Що е философия и нейното отношение към научното познание




ИмеЩо е философия и нейното отношение към научното познание
страница1/3
Дата на преобразуване06.10.2012
Размер263.59 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://psiholog-bg.com/wp-content/uploads/2009/10/Lekcii-FILOSOFIA-NA-20-VEK.doc
  1   2   3
Въпрос 1 :

Що е философия и нейното отношение към научното познание

За начало на философията се смята възникналата през VI век пр.н.е. Милетска школа. Философията е най-старата форма на човешко знание. Възниква в Гърция, но ¾ от нея е тракийска. Философията издига бог Аполон, защото той е бог на хармонията, реда и светлината. Съпозставят го с тракийския бог Дионисий, който освен с виното, се свързва и с хармонията. Философията, във вида, в който я познаваме, произлиза от европейската култура.Специфичното при европейската философия е монолитното митологично съзнание, което се опира на символни знаци. Митологичното съзнание се дели на „знание” и „умонастроение”. Знанието от своя страна е изградено от „наука” и „философия”, а умонастроението – на „религия” и „изкуство”.

Науката се отделя от философията през 16.век, а религията и изкусвото – с възникване на християнството.Процесът на обособяване на 4-те феномена е типичен само за европейската култура.Обособяването води до развитие.

Най-близка до философията е науката и взаимно се допълват. Разликите между тях са много и има възможност за сравняване. Науката оправдава своето съществуване с това, че има голямо приложение, а философията - не. Науката използва количествени методи и веднага определя предмета на изследването си. Философията е свързващото звено между религия,изкуство и наука, но въпреки това е съизмерима само с науката.

Психологията става наука, когато започват експериментите.

При появата си всяка наука определя първо предмета на дейността си. Това елемент от реалната действителност и изразява определена форма на движение ( да има реален обект ). Философията си прилича с науката по теоретичния образ. Главната им разлика е техният предмет. Предметът на философията се формира чрез интереса към външния свят, към човека, към познанието. От тук се формират и първите 3 научни области: Онтология, Антропология и Гносеология.

Въпрос 2:

Същностни особености на философията на ХХ век

Философията на 19.век е доста различна от тази на ХХ век. През 30-те години на ХХ век голямо влияние върху философията оказва ПСВ. До този момент тя се е развивала в религия, изкуство и наука. До ПСВ философията е била във възход. ПСВ е голям прелом в европейската култура. След ПСВ философията започва са играе идеологическа роля. Философията на ХХ век започва от края на 20-те години и приключва около 80-те год.

Философията на ХХ век се развива в условията на един завършен предмет на философско мислене. Въпреки това философските учения приемат за водещи една от 4-те фундаментални дисциплини. Според това кой от 4-те проблемни блока дадени философи смятат за приоритетен, тя се нарежда на едно от 4-те направления. По този начин в ХХ век философията е разделена на 4 фундаментални направления: метафизически философски учения ( онтологията е водеща дисциплина ); сцентични / наукоподобни / философски учения ( гносеологията е водеща дисциплина); антропологически философски учения ( антропологията е водеща дисциплина); учение за практиката ( проблемът за практиката в марксизма, прагматизма и натурализма ).


Въпрос 3:

Неореалистически философски учения

Първата група учения са свързани с възстановяването на фундаменталния за философията проблем – същесвуването на света. Този проблем започва да се измества от философията в епохата на новото време, когато възниква науката и основната дисциплина е гносеологията. През 19.век проблемите за това как съществува светът (онтология) почти изчезват от философията. Бурното развитие на науките през 18.-19.век създават у философите впечатлението, че науките в тяхната съвкупност дават отговор на въпроса за същността на действителността. От това следва,че не е необходима философска дисциплина, която да се занимава с характера на действителността. Развитието на науката дължи успехите си на специализацията на научните направления и тяхната фрагментация. Учените все по-малко се замислят върху съществуването на света като цялост. Така в края на 19.век физиката преодолява границите на атома и прониква в неговата структура. Проблемът за същността на действителността отново се завръща. Няма наука, която да отговори на този въпрос. Търсейки отговор на въпроса „Що е реалност, движение и трансформация?” физиците се обръщат към философията и създават свои философски теории. Такива са Айнщайн, Макс, Вилхелм Остван и др. Във философията се завръща идеята да се възстанови онтологията, за която светът не е съвкупност от всичко съществуващо, а е едно първично единно цяло, в което всичкото видимо многообразие има зависим от цялото характер. Появява се философският реализъм. Сигнал за това дава англ. Философ Едуард Мур, който през 1903г. публикува статията „Опровержение на идеализма”, в която посочва, че увлечението на философията по познанието е обрекло на криза фундаменталния за знанието изобщо проблем за битието, а това е необходимо, защото не е решен проблемът за отношението между материя и съзнание. Мур твърди, че познанието се осъществява чрез сетивата и разума ни.

Реалистическите философски учения връщат във философията и в науката проблема за отношението между рационалното и сетивното познание. Формират се две направления в теорията на познавателния процес: сензуализъм ( сензус = сетива ) и рационализъм ( рацио = разум ). На въпроса: „Какъв е характерът на външната действителност?”, реалистическите философи отговарят,че не е важно дали действителността е материална или духовна, а това, че тя съществува независимо от сетивата, волята и разума ни. Материалното и идеалното са аспекти на реалното, т.е те са еднакво реални.

Неореализмът възниква още през втората половина на 19.век и е свързан с Франц Брентано. Изходната точка на тази философия е експерименталната психология. Брентано работи и в областта на логиката, теория на познанието. Той е типичен представител на поколението философи, на което се дължи обособяването на психологията като самостоятелна дисциплина. Той поставя фундаменталния въпрос за същесвуването на предмета в съзнанието. Това същесвуване Франц Брентано нарича интенционалност. Той е първият определил трите психически явления: представи, емоции, съждения.

Друг представител е Алексис Майнонг от австрийската школа.

Най - напред неореализмът се появява в Англия, а след това и в САЩ. Всички учени приемат, че са важни както продуктите от материалната дейност, така и от мисловната. Слабостта на неореализма е липсата на критерии, по които може да се разграничат фантастичните образи на съзнанието, чистите разсъдъчни конструкции от реалните предмети и явления. Критикувайки тази слабост се появява критическият реализъм.

Критическият реализъм възниква в континентална Европа чрез философското учение на Луис Венцел. След това се появява и в САЩ, където група учени се опитват да създадат теория, която признава реалното същесвуване на външната действителност и пълната познавателност на света. Особеностите при критическия реализъм са,че и обект, и съдържание на познанието могат да бъдат само усещанията, възприятията и представите. „Обект и съдържание” означава, че ние намираме обектите на изследване в първата степен на познанието.

Създател на натурализма е Рой Ууд Сеърс. Според натуралистите природата ( материята ) е първична спрямо всички нейни разновидности. Природата е първична и в онтологичен аспект, т.е в съществуването си тя е първична и в гносеологически план ( първична в познавателния процес ). В природата и в съзнанието няма нищо свръхестествено. Нашето съзнание създава мисловни конструкции, които са адекватно отражение на външната действителност, а тези неща, които изглеждат фантастични, са просто произволна комбинация на мозъка. Самото съзнание според Сеърс се формира исторически и силно се влияе от конкретната обществена среда. Познанието е процес на множество специфични реакции на Централната нервна система.

Създател на критическата онтология е Николай Хартман. Тази теория разграничава ясно индивидуалното от общественото съзнание и дори ги противопоставя като смята, че личното съзнание все повече се манипулира от средствата за масова комуникация. Ролята на философията той вижда в това да се спре подобно влияние, а също и процеса на „масовизиране” на човека, при което личностното Аз постепенно се изгубва.


Въпрос 4:

Неотомизмът

Неотомизмът е канонизирано и признато от Ватикана философско учение на католицизма. Именно като философско учение неотомизмът съществува успоредно с католическата теология. Идеята за конструиране на специфична католическа философия се заражда в средата на 19.век и се реализира в навечерието на ПСВ. Подготвителният период трае 50 години като през този период са издадени три папски документа, озаконяващи създаването на този тип философия. Първият документ е „ Догматична конституция на католическата вяра” (1870г. по време на първия ватикански събор ), вторият документ „Енцифика” е през 1879г. и третият папски документ е „ 24-те тунистки тези” от 1914г.

Неотомизмът е модернизиран вариант на възникналата през 13.век философска система на св. Тома Аквински. За да предпази своята философия от чужди влияния, колектив от католически богослови определят основни 24 теоретични постановки, които са непоклатими, неуспорими и не подлежат на промени. Според неотомистите светът е създаден благодарение на Бог и Той влияе върху всичко, което се случва.

Като философско учение неотомизмът смята, че философията е възникнала със стремежа на хората да решат проблеми, които си остават вечни: Какъв е светът, в който живеем?, Какъв е човекът?, Какъв е смисълът на неговия живот?, Какво е отношението между вярата и разума?

Като философско учение неотомизмът формулира своята същност с цел да се саморазграничи от богословието. Вярата и всичко свързано с нея е предмет на богословието. Източник на вярата е откровението, т.е познание, което се извършва чрез внезапно просветление и мигновен контакт с Бог. Освен религиозния си инстинкт, човек има и разум. От него произтича рационалното познание, а чрез него човек се ориентира в материалния свят. Разумът е главен инструмент на познанието, защото сетивата са ограничени и не дават достоверни знания.

За разлика от средновековната философия на Тома Аквински осъвремененият й вариант приема разума не за враг, а за помощник на вярата. Философията на неотомизма е вид философски рационализъм, тъй като признава разума. С това неотомизмът се разграничава и от православната религия, която поставя религиозното чувство по – високо от разума. Бог се възприема най – напред с емоционалната ни връзка с него и след това се подкрепя от разума. Това е фундаменталната разлика межди православието и католицизма. Приемането на разума като главен инструмент на познанието се отнася само до функциите му в материалния живот на хората. Разумът е ограничен в своите възможности, защото е присъщ на ограниченото крайно в съществуването си битие, каквото е човекът. Човешкият разум е искрица от божествения, но въпреки това, признавайки го ние разбираме и величието на Божествения разум. Характерно за човешкия живот е това, че той е едно съчетание на материалното, временното и физиологическото у човека с духовното и вечното. Отношението между духовното и материалното у човека е в това, че в човешкия разум са вложени определени форми на възприемане на външната действителност.

В източното православие вярата и интуицията се установяват като фундамент на вярата. На запад в католицизма водещо място в човешката психика заемат рационалните елементи. Възстановява се култът към разума.


Въпрос 5:

Философията на живота

Най - важната теоретична предпоставка за окончателното обособяване на психологията като самостоятелна наука има философията на живота. Тя възниква в началото на 19.век като има принципи на взаимстване от екзистенциализма и персонализма. Към философията на живота се стремят - неохегелианците, прагматизмът, феноменологията. Нейн пръв представител е А.Шопенхауер. Той е съвременник на немските класически философи, но се противопоставя на развивания от тях култ към рационалното мислене, към разума. Според Шопенхауер човекът е преди всичко биологично същество. Социалната обвивка на човека е все още много тънка. Почти всички мотиви за обществената дейност на човека и практиката имат билогичен произход. Неговото действие е изцяло волево и разумът играе подчинена роля. Той е инструмент на афектите, емоциите. Философията на живота очертава нов ограничителен параметър на действието на разума, което е предизвикано от безсъзнателното. До Шопенхауер единственият ограничител на разума са се смятали сетивата. Макар и биологични по своя характер сетивата според Шопенхауер, дават една повърхностна мотивация за действие. Дълбинната мотивация се намира в нашите рефлекси, психически нагласи, волеви предпоставки.

След като е даден ход на философията на живота се появяват нейните последователи. В Германия – Едуард фон Хартман, след него се заражда културологичен вариант на философията на живота: Фридрих Ницше, Рудолф Ойкен и др. Философията на живота има своето разклонение и във Франция: Анри Берсон и др. Истинското влияние на философията на живота е в немско говорящия свят. Превръща се в своеобразна идеология. Нейното времетраене в Германия е един век ( от средата на 19.век до средата на 20.век )


Въпрос 6:

Австрийската школа на неопозитивизма

Второто голямо направление в европейската философия на 20.век принадлежи на т.нар сцентиски философски учения. Между тях най-голямо влияние имат неопозитивизмът, структурализмът и общата семантика.

Сцентизмът е мирогледна позиция, която се основава върху убеждението, че научното рационално обосновано знание е най-висша ценност на обществена и лична култура. Понятието „сцентизъм” е извлечено от „scientia” – наука. Сцентичните философски учения приемат философията не като самостоятелна форма на обществено съзнание, а като зависим обвързан с науката нейн помощен елемент. Въпросът, който поставя сцентисмът е: Какво място заема философията?. Но при всички случаи нейната позиция е зависима от науката.

Феноменологията разглежда философията като общ концептуален фундамент на науката. Философията е донякъде самостоятелна, но тя се осмисля само ако върху нея се изгради знанието на науката. Сам за себе си фундаментът няма функционално значение.

Неопозитивизмът приема, че философията трябва да бъде методологическа надстройка над науката; да координира научните знания; да ги пренася от наука в наука, без да има претенции за самостоятелност. Неопозитивизмът като типично сцентистко направление е един нов философски проект и ново виждане за ролята на емпиричната философия към останалите направления на обществознанието. Неопозитивизмът е третият етап от развитието на позитивистката философия. Преди него е класическият позитивизъм (30-те - 90-те год. на 19.век).

Класическият позитивизъм се развива главно в областта на логиката и методологията, но заема и особено място в социалната философия. Приносът му за възникване на психологията като самостоятелна наука е че психологизира всички фактори, определящи развитието на обществото. Класическият позитивизъм се различава от съвременната му философия за живота по това, че разглежда психическата дейност на човека като биосоциален процес, а философията на живота – психичното като биологично.

Емпириокритицизмът се появява в следствие на физичните явления в науката. За него е характерно пълното отричане на самостоятелността на разума. Той стига почти до материализма, тъй като обяснява всички психични процеси с действието на физиологичните фактори. Това, което нарича психологична сфера е резултат от действието на сетивата. Това важи и за социалната психология, а не само за личностната. Емпириокритиците формулират като основен фундаментален „закон за най – малък разход на енергия”. Според него всяко живо същество в своята дейност се стреми към най – малък разход на жизнена енергия. Това се отнася не само до живота на човека, но и до живота на обществото. Емпириокритицизмът създава култ към сетивното познание и свежда всичко до него. Това води до опростяване на психичните процеси. Представителите почти заличават разликата между човека и животните.

Класическият и вторият позитивизъм принадлежат към духовната атмосфера, културните нагласи и спецификата на 19.век. Изцяло към философията на 20.век принадлежи неопозитивизмът. Той преодолява ограниченията на сенсуалистическия ( сетивно-научния ) подход към явленията. Неопозитивизмът прави опит да съчетае конкретните изследвания с обобщенията характерни за рационалистическата философия. Емпиричното вече означава индивидуално, но индивидуализирано от логиката. Основен метод на науката е индукцията (подход от конкретното към организираното общо). В рамките на неопозитивизма се оформят 4 ключови философски учения:

  1. Философия на Бъртранд Ръсел;

  2. Философия на Лудвиг Витгенщайн;

  3. Философия на Виенския кръжок

  4. Философия на Карл Ото

С изключение на Ръсел ( англ.философ) останалите трима учени на неопозитивизма се развиват във Виена и се разпространяват по целия свят. По - съществен принос в психологията имат австрийските направления на неопозитивизма. Лудвиг Витгенщайн е първият от големите представители на позитивистката школа на 20.век. Негов принос във философията е формулирането на логическия емпиризъм, според който разумът не е автономен източник на истини. Той е структурирано цяло от понятия, логически съждения, умозаключения и т.н, чиито произход не може да бъде установен. Важното е, че елементите на разума са те и той е техен съвкупен резултат. Разумът не е инструмент на истината и тя не съществува. Може да се говори за истинност, правилност на логически съждения, но в никакъв случай не и за истини. Това е така, защото не може да бъде изработен единен критерий за всички хора, относно това кое е истина и кое не е. Особеността на философията на Лудвиг Витгенщайн, която предизвиква създаването на концепции в рамките на психологията, е неговото особено внимание към езика. Според него езикът е своеобразна логическа структура, която е емоционално наситена благодарение на ежедневния социален опит. В това Лудвиг Витгенщайн вижда преграда за осъществяване на научното познание. Той смята, че езикът трябва да носи логически издържана .................... Този подход към езика изключва психологизма от теорията на познанието и от методологията.

  1   2   3

Свързани:

Що е философия и нейното отношение към научното познание iconУчебен план на лекционния курс „от херменевтика на научното изследване към политическа философия на науката
Първа част. Критика на скрития сциентизъм в традиционната аналитична философия на науката. Ударението ще бъде поставено върху историческите...
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconVi в до н э. Западная философия: Древняя Греция Восточная философия: Древняя Индия, Китай
Западная философия: Античная, Средневековая, философия Возрождения, философия Нового времени, философия XIX в, философия XX в
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconMethodius Философия и сатанизъм
Човек току да рече, че, посредявани от човека, научното движение и философското движение протичат едно спрямо друго по противоположни...
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconОтчет за дейността
Италианска и Румънска филология), Факултет по славянски филологии, Биологически факултет,Математически факултет, Медицински факултет....
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconФилософия на езика в западната култура
Граници на философския интерес към езика: лингвистика, философия на езика и лингвистична философия
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconПредмет и методология на общото учение за държавата като самостоятелна наука
Общ обект на научното познание е обективната реалност. Тя бива природна и обществена. Поради това науките се делят на естествени...
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconКонспект за кандидат-докторантски изпит по социология
Модерната епоха и възникване на социологията като наука. Социологията и рационализирането на социалния живот. Социология и ценностна...
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconЦел на конференцията
Конференцията си поставя за цел да обсъди основните положения и постижения в областта на прилагането и използването на информатиката...
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconКонспект за кандидат-докторантски изпит по социология (Градски изследвания)
Модерната епоха и възникване на социологията като наука. Социологията и рационализирането на социалния живот. Социология и ценностна...
Що е философия и нейното отношение към научното познание iconСоциалдемократически форум
Обществото има грижата за нейното опазване. На днешната дискусия участват представители на редица неправителствени структури и организации....
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом