Висш адвокатски съвет




ИмеВисш адвокатски съвет
страница1/3
Дата на преобразуване08.11.2012
Размер431.77 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://www.vas.bg/Documents/BKC_OSТК _2 _2010_BPZarkva.doc
  1   2   3



ВИСШ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ


ул. „Цар Калоян” № 1-а, 1000 София, тел. 986-28-61, 987-55-13,

факс 987-65-14, e-mail: VASarch@bitex.com


Изх. № ..............

Дата....................2010 г.

ДО

ОБЩОТО СЪБРАНИЕ

НА ТЪРГОВСКАТА КОЛЕГИЯ

НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД


С Т А Н О В И Щ Е


НА ВИСШИЯ АДВОКАТСКИ СЪВЕТ


по тълк. дело изх. № ТР-2/25.05.2010 г.,

насрочено за 15.06.2010 г. от 14,30 ч.


УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА ВЪРХОВНИ СЪДИИ,


По поставения за тълкуване въпрос – „Необходимо ли е вписване на Българската православна църква (БПЦ) в публичния регистър на вероизповеданията, който се води в Софийския градски съд (СГС), съгласно чл. 18 от Закона за вероизповеданията (ЗВ), както и вписване на нейните местни поделения, съгласно чл. 20 ЗВ и пререгистрацията им по § 2, ал. 4 от ЗВ с оглед доказване на тяхната правосубектност и представителна власт?” – Висшият адвокатски съвет изразява следното становище.


На основание чл. 10, ал. 2 във връзка с § 2, ал. 3 и 4 от ЗВ, Устава на Българската православна църква – Българска Патриаршия (към който препраща чл. 10, ал. 2 от ЗВ) и Решение № 12/2004 на Конституционния съд на Република България по к. д № 3/2003 г.

1. Българската православна църква – Българска Патриаршия (БПЦ) и нейните местни поделения – митрополии, църкви и манастири и други местни поделения според нейния Устав, СА ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА ПО СИЛАТА НА ЗАКОНА И ЗА ТЯХ НЕ СЕ ПРИЛАГА ОБЩИЯТ РЕГИСТРАЦИОНЕН РЕЖИМ по Глава трета на Закона за вероизповеданията (ЗВ), вкл. чл. 18 и чл. 20 от същия закон, както и § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ, т.е.

- БПЦ като юридическо лице НЕ ПОДЛЕЖИ НА ВПИСВАНЕ В ПУБЛИЧНИЯ РЕГИСТЪР НА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА, който се води в СГС, по реда на чл. 18 от ЗВ, приложим за другите вероизповедания;

- МЕСТНИТЕ ПОДЕЛЕНИЯ на БПЦ, които са със статут на юридически лица, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА СЪДЕБНА РЕГИСТРАЦИЯ в окръжния съд по седалището им по реда на чл. 20 от ЗВ, приложим за местните поделения на другите вероизповедания, и

- ЗАВАРЕНИТЕ МЕСТНИ ПОДЕЛЕНИЯ на БПЦ, които са със статут на юридически лица, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА СЛУЖЕБНО ВПИСВАНЕ от съответния окръжен съд по седалището им, т.е. те НЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕРЕГИСТРАЦИЯ по реда на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ.

2. БПЦ е юридическо лице ex lege (чл. 10, ал. 2 от ЗВ), поради което нейната правосубектност не подлежи на доказване.

Местните поделения на БПЦ – митрополии, църкви и манастири и други местни поделения според нейния Устав, също са юридически лица ex lege (по силата на делегиращата норма на чл. 10, ал. 2 от ЗВ, който препраща към Устава на БПЦ относно нейното устройство и управление), поради което правосубектността на местните поделения на БПЦ, които съгласно Устава на БПЦ са юридически лица, също не подлежи на доказване.

Документите, с които се легитимират управителните и представителните органи на БПЦ и на нейните местни поделения, които са юридически лица – митрополии, църкви и манастири и други местни поделения според нейния Устав, са актовете за избор или назначаване, издадени от органите, които са ги избрали или назначили, т.е. това са необходимите и достатъчни документи, които доказват представителната власт на съответните лица.


В този смисъл е и преобладаващата съдебна практика.


СЪОБРАЖЕНИЯТА ни в подкрепа на така изразеното становище са следните.


Ще си позволим да започнем по малко нетрадиционен начин, доколкото поставените за тълкуване въпроси се отнасят до един нетрадиционен субект на правото.

Според нас при отговора на поставените въпроси следва най-напред да се изхожда от правно-философския им аспект.

Църквата е от онези обществени явления, които правото преднамира, а не създава – за Църквата с още по-голямо основание би било вярно написаното от проф. Живко Сталев за държавата, която е един предправен факт”, „един изключително фактически процес” и е пример за „апогей на нормативната сила на фактическото, на упоритостта на фактите и на преклонението на правото пред тяхната непреодолимост.” (Сталев, Ж., Нормативната сила на фактическото, С., 1997 г., с. 176-177).


І. Искането на министъра на правосъдието г-жа Маргарита Попова налага да се изрази позиция по един предварителен, но принципен, концептуален въпрос.


1. Искането за тълкуване се прави при наличието на Решение № 12 от 15.07.2004 г. на Конституционния съд на Република България (КС) по к. д. № 3/2003 г., с което е отхвърлено искането за обявяване като противоконституционни определени разпоредби от ЗВ и в частност чл. 10, ал. 1 и ал. 2 и § 2, ал. 3 от ПЗР от същия закон.

Според цитираните норми от ЗВ, които са в предметния обхват на Решението на КС, БПЦ е призната за юридическо лице (ЮЛ) по силата на закона, поради което е изключена от съдебния регистрационен режим, важащ за всички други вероизповедания.

Именно различието в правния режим относно правосубектността на БПЦ и другите вероизповедания е предмет на тълкуване от КС във връзка с искането за обявяването на противоконституционността на нормите, които установяват този режим – чл. 10, ал. 1 и 2 и § 2, ал. 3 от ДР на ЗВ.


2. Аргумент в подкрепа на становището, че БПЦ е изключена от регистрационния режим по ЗВ, е самото искане до КС на 50 народни представители за обявяване на противоконституционност на нормите, които установяват различния правен режим за признаването на БПЦ и другите вероизповедания като юридически лица.

Следователно, за народните представители, които са участвали в приемането на закона, няма никакво съмнение каква е била волята на законодателя, а именно, че Глава трета „Регистрация” от ЗВ не се отнася за БПЦ, поради което те са поискали обявяването като противоконституционни нормите за признаването на БПЦ като ЮЛ по силата на закона – чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗВ и § 2, ал. 3 от ПЗР на ЗВ.


3. Като заинтересовани страни по цитираното конституционно дело с определение на КС са допуснати НС, МС, министърът на правосъдието, правозащитни неправителствени организации, Богословският факултет при СУ „Св. Климент Охридски”, БПЦ и всички други вероизповедания.

Показателно е, че по това конституционно дело са допуснати безпрецедентен брой заинтересовани страни.

Една част от конституираните страни, включително НС, МС, министърът на правосъдието, БПЦ, научни общности и неправителствени организации изразяват аргументи в подкрепа на признаването на БПЦ по силата на закона, а другата група – главно част от другите вероизповедания и неправителствени организации,представят становища против изключването на БПЦ от общия регистрационен режим.

И за двете групи заинтересувани страни по конституционното дело обаче няма никакво съмнение, че БПЦ е изключена от регистрационния режим по ЗВ. И най-вече – за самия орган, приел закона, т.е. за НС, е несъмнено, че е изключил БПЦ от регистрационния режим.


4. Нещо повече, ако приемем, че всички тези страни, включително и органът, който е приел закона, не са разбрали правилно нормите и духа на ЗВ, смятаме за повече от сериозен аргумент волята на КС, изразена в цитираното конституционно решение.

Независимо от противоположните позиции на двете групи съдии относно противоконституционността на чл. 10, ал. 1 и ал. 2, във вр. с § 2, ал. 3 от ЗВ, те нямат никакво съмнение относно волята на законодателя, който е изключил по несъмнен начин БПЦ от регистрационния режим по ЗВ.

Двете групи съдии са изразили становищата си по този въпрос по следния начин.

Според съдиите Румен Янков, Тодор Тодоров, Живан Белчев, Пенка Томчева и Лазар Груев:

... Държавата е единствено компетентна чрез своя законодателен орган да определи реда и условията, при които една общност, независимо дали е религиозна или не, може да придобие качеството на юридическо лице. Не съществува конституционна забрана за държавата чрез закон да признае качеството на юридическо лице на определена общност, в случая – Българската православна църква... Различието съществува единствено по отношение на условието за придобиване на юридическа правосубектност, но то не засяга нито свободния избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност.

Следва да се подчертае, че съществуващото различие е обусловено от конституционно признатото положение на източното православие като традиционна религия за България – чл. 13, ал. 3 от Конституцията. По културни и исторически причини конституирането на българската църква като правен субект с международно признание (1870 г.) предхожда възстановяването на българската държава. Догматите на църквата (съдържанието на вероучението) и насочеността на нейното „обществено проявление" са добре познати на българското общество и международната общност... Заварено от новия закон е обстоятелството, че Българската православна църква е с утвърден устав, постоянно действаща организация и собствено имущество. Съгласно този УСТАВ църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати (ОТТАМ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ СПРАВКА по чл. 17 и 18 ЗВ)... Всички упоменати факти спадат към категорията на общоизвестните факти и се подразбират в разпоредбата на чл. 13, ал. 3 от Конституцията. Ето защо, съществуват достатъчно аргументи в подкрепа на законодателния подход да се констатира един общоизвестен към датата на приемане на закона факт – Българската православна църква е юридическо лице. Обстоятелството, че тази констатация може да се разбира и в конститутивен смисъл, не променя вече съществуващото фактическо и юридическо положение.

Поради изложеното дотук е несериозно българският Конституционен съд да обсъжда аргумента за санкцията по чл. 8, ал. 1, т. 6 ЗВ – отмяна на регистрацията на юридическото лице. Лишаването на Българската православна църква от юридическа правосубектност (при каквато и да е хипотеза) би било акт по своята културна и историческа значимост за България равен, но с обратен знак, на султанския ферман от 1870 г.

Очевидно са налице различни основания за възприемането на различен законодателен подход към останалите вероизповедания. По отношение на тях общата конституционна основа за прилагането на регистрационен режим се съдържа в чл. 44, ал. 3 от Конституцията – „Законът определя организациите, които подлежат на регистрация, реда за тяхното прекратяване, както и взаимоотношенията им с държавата."

За останалите вероизповедания, които до този момент нямат регистрация, остава общият режим по чл. 14-19 ЗВ. Повечето от тези вероизповедания са неизвестни в България, персоналният им състав и управителните им органи се менят сравнително често, присъствието им в правния обмен е непостоянно. Разпознаването им като правни субекти е затруднено. Като ги подчинява на регистрационен режим в рамките на признатото му от чл. 44, ал. 3 от Конституцията право, законодателят осигурява минималните изисквания за правна сигурност.

Поради изложените съображения искането е неоснователно за оспорения чл. 10, ал. 2 ЗВ, както и за функционално свързаната с него разпоредба на § 2, ал. 3 ПЗРЗВ.”

Според съдиите Димитър Гочев, Неделчо Беронов, Стефанка Стоянова, Маргарита Златарева, Васил Гоцев и Людмил Нейков:

...Придобиването на статут на юридическо лице по силата на закона е предвидено единствено за Българската православна църква. Другите религиозни общности могат да придобият такъв статут при условията и по реда на чл. 14-20 ЗВ – чрез регистрацията им като юридически лица от Софийския градски съд по реда на глава четиридесет и шеста на Гражданския процесуален кодекс. Известно отклонение от този ред е направено за вероизповеданията, които са регистрирани по чл. 6 от отменения Закон за изповеданията. Те също подлежат на регистрация, но вписването им се извършва служебно в закрито заседание от съда.

Различието в начина на придобиване на статут на юридическо лице (по силата на закона или чрез регистрация) обосновава нееднаквост в правния режим на вероизповеданията. Религиозните общности, за които се предвижда регистрация, се вписват при регистрирането им във водения от Софийския градски съд публичен регистър на вероизповеданията (чл. 18 ЗВ). В регистъра задължително се отразяват обстоятелствата по чл. 18 ЗВ, промяната на които също подлежи на вписване (чл. 490, ал. 2 ГПК). Информацията за тези обстоятелства, както и от фирмените дела е публична и може да бъде поискана от всеки, като предоставянето й освен чрез справка се извършва и чрез издаване на документ за вписаните в регистъра обстоятелства (чл. 492 ГПК). Освен това регистрацията на юридическото лице на вероизповеданието може да бъде отменена от съда при нарушаване на изискванията на чл. 7 ЗВ. Изложеното не се отнася за Българската православна църква. Тъй като не подлежи на регистрация, за нея няма задължение за вписване на обстоятелствата по чл. 18 ЗВ и на промяната им.”.


Поради това, че с Решение № 12/15.07.2004 г. на КС е отхвърлено искането, с което е оспорена конституционността на обсъжданите разпоредби на ЗВ, поради неполучаване на необходимите седем гласа, ще си позволим да цитираме становището на съдиите, които поддържат, че атакуваните норми от ЗВ не са противоконституционни. Това тяхно становище се отнася до един принципен въпрос, който според нас трябва да бъде водещ не само при преценката за конституционосъобразността на законите, но и при всички случаи на тяхното прилагане.

Според съдиите Румен Янков, Тодор Тодоров, Живан Белчев, Пенка Томчева и Лазар Груев:

При преценката за конституционосъобразност на Закона за вероизповеданията Конституционният съд следва да се ръководи от общия дух на закона и целта на неговите разпоредби, тълкувани в тяхното систематично единство, от една страна, и, от друга страна – от общия дух на конституционната уредба и смисъла на отделните конституционни норми, отнасящи се до разглежданата материя. Както по отношение на преценявания закон, така и по отношение на Конституцията е неприемливо отделянето на разпоредби от общия контекст и смисъл на уредбата и спекулативното въвеждане на хипотетични категории и ситуации, които не съществуват в правната действителност.”

Представихме целенасочено част от мотивите на двете групи конституционни съдии, за да стане пределно ясно, че въпреки различната им оценка относно конституционността на обсъжданите законови разпоредби, тяхното ЕДИНОДУШНО становище е, че действащите разпоредби на Глава трета „Регистрация” от ЗВ, включително чл. 18, чл. 20 и § 2, ал. 4 от ПЗР на същия закон, са НЕПРИЛОЖИМИ по отношение на БПЦ и нейните местни поделения.

Това по същество изчерпва обосноваването на отговора по поставения за тълкуване въпрос.



Считаме, че Общото събрание на Търговската колегия на Върховния касационен съд следва да се съобрази с цитираното решение на КС.

Искането на министъра на правосъдието за тълкуване на въпроси, по които КС вече се е произнесъл, поставя един изключително сериозен въпрос, който по съществото си е и въпрос на държавност – задължителни ли са решенията на КС за държавните органи, в това число за правоприлагането?

Нашата позиция по този принципен въпрос е предопределена от задължителната сила на решенията на КС по силата на Конституцията.

В интерес на коректността ще си позволим да дадем пример как конституционната повеля за задължителност на решенията на КС се изпълнява най-стриктно от самия законодателен орган, който приема законите, предмет на конституционния контрол.

Аргумент в това отношение е възпроизвеждането като дефинитивни норми в ДР на ЗВ на част от мотивите на Решение № 5 на КС от 1992 г. по к. д. № 11 от 1992 г. (ДВ. бр. 49, 1992 г.) относно понятията „вероизповедание”, „религиозна общност” и „религиозна институция”.

Подобен пример е и възпроизвеждането на определени изводи от мотивите по т. 16 от Решение № 2 на КС от 1998 г. по к. д. № 15/1997 г. (ДВ, бр. 22 от 1998 г.) в текста на чл. 10, ал. 1 от ЗВ – „То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот” във връзка с тълкуването на понятието „традиционно вероизповедание” по смисъла на чл. 13, ал. 3 от Конституцията.

Следователно, за законодателя при приемането на основни принципни положения в ЗВ са били водещи изводите на КС в негови решения по тази материя, като текстове от тези решения са буквално възпроизведени като правни норми.


За нас принципната позиция по този първи предварителен въпрос изчерпва предмета на тълкувателното решение, но ще вземем отношение по конкретното искане, тъй като за първи път като предмет на тълкувателно решение се поставят въпроси, които сериозно засягат утвърдени принципи, на които се основава съществуването на субектите в правната система, което е въпрос на правна сигурност.


ІІ. По същество искането на министъра на правосъдието поставя сериозен въпрос от общ характер, цивилистичен по своето естество, но и публично-правен, тъй като е част от принципа за разделение на властите – основа на правовата държава.

1. Полезно е този въпрос да бъде изяснен, защото засяга законодателния суверенитет по един от най-сериозните въпроси на правната система – избора на една или друга система за признаването или създаването на юридически лица и опитите този избор на законодателя за признаване на една общност за ЮЛ ex lege да бъде поставен под съмнение чрез тълкуване от единични решения в съдебната практика, в които по отношение на ЮЛ ex lege се поставят изисквания, характерни за друга система за възникването на ЮЛ – регистрационната. И още по-сериозният въпрос – възможно ли е едно ЮЛ от една страна да се признава ex lege, а от друга страна – спрямо него да се поставя изискване да се обективира по друга система за признаване – регистрационната, защото е по-известна и конвенционална?

2. Означава ли, че ако едно социално образувание не е вписано в съдебен регистър, то не съществува в правната действителност, и че само вписването е надежден гарант за правосубектността му и легитимността на органите на това ЮЛ?

3. Защото така, както е поставен, въпросът на министъра на правосъдието означава да се даде отговор – допустима ли е еклектика на установени принципни положения за две различни системи за признаване или създаване на юридическите лица в българското правно пространство? Защото поставеният въпрос, провокиран от изводите в мотивите на конкретен съдебен акт, съдържа правни и логически, взаимно изключващи се съждения.

4. При положение че законодателят е преценил, че на едно социално образувание ще придаде качеството ЮЛ по силата закона, независимо дали е ЮЛ на публичното или частното право, допустимо ли е по тълкувателен път за това ЮЛ, което е получило най-висшата санкция на закона, някой (дори и съдът!) да постави като изискване спрямо същото това ЮЛ да се приложат условията на друга система за признаването на юридически лица – независимо дали е разрешителна (лицензионна), регистрационна или контролно-нормативна?

5. Следващият въпрос, който е необходимо следствие от предходния, е – дали в съдебната практика досега съществува такъв случай на смесване на принципи и условия от различни системи за признаването на юридически лица спрямо определен вид ЮЛ, като изхождаме от основния правен принцип, че условията и начините за признаване на съответните ЮЛ са единствено от компетентността на законодателния орган?

6. И след като отговорът е ясен, следва обусловеният от него въпрос – защо по отношение на едно единствено ЮЛ – БПЦ се прилага тази еклектика, като се изхожда от единични съдебни решения, при условие, че 95 % от останалите решения дават категоричен отговор на въпроса на основата на разумния прочит на закона и въз основа на духа на закона и систематичното тълкуване на неговите норми, а не чрез възприемане на буквата на закона извън контекста на общата воля на законодателя?

7. Следва да се даде отговор и на въпроса – съществува ли извън съдебното регистърно производство, предвидено по специални закони, публичен съдебен регистър на юридически лица, които се признават по закон или по някоя друга система за създаването им? Съществува ли публичен регистър на юридически лица, създадени със закон, независимо че няма произнасяне на съд по техния правен статус в охранително производство?

8. Има ли в някой окръжен съд публичен регистър, в който са вписани юридически лица с техните индивидуализиращи белези като университетите, други висши учебни заведения, колежи, БАН, институтите на БАН, училищата, централни регулаторни органи, Комисии, Фонд „13 века България”, Висшия съдебен съвет, Висшия адвокатски съвет, Нотариалната камара и много други, които са признати за ЮЛ единствено по силата на правната норма? Нима някой поставя под съмнение правосубектността на тези обществени единства или легитимността на техните органи, след като правната норма ги е признала и е определила условията за представителството им?

9. Колкото и абсурдно да звучи – има ли съдебен публичен регистър, в който са вписани съдилищата и прокуратурите като юридически лица и техните представителни органи? Те също са юридически лица по силата на закона?

10. Задава ли някой въпроса и поставя ли някой изискване към юридическите лица, изброени по-горе в т. 8 и т. 9, как доказват правосубектността си и представителните си органи? Поставя ли някой изискването да са публично известни техните представители, след като не са вписани в публичен съдебен регистър? Може ли съд да поиска от Висшия адвокатски съвет да се впише в публичния съдебен регистър, за да докаже правосубектността си и кой го представлява, след като изрична норма в Закона за адвокатурата признава същия за ЮЛ?


Всички тези въпроси, разбира се, са реторични, но те са един обобщен израз на генералния въпрос, за който има ясен и недвусмислен отговор. За всички тези юридически лица няма съдебно решение за вписването им и те не са вписани в никакъв публичен регистър, именно защото са признати за ЮЛ еx lege, което е най-висшата оценка на законодателя за тяхната значимост. След като законодателят е преценил това на законово равнище, не може и да става дума за извършване на аналогична преценка от съд или административен орган. Правен абсурд е едно ЮЛ да възниква чрез регистрация, след като вече е признато от закона за такова.

Казваме това не случайно, а защото регистрацията е охранително производство, по което не може да има вписване без съдебно решение, което да постановява това вписване.

Когато законодателят е признал едно ЮЛ ex lege, за него е неприложимо вписването в съдебен публичен регистър, който е част от съдебното регистърно производство. Признаването, респ. създаването по силата на закона на ЮЛ и съдебната регистрация (съдебно решение и вписване в публичен регистър) са два алтернативни начина, респ. системи за съществуването на юридическите лица. Изборът на една или друга система за признаването или създаването на юридически лица е изключително и единствено от компетентността на законодателя.

При признаването на юридически лица по силата на закона органите, които ги управляват и представляват, се легитимират с акта за избор или за назначаване от съответния компетентен орган.


Считаме за необходимо и полезно да посочим какво е становището на правната доктрина по този въпрос:

А. проф. д-р Любен Василев, Гражданско право, Обща част, нова ред. Чудомир Големинов, 1993 г.

а) „Законодателят определя какви видове юридически лица могат да съществуват и при какви конкретни условия всяко юридическо лице от даден вид може да възникне и да функционира, като изхожда от системата на съществуващите обществено-икономически условия и от функциите на държавата”, с. 153;

б) „Гражданското право не установява една единствена система за учредяването на всички видове юридически лица. Днес създаването на юридическите лица по нашето право се извършва по една от следните три системи – разпоредителна, разрешителна и нормативна. Юридическите лица от определена категория могат да бъдат учредени само по реда на системата, предвидена за тях”, с. 157;

в)В редица случаи създаването на юридическите лица се извършва не по реда на някоя от трите посочени по-горе системи, а по реда на специален закон... т.е по силата на закона”, с. 158.

Б. Маргарита Златарева, Юридически лица с нестопанска цел, 2002 г.

В зависимост от начина на възникване си нестопанските организации биват – създадени със закона – Нотариална камара, Адвокатски съвет, или чрез вписване в съдебен регистър – сдружения, фондации, народни читалища.”


ІІІ. Становище по двете съдебни решения, приложени към искането на министъра на правосъдието, които дават повод за това искане:


1. Тези две съдебни решения на ВКС и на ВтОС са обобщени в искането на министъра на правосъдието, без да се вземе предвид цитираното по-горе Решение № 12 от 15.07.2004 г. на КС по к. д. № 3/2003 г. и неговата задължителна сила по силата на Конституцията.


2. Реторичните въпроси, които задаваме в предходния раздел ІІ, са именно във връзка с мотивите на двете съдебни решения, приложени към искането на министъра на правосъдието, тъй като не само са постановени в противоречие със закона и с цитираното по-горе решение на КС, но съдържат и явно несъстоятелни правни изводи.


2.1. В приложеното решение № 120/11.03. 2005 г. на ВКС по гр. д. № 496/04 г. на ТК, І отд. се прави недопустимо разделяне на съдебното решение за вписване – като охранителен акт, от самото вписване в публичния регистър, като се приема, че е възможно вписване на обстоятелства относно едно ЮЛ в публичния регистър, без самото ЮЛ да е вписано в този регистър, т.е. без да е налице съдебно решение за вписването му (тъй като то не подлежи на съдебна регистрация поради факта, че е признато за ЮЛ по силата на закона), респ. без да е налице съдебно решение за вписване на обстоятелства относно това ЮЛ.

Според този съдебен акт вписването в публичния регистър на отделни данни относно БПЦ може да се осъществи без съдебно решение, което да постановява вписване на самата БПЦ като ЮЛ (защото такова няма и не може да има). В решението се сочи, че независимо, че БПЦ има статут на ЮЛ по силата на закона, в публичния регистър следва да се отразят данните по чл. 18, т. 2, 3 и 4 ЗВ – една правно незащитима теза. Мотивите на съда за този извод са, че „при липса на такова отразяване не може да се прецени заявителят притежава ли изискуемото от закона качество”.

Тези изводи на съда, направени в решение № 120 от 11.03.2005 г. на ВКС по гр. д. № 496/04 г. на ТК, І отд., са в явно ПРОТИВОРЕЧИЕ със становището на КС, изразено в Решение № 12 от 15.07.2004 г. по к.д. № 3/2003 г., с което е прието, че „съгласно този Устав църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати (оттам може да се направи справка по чл. 17 и 18 ЗВ)”, т.е. данните по чл. 18, т. 2, 3 и 4 от ЗВ се съдържат в Устава на БПЦ (към който препраща чл. 10, ал. 2 от ЗВ) и от него могат да се направят необходимите справки за тези данни. В друга част от мотивите на това конституционно решение изрично е прието, че „... изложеното не се отнася за Българската православна църква. Тъй като не подлежи на регистрация, за нея няма задължение за вписване на обстоятелствата по чл. 18 ЗВ и на промяната им...”.


2.2. Изводите на съда и във второто съдебно решение от 20.10.2003 г. на ВтОС по в. ф. д. № 258/2003 г., ГК, цитирано в искането за тълкуване, също противоречат както на закона, така и на становището на КС, изразено в Решение № 12/15.07.2004 г. по к. д. № 3/2003 г.

В това решение на ВтОС дори се приема, че независимо от това, че БПЦ е призната за ЮЛ по силата на чл. 10, ал. 2 от ЗВ, тя не е изключена от регистрацията по чл. 18 от ЗВ и „следва да бъде вписана в публичния регистър, като се отразят данните в точки 2, 3 и 4, а за т. 1 се отбележи, че това е станало по силата на закона, а не – чрез съдебно решение за регистрация”. Тази теза е юридически още по-незащитима. В резултат на този незаконосъобразен извод съдът е направил и следващия си незаконосъобразен извод – че местните поделения на БПЦ, които са ЮЛ, подлежат на съдебна регистрация по чл. 20 от ЗВ, тъй като след регистрацията на БПЦ като ЮЛ в публичния регистър местните поделения ще могат да представят изискуемото се от закона удостоверение.

Както беше посочено, тези изводи очевидно са в ПРОТИВОРЕЧИЕ със становището на КС, изразено в Решение № 12/15.07.2004 г. по к.д. № 3/2003 г., с което ЕДИНОДУШНО е прието, че с предоставянето на БПЦ на статут на ЮЛ по силата на закона спрямо нея се изключва редът за регистрация по чл. 14-20 от ЗВ. В раздел І, т. 4 от настоящото становище са цитирани по-важните части от мотивите на КС по този въпрос, поради което няма да ги повтаряме.


3. Възраженията ни по така застъпените становища в мотивите на двете цитирани съдебни решения могат да се разделят на две групи.

Първата група възражения са от принципен характер – по част от тях изразихме становище с поредицата реторични въпроси относно смесването на принципни положения на двата начина за съществуване на юридическите лица. Към тази група възражения отнасяме и такива по същността на съдебното охранително производство.

Втората група са възражения по тълкуването на норми от ЗВ.

Възраженията ни се изразяват в следното:

а) Чл. 18 от ЗВ, уреждащ публичния регистър, систематически се намира в Глава трета „Регистрация”, което логически изключва прилагането на разпоредбите от тази глава по отношение на БПЦ, призната по силата на чл. 10, ал. 1 в Глава първа „Общи положения”. Още повече че § 2, ал. 3 от ПЗР на ЗВ изрично разпорежда, че служебното пререгистриране в СГС е за признатите до този момент вероизповедания „с изключение на вероизповеданието по чл. 10”. Очевидно е, че при тази изрична норма на законодателя за изключването от пререгистрация на БПЦ в ПЗР на ЗВ, тъй като вече е приел принципа за признаването й ex lege в основната част на закона, той изключва възможността досието на БПЦ служебно да бъде предадено за вписване в СГС. А щом БПЦ е изключена от пререгистрация, което е демократичен подход да се запазва статуса на съществуващи субекти на правото по принцип, невъзможно е за нея да важат нормите от Глава трета „Регистрация”, включително и тази по чл. 18, защото тази уредба се отнася до нововъзникнали вероизповедания, а БПЦ очевидно не е сред тях.

б) Чл. 15 от ЗВ относно реда за регистрация изрично препраща към охранителното регистърно производство по реда на Глава четиридесет и шеста ГПК (цитираната глава е отменена с новия ГПК, но е с нова номерация в действащия ГПК).

в) Според съответните нови разпоредби на ГПК – чл. 595, ал. 1, по реда на Глава петдесет и пета се вписват, обобщено казано, онези обстоятелства от правния статус на юридическите лица, когато закон предвижда вписване в съдебен регистър. Съгласно чл. 597, изр. първо от ГПК, вписването се извършва въз основа на решение на съда, в който се намира седалището на юридическото лице, а според чл. 602, ал. 2 от ГПК съдът проверява наличието на подлежащото на вписване обстоятелство и допустимостта на неговото вписване и се произнася с решение, което се връчва на молителя.

г) Съгласно чл. 18, т. 1 от ЗВ, в публичния регистър се вписва съдебното решение за регистрация.

Чл. 18 от ЗВ е категоричен и следователно съдът не може да си позволи при прилагането на императивна правна норма да изключи с тълкуване именно съдебното решение, което е основа за това производство и което разпорежда вписването, за да обоснове тезата, че БПЦ подлежи на вписване без съдебно решение по чл. 18, т. 1 от ЗВ. Защото ясно е, че по отношение на БПЦ не може да има съдебно решение, след като тя е призната за ЮЛ по силата на закона. В този смисъл е неправилен изводът на съда, че „в публичния регистър следва да се отразят само данните по чл. 18, т. 2, т. 3 и т. 4 от ЗВ” (според мотивите на решение № 120/11.03. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 496/04 г. на ТК, І отд.).


4. В подкрепа на изричните норми на закона са категорични и становищата, изложени в правната доктрина:

А. Проф. д-р Живко Сталев, Търговски регистър (осъвременено издание) С., 1994 г.

Независимо от обстоятелството че трудът се отнася до съдебния търговски регистър (заменен понастоящем с единен електронен търговски регистър, воден от административен орган), изводите се отнасят до всички съдебни и административни регистри по думите на самия автора (с. 36, и с. 55-56).

По интересуващата ни проблематика аргументите са следните:

а) „Според нашето регистърно право, а и така е според повечето регистърни системи, за да се извърши вписване в търговските регистри, необходимо е преди това да бъде постановено от съда неговото извършване” (с. 145);

б)Целокупният състав на вписването (вписване в широк смисъл) обхваща по този начин две удостоверения: едното удостоверяване изхожда от регистърния съд и има за предмет подлежащото на вписване обстоятелство, другото удостоверяване изхожда от пазителя на търговските книги и има за предмет определението за вписване” (с. 230);

в)Вписването без определението за вписване не е нищо друго, освен един неистински официален документ, доказателствената сила на който следва да бъде отстранена по реда на оспорване на истинността на документи” (с. 232).

Б. Проф. д-р Ж. Сталев и авторски колектив, Българско гражданско процесуално право, осмо допълнено и преработено издание, С., 2004 г.

а) „На вписване подлежат различни обстоятелства „правни състояния”, когато закон постановява тяхното вписване в регистър. Началото на вписването се отнася до образуването на юридическото лице…Вписват се и последващи обстоятелства, които могат да настъпят по време на дейността…”. „Подлежат на вписване и промените, които са настъпили във вече вписани обстоятелства.”; „Обстоятелства, чието вписване не е предвидено в нормативен акт по чл. 489, ал. 1 (отм. – б. наша) не подлежат на вписване. Вписването им е нищожно.” (с. 953-954).

Същият извод се прави и от действащата уредба в ГПК от чл. 597, изр. 3 във вр. с чл. 604. В този смисъл и Поля Голева, Търговско право, кн. І, четвърто преребот. и доп. изд., 2009 г.

б) Затова, ако е извършено вписване в регистъра, без да е издадено решение за него, извършеното в регистъра вписване е лишено само по себе си от правен ефект” (с. 958). „Друго проявление на доказателственото действие на вписването е, че вписаните обстоятелства са съдебно известни за съда, който е постановил и извършил вписването. Вписването обаче не прави вписаните обстоятелства общоизвестни, макар че регистърът е общодостъпен” (с. 960). И във връзка с това: „Съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от доказване общоизвестните факти… общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг лица…” ( с. 268).


ІV. Анализ на нормите на ЗВ във връзка с предмета на искането


1. Анализът на нормите на ЗВ не може да бъде извършен, без да се даде отговор на въпроса – защо законодателят признава БПЦ и нейната правосубектност по силата на закона.

Законодателят използва този юридически механизъм в новия ЗВ, като в чл. 10 конкретизира юридически и доразвива конституционната норма на чл. 13, ал. 3 за традиционност на източното православие, както бяха уредени със закони и други обществени отношения, чиито основи се поставят с Конституцията от 1991 година.

С чл. 10 от ЗВ законодателят дава юридически израз на това какво разбира, когато е обявил източното православие за традиционно.

Различна е правната и социо-философска парадигма, от която се оценява БПЦ, което обуславя и различен законодателен подход относно нейния гражданскоправен статус. Примери за това има в много европейски държави, които обявяват определена църква за официална или държавна, за разлика от доста непретенциозното определение за православието в България като традиционно.

Основните съображения да не се свежда статусът на БПЦ до регистрацията й в съдебен регистър, разбира се, са исторически и културни – БПЦ е субект на правото от 870 г., когато не съществува понятието ЮЛ и липсва каквато и да било законова регламентация.

Актуални юридически въпроси относно БПЦ се поставят в последните две десетилетия, провокирани от новите социално-политически отношения, довели до канонико-юридическия проблем, който засяга фундамента на съществуването на БПЦ – нейното единство. Това, от своя страна, се отразява във вътрешно-църковния живот на БПЦ и върху авторитета на Църквата в обществената система.

Не само на правната, но и на цялата българска общественост е добре известна и още една причина за този законодателен подход. Българското общество е добре информирано, включително и от бурните дебати в пленарните заседания на НС, за които може да се прочете в стенограмите, защо се стигна до признаване на БПЦ по силата на закона.

Независимо от обстоятелството, че БПЦ съществува в обществената реалност от преди 13 века, за съжаление в последните години със средствата на правото и най-вече с отделни актове на административната и съдебна практика се постави на изпитание устойчивата институционалност на Църквата и легитимността на нейните органи на управление.

В близките години някои (макар и малко на брой) съдебни актове си позволиха да обсъждат отделно юридическото от догматичното битие на БПЦ, а както сполучливо се е изразил КС, „Църквата няма две наименования – едно, теологично, за вътрешна употреба, и второ, светско, за законова регламентация.”.

Определени съдебни актове по отменения Закон за изповеданията (ЗИ) не отчетоха едно принципно положение – че не може да съществува БПЦ като ЮЛ и да се обсъжда легитимността на нейните представителни органи в гражданскоправен или административноправен спор, без да съществува тази Църква като религиозна институция – Поместна православна църква, призната от Вселенското православие, и без канонично избрани патриарх и митрополити. По тези въпроси съдът в някои свои решения си позволи да обсъжда каноничния избор на патриарха и митрополитите и да се произнася по законосъобразността на избора им, разглеждайки ги откъснато сами за себе си като представителни органи на юридически лица.

Каноничният избор на българския патриарх и българските митрополити е първичното и определящото за Църквата, а това, че същите са представители на юридически лица е вторичен въпрос.

Освен поради основните съображения, които бяха накратко представени, така също и поради наличието на някои съдебни актове (главно на Върховния административен съд), които са в противоречие с конституционния принцип за отделеност на религиозните институции от държавата, БПЦ е призната със закон. По този начин тя не може отново да бъде въвлечена в юридическия тенис – да се оспорва всяко вписване в публичния регистър на нейните органи, които черпят представителната си власт от източник със сакрално значение (хиротония и ръкоположение) и служат пожизнено.

И същите тези личности, както се е изразил КС, са ноторни, а за всички други представители на местни поделения на БПЦ ще се черпи информацията по чл. 17 и 18 от ЗВ от седалището на БПЦ – Патриаршия, което също е ноторно, както отново е посочил КС.


И не на последно място, като довод ще си позволим да цитираме мнението на един съдебен състав, който е имал свободата и вътрешното убеждение (преди решението на КС) да назове най-точно ефекта от законодателното решение да се признае БПЦ за ЮЛ ex lege:

С отпадането на регистрационния режим за източното православие (пар. 2, ал. З от ПЗР на ЗВ) отпада и възможността за пряка намеса на държавната власт върху устройството и управлението на Българската православна църква.” (Определение 797∕03 г., Софийски апелативен съд, Г.О., 1 с-в.)


2. С постановяването на горното определение съдът при правоприлагането на закона показва, че нормата на § 2, ал. 3 ат ПЗР на ЗВ на практика не се нуждае от коментар: „Съдът вписва служебно в закрито заседание регистрираните по ал. 1 вероизповедания с изключение на вероизповеданието по чл. 10.”

Ако § 2, ал. 3 съществуваше без това изключение на вероизповеданието по чл. 10 от ЗВ, т. е. БПЦ, това би обезсмислило съществуването на чл. 10 от ЗВ. Не може един правен субект да се признае от закона и да съществува в правното битие като ЮЛ, а след това да бъде вписван, за да възникне като резултат от съдебна регистрация. Защото никъде от разпоредбите на ЗВ не може да се направи извод, че публичният регистър по чл. 18 има само оповестително действие, но дори и да е така, то не възниква без решение на съд. (По този повод вече беше цитиран проф. д.-р Ж. Сталев относно непораждане на ефектите на вписването без акт на съда.)

  1   2   3

Свързани:

Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
По поставения на тълкуване въпрос Висшият адвокатски съвет изразява следното становище
Висш адвокатски съвет iconВисш адвокатски съвет
На 12. 08 г във Висшия адвокатски съвет се получи писмо с приложени „Основни идеи за Концепция за наказателната политика на Република...
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
Представям на вниманието Ви бележките на Висшия адвокатски съвет по Проекта за Закон за вещите лица, преводачите и тълковниците
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
По Законопроекта за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (зинзс) Висшият адвокатски...
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
По поставените в тълкувателното искане въпроси Висшият адвокатски съвет изразява следното становище относно връзката между допустимостта...
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
По Проекта на Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна или друга незаконна дейност, Висшият адвокатски...
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
На основание чл. 129, ал. 4 от Закона за съдебната власт (зсв) поставям на вниманието Ви становището на Висшия адвокатски съвет по...
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
По поставения на тълкуване въпрос относно приложимостта на административното производство по чл. 34 Зспзз спрямо възстановени по...
Висш адвокатски съвет iconВисш адвокатски съвет
Във връзка с постъпилото искане от главния прокурор на Република България относно противоречиво решавани въпроси, свързани с приложението...
Висш адвокатски съвет iconРепублика българия висш адвокатски съвет
Във връзка с направеното искане Висшият адвокатски съвет намира, че повдигнатите въпроси са от съществено значение за правилното...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом