да изложат своите виждания по даден проблем и да ги изложат по обективен начин. Меморандумът, за разлика от дипломатическите ноти, не съдържа искания, протести. Той е просто цялостно, подробно, обективно излагане на факт на обективната ситуация по даден проблем. Меморандумът може да засяга всяка една страна на проблема – политическата, правната. Меморандумите могат да се връчват по 2 начина:

  • самостоятелно;

  • може да се връчва и като съпровождащ нота с цел да поясни съдържащото се в тази нота.

Паметните записки преди са били наричани мемоари. Днес се наричат само паметни записки. Паметната записка е вид дипломатически документ, който се свързва винаги с протичането на дипломатически разговори или преговори. Връчват се по време на протичащи дипломатически разговори или преговори докато разговорите, преговорите текат. Тогава паметната записка се използва да се закрепи устно зявление, направено по време на тези разговори, преговори.Вторият случай, когато се връчват паметни записки, са случаите, когато преговорите или разговорите вече са приключили. В този случаи е възможно всяка от държавите да покаже как е изтълкувала преговорите, какъв според нея е крайният резултат от тези преговори, какъв смисъл е вложила в тези преговори. Паметните записки са важен документ, в смисъл, че паметните записки служат на държавите помежду си да не изпадат в заблуждения.

Non-paper – това не е част от дипломатическата преписка. Non-paper-ът е материал, който се оформя в писмен вид, текст върху един бял лист, без заглавие, обръщение, подпис, дата. Отгоре пише само non-paper” и следва текст. Non-paper-ът се прави в случаите, когато има някакъв проблем във външната политика и МО, който проблем предизвиква интерес и загриженост за другите участници. Въпросът е дотолкова деликатен, че държавите предпочитат да се обърнат към другата държава с „non paper”, тъй като този документ не ги обвързва. С него се иска информация, изясняват се някои въпроси.


22. ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕГОВОРИ


Дипломатическите разговори представляват обмяна на информация. Провеждат се с цел страните да обменят информация помежду си.

Разговори от преговори се различават според това коя е крайната цел. Преговорите преследват тази основна цел, а именно разрешаване на дадения проблем, намиране на решение на проблема, стигане до компромис. Дипломатическите преговори изискват много по-грижлива подготовка.

В най-общ смисъл под дипломатическите преговори се разбира основният и най-важен способ на дипломацията и процес, който протича между две или повече участници в международните отношения с цел постигане на компромис между тях , който компромис се счита за най-доброто решение на въпроса или поне за най-ефективното. В тесен смисъл на думата дипломатическите преговори са контакти между лица с дипломатически пълномощия за постигане на конкретен резултат. Резултатът може да е от всякакво естество – политически, икономически, културен.

Видовете дипломатически преговори. Има различни класификации.

Според броя на участниците:

  • двустранни;

  • многостранни

Според целта, която се преследва с преговорите:

  • преговори за нормализиране и подобряване на отношенията;

  • преговори за сигурност;

  • преговори за уреждане на положението на нови субекти на международното право;

  • преговори за промяна на статуквото и за преразпределение. Тези преговори се водят след края на война.

Според характера на самите субекти (според това кой точно води преговорите):

  • преговори между делегации – обичаен случай;

  • преговори между външни министри или други отделни министри;

  • преговори между отделни дипломати;

  • преговори между държавни глави или ръководители на правителство.

Освен за видове преговори, можем да говорим също така за форма на дипломатическите преговори и за класификации на формите.

Според техническите средства, с които се водят преговорите имаме 2 форми:

  • устни преговори;

  • преговори в писмена форма.

Според степента на публичност преговорите могат да бъдат:

  • открити (явни);

  • закрити (тайни).

Откритите преговори са израз на т.нар. явна дипломация. Това е обичайният, правомерният случай. При тях, когато приключат преговорите се оповестяват както резултатите от преговорите, така и позициите по време на преговорите, кога и къде, защо се провеждат.

Закритите преговори са израз на тайната дипломация и те се провеждат, когато международната обстановка е напрегната. Тайни преговори се водят и когато страните, които преговарят смятат, че трети страни ще попречат на тези преговори или са враждебно настроени към тях. При тайните преговори се пази в тайна мястото на провеждане, а когато приключат се оповестява само резултатът от тях.

Фазите на преговорния процес. 2 предварителни фази. Това са:

- сондаж (инициатива за преговори) – едната страна се обръща с предложение към другата да се преговаря по даден проблем. Получава се така, че ако отношенията между двете страни са изострени до такава степен, че те са прекъснали дори дипломатическите отношения помежду си, двете страни не могат да направят пряко сондажа за преговорите и тогава инициативата се прави от трета страна, като третата страна прибягва до института на добрите услуги или института на посредничеството. При добрите услуги имаме една трета страна, която предлага да помогне на другите да започнат преговори, като помощта, която третата страна предлага е техническа преди всичко – напр. да им осигури място, където да се проведат преговори, да им помогне за превода и др. Идеята е третата страна е да постави преговарящите в пряк контакт. При института на посредничеството третата страна в ролята си на посредник не просто помага на страните да преговарят, а им предлага възможен вариант на решение на проблема.

- подготовката на един дипломатически преговор. Тази фаза е задължителна. Без нея преговори не могат да започнат. В рамките на тази фаза се определят мястото; времето на преговорите; предметът, за който ще се преговаря; рамките, в които ще се преговаря; участниците. При тази предварителна фаза се изготвя проектът за дневен ред на преговорите.

Третата фаза е същинската фаза на преговорите. В рамките на тази същинска фаза на преговорите имаме следните подфази:

  1. Всяка от преговарящите страни трябва да се запознае с позицията на другата или другите преговарящи страни.

  2. Всеки преговарящ сам за себе си избира принципната преговорна стратегия, която ще прилага и от която ще се ръководи по време на преговорите. Има 3 възможни преговорни стратегии: две крайни и една оптимална. Едната крайност на поведение на преговорна стратегия е да сме съгласни на всичко. Другата крайна стратегия е т.нар. позиционно преговаряне. Позиционното преговаряне означава да имаме позиция и да не отстъпваме от нея. Позиционното преговаряне обикновено се определя като игра с нулев резултат. Това означава „+” за едната страна и „–„ за другата. Страните се придържат към оптималната стратегия. Тя се нарича „дипломатически пазарлък”. Под това се разбира преговорна стратегия, при която едната преговаряща страна казва, че ще отстъпи по даден въпрос, ако другата й отстъпи за нещо друго, т.е. взаимни компромиси.

  3. Преговорите по същество (на маса) - при тях всяка от страните си излага собствената позиция на глас и се опитва да убеди другите страни в достойнствата на тази позиция. Убеждават се останалите, че това е най-доброто решение. След като всеки каже и аргументира позицията си всяка от страните коментира позицията на другите. Оттук нататък преговорният процес може да се развие по 2 начина. Единият начин е да не се постигне компромис. Другият вариант е в резултат на тези преговори да се премине към следващата подфаза:

  4. Съвсем грубо да се очертаят основните параметри на компромиса, споразумението между страните в най-общи линии да се оформи и очертае

  5. Формулиране на самото споразумение, уточняване на детайлите по компромиса, който са постигнали и закрепването му в текстов документ.

Видовете документи, които могат в писмен вид да закрепят протичането и резултата от едни дипломатически преговори. Един от тези документи е дипломатическата нота. Друг документ е паметната записка. Друг документ – протоколът от протичането на преговорите. След края на преговорите документът, който се изготвя, много често е комюнике. То съдържа резултатите от преговорите и позициите на страните.


23.ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА СИГУРНОСТТА. НАЦИОНАЛНА МЕЖДУНАРОДНА СИГУРНОСТ


Концепцията за национална сигурностПървото определение за национална сигурност е дадено от един изследовател на МО – това е Уолкър. Според това определение сигурността е състояние, в което може да се намира всяка една държава, когато на тази държава не й се налага да жертва своите законни интереси, за да избегне войната и също така националната сигурност е състояние, в което държавата може да защити при необходимост своите интереси, включително и чрез война. Проблемът на тази дефиниция е, че в нея се набляга на употребата на силата и по-конкретно на въоръжения аспект на силата. Това е дефиниция на националната сигурност, тъй като в нея се посочва като субект на сигурността само държавата.

По-късно на ниво международна общност са преодолени недостатъците на тази дефиниция и в средата на 80-те години на 20 в. в рамките на ОН е дадена нова, по-съвършена дефиниция на сигурността, която е по-съвършена. Тази дефиниция е, че сигурността отново се определя като състояние, само че сигурността е състояние, в което държавите считат, че за тях няма опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда. Това определение е несъмнено по-добро и защото то почита и другите възможности и други възможни заплахи за сигурността освен въоръжената сила. Включва се и възможността за политически и икономически натиск.Тази дефиниция е станала възможна поради факта, че около 10-ина години по-рано е дадено определение за това що е агресия. Това е станало през 1973 г. До голяма степен проблемът да се даде дефиниция за сигурността се е свързвал с проблема да се даде дефиниция за агресия.

Агресията се определя като извършване на въоръжено нападение, с което се нарушава териториалната цялост и суверенитетът на дадена държава.

Понастоящем също са правени опити да се определи какво е сигурност, но вече да се определи какво се разбира под „международна сигурност”. В ТМО повечето изследователи се придържат към следното работно определение на международната сигурност: тя се разбира като състояние на МО на отделните участници в системата, но и на цялата система на МО, при което състояние няма опасности и заплахи за техните интереси, а ако пък възникнат такива опасности или заплахи за интересите са налице достатъчно надеждни средства, за да бъдат преодоляни.

В теорията на сигурността и на МО се говори за 4 подхода към сигурността, 4 доктрини в сферата на сигурността. Това са:

1. Пацифизъм

2. Милитаризъм

3. Изолационизъм

4. Интервенциолизъм

Под „пацифизъм” се разбира абсолютизиране на мира за сметка на войната, като при пацифизма, когато се прави преценка за сигурността, субектите на МО се интересуват и за тях критерии не е военната сила на другите субекти, а критерий за тях е целите, принципите, от които се ръководят другите субекти в МО или поне заявяват.

При милитаризма е точно обратното. Войната се абсолютизира за сметка на мира и участниците в системата на МО не се интересуват и не отчитат какви принципи, ценности, цели са декларирали другите участници в МО. Те се интересуват и се ръководят само от военната сила на другите.

Изолационизмът” – при него съответният участник в МО се пази от системата, изолира се от нея, с идеята да не си внася несигурност отвън, тъй като смята, че системата извън него е източник на несигурност, на заплахи за собствената му сигурност и за да не си привнася несигурност, се изолира. При изолационизма това, че доктрината е изолационистична, не означава, че този участник не общува с другите участници в МО, но в общуването си той посочва на другите участници в системата, но не им налага начините, принципите, средствата, с които могат да си послужат те, за да си увеличат и те собствената сигурност.

При интервенциолизма даденият субект на МО възприема следният подход: не като се изолира от останалите, а като се опитва да направи системата извън него по-сигурна и за да я направи такава, той й изнася, трансплантира й сигурност. При интервенциолизма даденият участник в МО, някоя държава се опитва да им налага собствените си принципи и разбирания за гарантиране на сигурността.

Различните държави възприемат една или друга от тези доктрини, но възприемането на една доктрина не е константно във времето. Възможно е една държава в отношенията си с друга държава да практикува една концепция, а в отношенията си с друга държава – друга концепция – напр. САЩ.

В теорията на сигурността се говори за различни видове сигурност. Едни от най-разпространените класификации са следните:

Едната класификация е според източника или посоката, от която идват заплахите на сигурността – дали тези заплахи понякога могат да произтичат от вътрешно-политически събития, могат да произтичат и от развитие на международната обстановка. Според този критерии сигурността е:

- вътрешна

- външна

Втората класификация е според естеството на въздействие на сигурността – дали това въздействие е от материален или от нематериален характер. В този случай говорим за:

  • твърда сигурност – при тях има опит за влияние върху едни субекти от други чрез въоръжена сила

  • мека сигурност – при нея се правят опити за нематериално въздействие чрез информация, пропаганда, насърчаване.

Тази класификация се свързва с концепцията за „тоягата и моркова”. Тоягата е твърдата сигурност, а морковът е меката сигурност.

Обектите и субектите на сигурността.

Обект на сигурността е всичко онова, което външната политика на една държава се опитва да го съхрани, да го промени или ако го няма, да го придобие. Под всичко това се разбира някаква ценност за външната политика на държавите.

За да се превърне съответната ценност в обект на сигурност съответната държава трябва да има средствата и възможностите тази ценност да я брани.

Обектът на сигурността – тази ценност – може да бъде както от материален, така и от нематериален характер. Материални ценности може да бъде териториалната цялост на държавата, опазване, разширяване на границите й. Ценности от нематериален характер са напр. опазването на юридическата независимост на държавата, защита на суверенитета й, опазването на единството на нацията.

Когато теорията на сигурността направи връзка с теорията на външната политика се стига до заключението: обект на сигурността са националните интереси на всяка една държава, тъй като те винаги са абсолютна ценност за съответната държава. Подреждат се приоритетни скали на всяка една държава.

Във връзка с националния интерес, трябва да се уточни, че той трябва да отговаря на някои условия, за да бъде обект на сигурност. Тези условия са:

  • националният интерес да е осъзнат. Неосъзнатият интерес не е ценност, не е обект на сигурност. При него в теорията се приема, че съответната държава обективно има потребност, необходимост от нещо, но към дадения момент не го съзнава, не го формулира и не го превръща в приоритет на външната си политика.

  • националният интерес да е реален. Може да има и „лъжлив интерес”. При него дадена държава може да пропагандира, че за нея национален приоритет е ............, но обективно това не е истина. Понятията „национален интерес” и „държавен интерес” не винаги съвпадат, тъй като е възможно да има многонационална държава като политическа единица, но в рамките на тази държава да има различни етноси, които да имат различни интереси, включително и от тези на държавата.

Субект на сигурността. Всички субекти на МО са субекти и на сигурността. Субектите на сигурността са:

  • субекти на международното право – най-малката група

  • субекти на МО

  • субекти на сигурността

Субектите на международното право: първият и основен субект е държавата. Тя е с първична международна правосубектност и е с пълния кръг от правомощия, които характеризират международната правосубектност. Освен държавата субект на международното публично право са международните организации. Те имат договорна правосубектност, в смисъл, тяхната международна правосубектност произтича от международния договор, който държавите са сключили и с който са създали съответните организации. Субекти на международното право са и нациите, борещи се за национално освобождение. Спорен е въпросът дали отделните физически лица са субекти на международното право. Приема се, че са възможни случаи, когато и отделните индивиди могат да станат субекти на международното право.

Субектите на МО са всички субекти на международното право + физическите лица,субекти могат да бъдат не само международни организации, но и неправителствени организации. Субекти на МО могат да бъдат и ДНК – това са транснационалните корпорации.

Субектите на международната сигурност е най-широкото понятие. Това са всички субекти на МО + международната общност като цяло.

Някои изследователи в МО говорят също така за форуми и равнища на сигурността. Има различни възгледи. Приема се, че формите на сигурността са 2:

  • индивидуална сигурност – говорим за сигурността на всяка отделна държава;

  • колективна сигурност.

Има възглед за 3 равнища на сигурността:

  • националното – тук говорим за национална сигурност, която като форма е индивидуална;

  • равнището на регионалната сигурност – според този възглед регионалната сигурност съответства на формата колективна;

  • равнището на цялата международна общност – тук говорим за глобална, универсална сигурност.

В теорията на сигурността са въведени понятията безопасност” и „гарантирана надеждност”. В ТМО се приема, че тези 2 понятия са 2 различни състояния на международната сигурност, т.е. идеята е, че безопасност и сигурност не са синоними, а просто сигурността обхваща безопасността.

Безопасност е състояние на сигурността, при което няма вероятност да възникнат заплахи за нея или ако има такава вероятност, тя е минимална.

Под „гарантирана надеждност” се разбира състояние на сигурността, когато вероятност да възникнат заплахи има и дори такива заплахи са възникнали, но съответните субекти разполагат с достатъчно средства и потенциал да преодолеят заплахите и да се справят с тях. Тогава състоянието е „гарантирана надеждност”.

В теорията на сигурността се разграничава опасността за сигурността и заплахата за сигурността. При опасността надделява обективният елемент. Под опасност се разбира обективно развитие на МО. Заплахата се свързва със субективния елемент, тъй като в теорията за сигурността се счита, че заплахата за сигурността се свързва с поведението на другите участници, защото те предприемат съответните действия, с които вредят на сигурността на другите.


25. МЕЖДУНАРОДНИ КОНФЛИКТИ


Характерно за международните конфликти е, че когато се прави опит да се даде определение на това какво е международен конфликт, има различни определения, в зависимост от гледната точка.

Най-общото определение е, че под международен конфликт се разбира случаи на изостряне на отношенията между две държави и то крайно изостряне на отношенията между 2 държави или между групи държави, което изостряне на отношенията може да бъде породено и от вътрешни, радикални проблеми на държавите.

В ТМО се дава още едно определение, при което вече се използват строго понятия от теорията и това определение е следното: под международен конфликт се разбира отклонение от нормалното функциониране на системата, което отклонение е породено от вътрешни за системата причини поради нарушаване на равновесието в системата между различните структурни равнища.

В ТМО се говори за система на международните отношения. Под система на МО се разбира, че МО не са един хаос от връзки между държавите, а че МО образуват система. В МО можем да откроим участниците в системата. Тези участници в системата теорията нарича „елементи на системата”. Отношенията между участниците и елементите се подчиняват на някакви зависимости.

Структура на системата. Под структура на системата теорията разбира начина, по който са организирани елементите в системата, т.е. начинът, по който отделните участници в МО си взаимодействат.

Структурни равнища. В ТМО се говори за равнища или подсистеми.

Подсистемите могат да бъдат обособени от гледна точка на участниците. От гледна точка на участниците приемаме, че най-голямата система, която може да съществува, е глобалната система на МО. В рамките на тази система има организации на държави. Ако глобалната система са всички участници в МО, подсистемата е само част от участниците. Най-малката възможна подсистема в МО е държавата. Двустранните отношения са най-малкият елемент в системата.

Подсистемите могат да бъдат и от гледна точка характера на отношенията, предмета на отношенията. Напр. отношенията могат да бъдат политически, икономически, културни, религиозни. Всеки един от тези видове отношения може да бъде подсистема. Така имаме равнище или подсистема на политически отношения и т.н.

Определение за международен конфликт – отклонение, породено от вътрешно-системни причини, т.е. причините за конфликта се дължат на събития, случващи се в МО.Отклонение от нормалното, обичайното развитие на МО, което обичайно развитие на МО предполага спазване на нормите, неупотреба на сила и т.н.

Теорията на външната политика под „международен конфликт” разбира остро противопоставяне между външнополитическите интереси на държавите.

Международният конфликт представлява политическо отношение между 2 или повече страни, между 2 или повече участника в МО, в основата на което лежи противоречие. Противоречието може да е от всякакво естество – политическо, икономическо, религиозно. Това политическо отношение между участниците възпроизвежда в остра форма противоречието, което е в основата.

Понятията „международен конфликт” и „международна криза” не са тъждествени. Разликата е, че международната криза е просто фаза от развитието на един конфликт. Тя е най-острата фаза в развитието на конфликта.

В МО най-често до конфликт водят противоречия от икономическата област. Това не изчерпва източника на противоречия. На практика, източник на международен конфликт могат да бъдат противоречия могат да бъдат противоречия от всякакво естество.

В новата система на МО зачестяват конфликтите, които са на етническа основа. По времето на Студената война източникът за локалните конфликти навсякъде по света и бил основно от идеологическо естество.

Структура на международен конфликт. Имат се предвид 3 елемента на тази структура:

1. кои участниците в него

2. какви са причините за конфликта, какви са историческите корени на конфликта

3. непросредственият повод

Участниците в един конфликт могат да бъдат непосредствени, косвени,съюзнци.

Най-често причините за корените на един международен конфликт са крайни, традиционно съществуващи. Могат да се проследят за един значителен период назад във времето, тъй като е възможно за един международен конфликт да имаме по-краткотрайни, по-нови предпоставки.

Ресурсите, с които разполагат участниците в един международен конфликт. Ресурсите на участниците в един конфликт могат да бъдат няколко вида.

  1. материални

  2. идеологически

  3. пполитически

  4. военни

Под материални ресурси се разбира съответната държава с какви природни ресурси разполага, т.е. с какви полезни изкопаеми и оттук каква е степента на развитие на производството в тази държава.

Военният ресурс се свързва с оръжието, което притежава участника, но и не само неговото количество, но и качество, с това какъв вид оръжие притежава.

Идеологическият ресурс – под него се разбира доколко е единна нацията на дадената държава, равнището на единство на нацията.

Политическите ресурси биват вътрешно- и външнополитически.

Вътрешнополитическият се свързва с характера на режима и характера на ресурса й, свързва се и с това доколко самите хора в една държава подкрепят съществуващия режим. Към него спадат и държавническите качества на управляващите в тази държава.

Външнополитическите ресурси се свързват с това дали съответната държава участва в някакви коалиции и военно-политически блокове, каква е ролята й в тези коалиции. Външнополитическият ресурс се свързва и с това доколко даденият участник има подкрепата на другите участници в МО и на съюзниците си в международния конфликт. Външнополитическият ресурс се свързва и с това дали другият участник в конфликта е част от някаква коалиция.

Преценката доколко претенциите на участниците в конфликта съответстват на нормите на международното право.

Основните видове международни конфликти. Руски учени смятат, че можем да говорим за 11 фази на ескалация на конфликта:

  • разногласия

  • търкания

  • напрежение

  • спор

  • инцидент

  • стълкновение

  • репресалии – това е вид ответна мярка. Една държава прави нещо, другите държави имат право на реакция. Репресалиите винаги са в отговор на някакво правонарушение. Те биха били незаконни, ако не бяха в отговор на международно правонарушение.

  • военна демонстрация

  • ограничена локална война

  • широка локална война

  • Световна война

Хенри Кан – той разработва труда „Ескалацията”. Там говори за 44 вида международен конфликт или фази на ескалацията, като последната 44-та фаза е Световна ядрена война.

Самият устав на ООН ни дава идея за това кои са основните видове от правна гледна точка, от гледна точка на правото на ООН. Самият устав на ООН използва термина „спор”, а не „международен конфликт”. Видовете спорове според устава и според правото на ООН:

  • най-ниското ниво – спорове между различни държави, които не заплашват международния мир и сигурност.

  • спорове, продължаването на които и интензивността на които вече заплашват международния мир и сигурност. При този вид спорове Съветът за сигурност започва да се намесва, първо, като дава препоръки на участниците в конфликта за това как да го разрешат.

  • заплахите за мира

  • нарушенията на мира

  • актовете на агресия.

При последните 3 случая Съветът за сигурност на ООН е този, който действа.

Фазите в развитието на един международен конфликт – 6

  1. фазата, в рамките на която се оформят политическите отношения на противоречие.

  2. фазата, в която всеки от участниците в конфликта определя целите си, които ще преследва в конфликта; стратегията, която ще прилага.

  3. когато в конфликта вече се въвличат и трети за конфликта страни. При нея вече в конфликта се въвличат други държави, международни организации, военно-политически съюзи, фазата, в която всеки от участниците си задейства съюзниците.

  4. когато се оформя и възниква международна криза, като в рамките на 4-тата фаза имаме крайно изостряне на конфликта, но той все още остава в рамките на политическите отношения.

  5. появата на военния фактор. В рамките на тази фаза се правят демонстрации на военната сила, с която разполагат участниците.

  6. фазата на международния военен конфликт.



26. РАЗРЕШАВАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ КОНФЛИКТИ


Разрешаването на международните конфликти се свързва с едно понятие, което е навлязло трайно в ТМО, а именно „управлението на кризи”. Конфликтологията дава определение за това какво се разбира под „управление на кризи”. Под „управление на кризи” се разбира система или съвкупност от дейности, които могат да са от всякакъв характер. Това означава дейности, които са от дипломатически, политически, икономически, военен и хуманитеране характер, като целта на всички тези дейности е да се установи контрол върху конфликта и след като се установи контрол върху конфликта идеята е този, който управлява конфликта да го насочи в желаната от него посока. Обикновено желаната от него посока е разрешаването. При „управлението на кризи” има намеса на трети страни, които могат да бъдат държави, но основно са международни организации. Те предприемат всички тези действия, за да контролират и насочат конфликта по посока на неговото разрешаване.

„Управлението на кризи” включва няколко елемента. Действията, които могат да се предприемат при управлението на кризи можем да отнесем към 4 категории:

  1. предотвратяване (превенцията на конфликта). Превенцията включва всички възможни дейности, които варират от дипломатически акции и стигат до разполагане на войски. Целта е да се пречи на това зараждащият се конфликт да избухне.Примери за превенция са: инициативи за преговори, дипломатически сондажи, инициативи на трети страни за преговори между тези, между които е противоречието, международни комисии за установяване на фактите или за извършване на инспекции на място, инициативите, опитите да се проведат консултации и т.н. Дейностите за превенция могат да са от най-различен характер.

  2. установяване на мира. Като синоним се използва понятието „умиротворяване”. Тази фаза е peace-making. При умиротворяването конфликтът вече е започнал и умиротворяването като елемент от управлението на кризи предполага действия, които могат да бъдат както с мирни, така и с военни средства. Това са действия за прекратяване на вече започналия конфликт. И мирните, и военните средства са предвидени в устава на ООН. Мирните средства за умиротворяване са: мерките, които са предвидени в чл. 33, гл. 6 на Устава на ООН. Това са мерки за решаване на споровете, които включват посредничество, преговори, международни анкети, помирения, помирителни процедури и съдебно или арбитражно уреждане на спора. Мерките, предвидени в чл. 33 се предприемат от страните по спора. Това е последната възможност, която се дава на самите участници в спора сами да разрешат конфликта помежду си. На този етап Съветът за сигурност на ООН може да препоръча на страните в конфликта прибягването до някои от тези мерки, предвидени в чл. 33. Самите мерки не ги предприема още Съветът за сигурност, а страните по спора. Мирните средства включват още мерките по гл. 7, чл. 41. Мерките по гл.7, чл.41 вече ги предприема Съветът за сигурност. Ако страните в конфликта не са успели да го разрешат, включително и след прилагане на чл.33, в следващата стъпка Съветът за сигурност се опитва да разреши конфликта, приемайки той мерки. Мерките по чл. 41 се наричат „мерки, несвързани с употреба на въоръжена сила”. Тези мерки могат да се изразят в прекъсване (частично или пълно) на дипломатически отношения с участници в конфликта, на икономически отношения. Тези мерки предвиждат и частично или пълно прекъсване на всякакви комуникационни връзки от всякакво естество. Умиротворяването може да се извършва с военни средства. Тези военни средства също са предвидени в Устава и се предприемат отново от Съвета за сигурност, като за да ги предприеме и използва, Съветът за сигурност се опира на гл. 7, чл. 42. Чл. 42 е правната фаза на мерките, които са свързани с употреба на въоръжена сила. Тези мерки включват военни демонстрации, блокади, за да се стигне до действия със сухопътни, въздушни и военоморски сили на ООН. Това е крайната мярка, която може да се предприеме. ООН не разполага с армия, а когато се наложи изпращането на въоръжени сили ООН се обръща за целта към държавите-челнки, които прецени и те предоставят на организацията въоръжени контингенти. Така че ООН действа посредством национални въоръжени контингенти, които обаче се приемат за действащи от името на ООН и под негова егида. Когато умиротворяването се осъществява с военни средства, имаме нов термин – „налагане на мира”. Това е умиротворяване с военни средства, нарича се peace-enforcement. Налагането на мира се осъществява без съгласието на участниците в международния конфликт. Съветът за сигурност не се интересува от това, тъй като има по Устав изключителното правомощие при агресия да предприеме съответните мерки.

  3. мироопазване (поддържане на реда). Нарича се peace-keeping. То се осъществява от т.нар. „сини каски” на ООН. Те са мироопазващите сили на ООН. Основното е, че съставът, функциите, мандатът на „сините каски” не произтича пряко от самия Устав на ООН. Мироопазващите операции, които ООН извършва, не са предвидени в самия Устав. Тези операции са регламентирани по-късно с резолюция. Peace-keeping - Присъствие в зоната на конфликта на представители на ООН („сини каски”), може да е свързан с присъствие и с представители на други между народни организации (НАТО, ОСЕ). Когато peace-keeping-ът се осъществява от представители на регионални организации, това става след съгласуване със Съвета за сигурност. Peace-keeping-ът се свързва с присъствие в регионите на конфликта на полицейски части, военни наблюдатели, хуманитарни части. Всички те се грижат за поддържавнето на мира. Мироопазването става със съгласието на заинтересованите страни, включително и със съгласието на непосредствените участници.

  4. изграждане на мира. То се нарича peace-building. Това означава действия, които се предприемат след приключването на конфликта. След приключването му се предприемат действия, чиято цел е да не се допусне връщане към конфликта, повторно разразяване на конфликта. Изграждането на мира може да се изрази чрез разоръжаване на участниците в конфликта, оказване на помощ за репатриране на бежанци или оказване на помощ да се организират избори, за да се излъчи ново правителство.



3. ГЛОБАЛИЗАЦИЯ НА МЕЖДУНАРОДНАТА СРЕДА


Глобализацията е понятие, което използват всички обществени науки. В ТМО има различни трактовки за това какво представлява глобализацията.

Една от възможните трактовки на глобализацията е тази на реалистите. Когато се занимават с процесите на глобализация, реалистите я разбират като сблъсък на цивилизациите, в резултат на койта побеждават западните ценности, Запада, начело със САЩ, които вече започват да разпространяват своите виждания за МО. Реалистите разбират глобализацията като свръх разпространение на една най-могъща глобална сила.

Другата трактовка на глобализацията е на неолибералистите. Те разбират глобализацията като край на историята. Неолибералистите отново свързват глобализацията с окончателната победа на западните ценности. Неолибералистите свързват глобализацията с широко, повсеместно разпространение в отношенията между държавите на нормите на международното право.

Третата трактовка е на неомарксистите. Тя коренно се различава от предните 2, тъй като неомарксистите разбират процеса на глобализация като стремежа на монополния капитал и на американския империализъм за окончателно закрепване в света на неравенството.

Това са просто трактовки на различните школи.

В ТМО са правени опити да се дадат конкретни определения за това какво е глобализация.

Един френски учен - международник – Франсоа Де Фарж дава едно такова определение за глобализацията. Според него глобализацията е процес, който обхваща действията на абсолютно всички актьори на международната сцена, както държавите, така и организициите, така и отделните индивиди.

Американският учен – системник – Джеймс Розенау е представител на американското управление на системния подход. Според него под процес на глобализация трябва да се разбира цялата съвкупност от взаимодействия между участниците в МО, която съвкупност от взаимодействия има потенциала да се разпространи неограничено, докато накрая обхване целия свят и която има потенциала много лесно да преодолява юрисдикциите.

Други изследователи на МО свързват глобализацията с международните правила и под глобализация разбират повсеместна унификация на правилата на международната политика и МИО, повсеместна информираност и установяване на глобални комуникационни мрежи.

Трябва да разграничим понятието за глобализация от няколко други понятия, които също се използват в ТМО. Те са сродни, но различни понятия. Тези понятия са 3:

1.Трябва да различаваме глобализацията от взаимозависимостта, като под взаимозависимост разбира обвързването между отделните участници в МО, между отделните държави. Взаимозависимостта обаче има следната особеност: тя обикновено предполага и изисква държавите да си сътрудничат помежду си, за да могат да контролират тази взаимозависимост. Взаимодействията могат да бъдат от всякакво естество. Взаимозависимостта се свързва с тях.

2. Транснационализъм трябва да се различава от глобализация. Транснационализмът по своето съдържание е явление, което много прилича на взаимозависимостта, но разликата между двете е, че при взаимозависимостта държавите все още могат да контролират процесите. При транснационализма връзките между различните участници са толкова много, че те вече се изплъзват от контрола на отделните държави. При него държавите се обвързват, сътрудничат, но нещата са на по-висок мащаб – връзките са много повече и държавите не могат да управляват тези потоци. При транснационализма вече става въпрос за наличието на множество, най-разнообразни потоци на обмен между различните участници. Тези потоци могат да бъдат от информация, услуги, капитали, хора. При транснационализма се откроява ролята на участници извън държавите в МО. Така вече при транснационализма може да се говори за значението на международни финансови корпорации, мултинационални фирми, международни неправителствени организации, ролята на криминални и мафиотски структури, които изграждат свои мрежи, обединяващи множество държави, които така се разрастват, че вече са извън контрола на държавите. Говори се дори за ролята на международния тероризъм.

3. Мондиализъм също се различава от глобализация. Някои изследователи на МО считат, че мондиализъм и глобализация са синоними (мондиализъм – френски вариант, глобализация – английски вариант). Според друго разбиране мондиализмът е последната фаза преди глобализацията. Според вторият възглед мондиализмът е понятие, което отразява процесите в сферите на социалния живот, в сферите на културния живот, на потреблението, докато глобализацията е свързвана преди всичко с икономическите промени в системата на МО. Този втори възглед вече възприема глобализацията като последната, крайната, най-висшата фаза на мондиализма.


4. СТРУКТУРНИ КОНФИГУРАЦИИ НА СИСТЕМАТА

1   2   3   4   5

Свързани:

Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconУпражнение №26: колоквиум и тест
Аудиторен тест върху върху противомикробни средства в края на съответната лекция
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconТест 30 въпроса Отворени въпроси 8 въпроса Философско есе от избран философски фрагмент психология ІХ клас
Паметта като психически процес има 3 етапа – запомняне, съхраняване и възпроизвеждане. В такъв случай тя ни
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconВлиянието на Интернет и високите технологии върху международния маркетинг
Маркетинга на национално ниво. Интернет, който преживя истински бум в своето развитие и разпространение през 90-те години и днес...
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconТестови изпитни въпроси за медици
Тестовете по-долу са 70% от тестовите въпроси за изпита по фармакология за 2009 г. Първият етап на изпита е свързан с тестово изпитване...
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconСекретар магистърски програми: г-жа Радка Орешкова Адрес: бул. "Джеймс Баучер" 1, стая 103, София 1164 Химически Факултет на су "Св. Кл. Охридски" Тел.: (+359 2) 8161 302; e-mail: ro-sofia bg Химическият факултет предлага следните магистърски програми
Изпитът се състои в попълване на тест, съдържащ 20 въпроса върху материала от програмата за държавен изпит за образователната квалификационна...
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconПрограма за изпит по етика и философия на правото за промяна на оценката върху материала за 10 клас
Компонент А: Тест със структуриран и свободен тип отговори. Тестът е от 20 въпроса и има за цел да провери дали ученикът е запознат...
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconУпражнение №12
Колоквиум и тест (пред квестори) върху невротропни средства (без анестетици и aналгетици) и тест
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconВажна информация
При избор на система за измерване на кръвна захар е необходимо освен върху техническите характеристики, да се обърне внимание и върху...
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconПрограма за изпит по психология и логика за промяна на оценката върху материала за 9 клас
Компонент А: Тест със структуриран и свободен тип отговори. Тестът се състои от 20 въпроса и има за цел да провери дали ученикът...
Тест върху целия конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни iconИзпитен проверочен тест по "Стратегическо управление" Уважаеми студенти
Предложеният тест съдържа 22 въпроса и две задачи от теорията и практиката на стратегическото управление. Общият максимален брой...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом