Хіі. Психоанализа на културата




ИмеХіі. Психоанализа на културата
страница1/3
Дата на преобразуване08.11.2012
Размер315.8 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://hermit.dir.bg/_files/54964.doc
  1   2   3



ХІІ. ПСИХОАНАЛИЗА НА КУЛТУРАТА




След създаването на психоаналитичната теория в началото на века Фройд веднага разширява полето на своето разсъждение към религията, социологията, културата, изкуството. Той не се занимава единствено с устройството, функционирането, патологиите на индивидуалната психика, а е убеден също така, че психоанализата притежава ключ за интерпретация, за разбиране и обяснение на всички проявления на културата. Същественото за Фройд е не просто да каже, че несъзнаваното съществува, но и да го подложи на методическо изследване във всички негови форми, да събере за него възможно най-голям брой сведения и тук отново той ще търси да отиде отвъд привидностите, да постигне скритото значение на наблюдаваните явления, да разгадае тези явления като симптоми, като компромисни формации, като своеобразен превод на извърнатото от цензурата в друга посока желание на човека. За отбелязване е също, че именно тази част от неговото творчество среща най-силни критики и е приемана с най-големи резерви и възражения. Но същевременно психоаналитичният метод на интерпретация се прилага с успех в различните области на хуманитаристиката. В тази лекция ще се опитам да покажа силата и границите на фройдовото учение за културата.

Веднага трябва да се отбележи, че Фройд е материалист и атеист. За него психоанализата е плод на постиженията на науката от ХІХ век и той я счита за позитивистично знание. Фройд счита религията за опасна, а философията и метафизиката за излишни след откриването на психоанализата (той е имал, както споменах на предишните лекции, амбицията със своята метапсихология да измести метафизиката). През 1907 г., той дори сравнява натрапливите, обсебващи и повтарящи се симптоми на невротиците с вярванията и обредите в религиозния живот и заключава, че религията е просто универсална натраплива невроза, а пък можем също да кажем, че натрапливата невроза е универсална религия. Двадесет години по-късно в Бъдещето на една илюзия, Фройд определя религията като илюзия, породена от детската вяра във всемогъществото на мислите, универсална невроза, наркотик, замъгляващ свободното упражняване на мисълта (виждаме, че тук той съвсем не е далеч от един друг велик немски евреин, променил със своето учение съдбата на човечеството през ХХ век и особено нашата - досещате се, че, разбира се, става дума за Карл Маркс, който казва, че “религията е опиум за народа”). Накратко Фройд твърдо вярва, че психоанализата може и трябва да разобличи религията като индивидуален симптом.

Ала позитивизмът и материализмът на Фройд далеч не са изпълнени с този оптимизъм, характерен за науката през ХІХ век, когато се е вярвало, че науката ще води до един все по-голям материален, обществен и морален прогрес на човечеството, че увеличаващото се материално благосъстояние ще заличи социалните неравенства (тук е коренът на марксизма), ще се справи със злините, които от хилядолетия измъчват човечеството (гладът, епидемиите, детската смъртност - и успехите тук наистина са забележителни и човек днес живее много по-дълго, но оттук и проблемите с демографския взрив, с новите епидемии - СПИН и болестите на имунната система), но и най-вече този удивителен напредък през последните два века ще се съпътства и от морално усъвършенстване на цялото човечество (Маркс вярва, че със задоволяване на човешките потребности ще изчезнат противоречията между хората в социален - войните, но и в индивидуален, междуличностен план). Фройд е песимист. Той е открил, че психическият живот на човека не се определя само и единствено от неговите потребности, а преди всичко от неговите желания и човекът е преди всичко едно винаги незадоволено, желаещо същество. Първичните сили, нагоните - Ерос и Танатос, силите на любовта и смъртта, които ни тласкат са несъзнавани, те са тъмни, слепи, варварски, насилствени, в крайна сметка неутолими. Рационалността, трезвостта, победата на разума е възможна в индивидуален и социален план, но не за дълго, не за винаги, защото основата на живота е ирационална и изобщо не е сигурно, че животът е печеливш в крайна сметка, че смъртта няма да победи не само в индивидуален план, но и да сложи край на човешката цивилизация върху която днес лежи наред с всички други опасности и дамоклевият меч на самоизтреблението. Фройд приема за свой девиз мисълта на френския философ Ернест Ренан: “истината е навярно тъжна” и ние можем да видим как в неговия творчески път се съчетават радостта и ентусиазмът от откриването на неизвестния досега континент на несъзнаваното, на неговата коперникова революция (спомнете си за въодушевените му писма до Флис) и трагичното чувство за тъмния, зловещ характер на откритието: няма случайност, а следователно няма и истинска свобода в психичния живот, всичко се свежда до въздействието на първичните сили, на нагоните и тази революция само нанасяше още една рана върху нарцисизма на човека, върху илюзията, която има за самия себе си: не само, че земята не е в центъра на космоса, на мирозданието (Коперник), не само неговият произход не е божествен, а животински, плод на сляпата игра на видовете (Дарвин), а и той не е господар на собствения си дом, на собствената си психика, където не съзнанието е водещо, а несъзнаваното - Фройд понякога използва метафората, че съзнанието е като неумел ездач опитващ се да обязди побеснелия кон на несъзнаваното.

Първото голямо произведение на Фройд, посветено на културата е Тотем и табу, публикувано в навечерието на Първата световна война, през 1912 г. В него Фройд си поставя за цел да разкрие генезисът, произхода на цялата човешка култура и да намери връзката между индивидуалния Едипов комплекс и колективната предистория на човешкия род. Фройд намира, че първобитните племена се ужасяват и се стремят всячески да се предпазят от кръвосмешението също както невротиците. Той открива същия ирационален, необясним характер на табуто при първобитните хора и невротиците, същата вяра във всемогъществото на мисълта в магическите процедури на шаманите и невротичните фантазми на хистеричките, например. Фройд предлага тогава своя обща теория, която да даде базата за единно обяснение на невротичните симптоми, социалните и културните феномени и произхода на цивилизацията. Идеята за подобно начинание той взема от Чарлз Дарвин, като идеята му е че, както онтогенезата (индивидуалното развитие на човешкия зародиш) повтаря филогенезата (историческата еволюция на видовете), така и онтогенезата на едиповата авантюра при всеки индивид е повторение на филогенетичното (историческото или по-скоро предисторическото) обяснение на едиповото приключение, валидно за формирането на целия човешки род. Фройд намира общия елемент в разширяването на Едиповия комплекс, в мита за убийството на първобитния баща. Всяко дете, както добре си спомняте, бе казал Фройд трябва да преодолее тайното си желание да убие баща си, за да го измести и то да притежава майката. Ако успее да премине това изпитание детето ще интроецира (ще вгради в своята психика) образа на баща си и така ще изгради това което вече нарекохме свръхаз и ще бъде готово за нормалния живот с всички негови проблеми и неврози. Това е съдбата на всеки отделен човек, но тази индивидуална съдба е само отражение на една решаваща случка от зората на човешката предистория. Фройд създава един нов мит, един разказ за произхода на човечеството, разказ, какъвто можем да намерим не толкова в научните трактати, колкото в големите митологични разкази за сътворението на света: в гръцката митология, в Библията, в митовете на американските индианци или африканските негри и пр., изобщо във всички религии на света. Този мит му служи да покаже в образна, нагледна, символна форма онова, което по природата си е само несъзнавано, въображаемо. В такива случаи, за да кажат онова което не може да се изкаже на езика на разума, защото е извън неговата сфера дори и философите прибягват до митове - например митът за безсмъртието на душата или за генезиса на любовта в големите диалози на Платон Федър и Пир.

Следователно, митологията на Фройд не трябва да се разбира като нещо наивно, като някаква заблуда, това е особена визия на света, светоглед, с който той трябва да обясни мястото на човека в света. Това е мит, защото Фройд не възнамерява по строго исторически начин да каже как точно нещата са се случили в началото, а да обясни защо културата изисква бащата да бъде убит, за да могат живите да продължат да живеят.

Големият въпрос за Фройд е “Какво е баща?”. В своето съчинение той показва краят на патриархата, на дълга към бащата. В древните общества, баща не е термин, който се отнася до едно лично бащинство, той никога не препраща към едно физическо телесно бащинство, свързано с акта на зачеването, но е понятие, с което се обозначава Бог. Етимологически дори Jupiter идва от Diu Pater, т.е. бащата на деня, на светлината, на небето, което кара Фройд да мисли, че фигурата на бащата произтича от фигурата на Бога. В римското право: Бащата не е родителя, а този който е доказан от бракосъчетанието. Накратко, бащата преди да бъде биологичния баща е съпругът на майката. Това за Фройд е първата победа на bios над zoe, символичната победа на културата над животинския живот, биологичното съществуване. Същевременно, бащата в римското общество има една друга съществена функция, свещеническата функция по отношение на култа към мъртвите, така е и в древен Китай, където бащата трябва да бди за това предците да не бъдат лишени от нищо. Накратко, в древната култура бащата е в служба на мъртвия предтеча. Мъртвият баща доколкото е възхваляван в предтечата дължи своето оцеляване на живите, а ла същевременно тъй като мъртвият баща е изключително уязвим, той прави уязвим и живия баща, който е просто опора на една функция в служба на мъртвия. Бащата-предтеча е крехък, защото в един орален бяс, той изисква все повече живот от живите и отказва да умре, той зависи, но и вампиризира живия. Отцеубийството от страна на сина няма да бъде просто убийство на живия баща, но и скъсване с религията на предците.

Този мит е предисторичен, тоест той е отвъд историята на човека и човечеството. В началото на човечеството Фройд предполага (благодарение на информацията, която намира в антропологическите изследвания на Дарвин, Тейлър, Смитсън и Фрейзър), че първобитните хора са живеели на полудиви орди, начело на която стоял деспотичен и жесток вожд, възрастен мъж, баща, който притежавал всички жени на ордата и лишавал от тях другите мъже, своите синове, които ако недоволствали, което било неизбежно след пубертета, той прогонвал от ордата. Един ден синовете, лишени от сексуалната наслада, се събрали в общност, обединена от хомосексуално чувство и поведение. Един ден обаче те се разбунтували, направили заговор да убият бащата и да си присвоят жените, като някакво благо, което може да се притежава и на което човек може да се наслаждава. След убийството обаче пред тях стоял въпросът как да се справят със съперничеството за притежаването на жените - всеки от тях да заеме мястото на бащата - ала това би довело до ново клане. В същност, в мига, когато пътят към забранените жени е отворен, нищо не може да попречи клането започнато с убийството на бащата да продължи със синовете. Защото тогава се явява братското съперничество кой да заеме мястото на бащата, кой “да води бащина дружина” и да може да се наслаждава на жените, които вече са на разположение. Затова, след убийството на бащата законът се наложил с нова, по-страшна сила. Синовете сключили “договор” помежду си превърнали в тотем мъртвия баща и обявили жените за табу. Така убийството на наслаждаващия се на всички жени жесток баща, който лишавал синовете си от сексуална наслада станало основата на символичната (символът е тотемът, животното, което бди над клана или това, което бащата е трябвало да бъде и символизира неговия предтеча - убитият баща) социална връзка, която свързва братята помежду им. Мъртвият баща е превърнат в тотем, в свещено животно, което закриля рода - този мъртъв баща обаче предава закона по много по силен начин (защото на него не може да се противоречи, не може да се направи заговор и той да бъде убит) отколкото, когато жив, е управлявал с грубата сила. Племето на определени интервали от време се събирало и изяждало в специален празник тотемното животно, за да държи будна паметта за основополагащото събитие на общността - така се родили първите религиозни празници. Така за Фройд историята започва с убийството на бащата и този мъртъв баща е в основата на това, което изгражда човешкото общество - един своеобразен “обществен договор”, който положи първите две основни човешки заповеди, свързани със забраната на кръвосмешението и отцеубийството, които съществуват в абсолютно всички известни ни човешки общества - от историята и антропологията.

Така Фройд постулира в началото на културата, необходимото убийство на бащата, владеещ всички жени. Това убийство, повтарям не трябва да се разбира в хронологичен смисъл, но това е мит за началото. Книгата Битие в Библията също не е историческа книга, а книга за началото, за условията при които въобще е възможна човешката история, която може да съществува само в крайността на човешкото битие, т.е. извън рая, където има безсмъртие, безпроблемно осъществяване на срещата на аза със себе си, на аза с другия човек.

Убийството на бащата е първото изискване, за да стане възможен основаващия обществото договор между братята, защото то възпрепятства всемогъществото да се появи отново на сцената на действителността. То е тук, за да отбележи един защото, който е в началото на забраната на кръвосмешението и ограничението на нагоните. Появата на закона, която изличава всемогъществото на Urvater, на Прабащата, както го нарича Фройд, същевременно позволява премахването на вечен дълг към предците и позволява насочването на човешкото време не към миналото, а към бъдещето, към следващите поколения. Неслучайно последното произведение на Фройд Човекът Мойсей и монотеизмът (1938) цели и за самия Фройд да постави веднъж завинаги точка на култа към “великите хора” като Мойсей, Гьоте, Леонардо, Бетовен и пр., тези които благоприятстват потискането на нагоните със своята висша способност към сублимация. Именно към този култ по бащата, към тази носталгия по бащата слага край Фройд със своята “митология”. Но той знае, както пише в своя Мойсей, че “в човешката маса съществува силна потребност от авторитет, комуто човек да може да боготвори, пред когото да се прекланя, който властва и евентуално даже малтретира човека. Психологията на индивида ни е научила откъде идва, тази потребност от масата: това е носталгията по бащата”

После, в Колективната психология и анализа на аза Фройд се занимава с изучаването на съвременното общество, него го поразява след периода на войната и революциите в Русия и Европа феноменът на колектива и особено на тълпата, които той изяснява от психоаналитична гледна точка. Това изследване трябва да разкрие тайната, която кара хората да се събират в орди, маси, колективи, тълпи. Несъзнаваното не е колективно, но в “психичния живот на отделно взетия индивид, Другият се явява редовно като модел, поддръжник или противник и затова индивидуалната психология е същевременно и социална психология”. Фройд отново поставя ударението върху несъзнавания психичен живот с неговите две основни характеристики: колективна задръжка на интелектуалния авторитет и нарастването на афективността, страстите в тълпата. Фройд отхвърля решението на социолозите с вълшебната дума внушение, магия. Той прибягва към термина либидо, който при него покрива всички форми на любовта и привързаността към другите, към себе си и дори към конкретни вещи и абстрактни идеи; във всички тези регистри действат сексуалните нагони. Той формулира хипотезата, че любовните отношения изграждат също душата на тълпите, защото от една страна тълпата дължи своето единство на Ерос и от друга страна, ако човек се отказва в нея от своята индивидуалност, то е от любов към тях.

Фройд разграничава тълпи с водач и без водач, изхождайки от две организирани постоянни тълпи – Църквата и Армията. Същността на тълпата е в либидните връзки, които присъстват в нея, било братската любов на верните в отношението им към Христос като по-голям техен брат или пък в пирамидалната структура на армията, любовта на началниците към своите подчинени. При армията, паниката която може да разстрои редиците на войската се дължи на разпадането на либидиналната връзка, която свързва войниците и на индивидуалната тревожност, която ги обхваща при загубата на тази връзка. При разпадането на религиозната тълпа, рискът е във възникването на враждебни чувства към другите хора, които дотогава са били инхибирани от любовта към Христос. Изкуствените тълпи поддържат любовта в групата, като пораждат нетолерантност към външните на колектива хора – примерът който Фройд дава са болшевиките.

Въпросът, който си поставя Фройд е как да мисли тези либидинални връзки, които изграждат същността на тълпата, доколкото те могат да ограничат нарцистичната любов към себе си. Този въпрос Фройд решава с идентификацията.

Фройд изучава въпроса за тълпата с понятията от втората си теория: понятията за Аз и Идеал на аза, които се учленяват благодарение на процеса на идентификацията, на отъждествяването. Фройд установява, че “първичната тълпа е сума от индивиди, които са сложили един и същ обект на мястото на техния идеал на аза и следователно са се идентифицирали в техния аз едни с други”. Този обект, който заема мястото на идеала на аза се въплъщава от харизматичната фигура на вожда, на фюрера, на дучето. Либидото привързва индивида към вожда и така го принуждава да забрави, да се откаже от своята индивидуалност: индивидът обича вожда и има илюзията, че вождът също го обича и е готов да направи всичко каквото повелява той. Отделните индивиди се идентифицират с вожда и са свързани помежду си с тази обща идентификация. Ала под това либидо, можем да открием лесно и отрицателните сили, които създават този колектив, тази маса - агресивността, загубата на увереност, на способност за ориентация в живота, произтичащите от това паника и насилие, търсене на изкупителни жертви.

Фройд добре разкрива, че това, което всъщност свързва индивидите са чувствата на завист и агресивност. Социалното чувство почива на “обръщането на едно най-напред враждебно чувство във връзка с положителен характер поради идентификацията”. Ревността като основа на социалното чувство е в логиката на мита предложен от Фройд в
  1   2   3

Свързани:

Хіі. Психоанализа на културата icon7. Понятие психоаналитического контракта и сеттинга
Общественный фонд «Развитие психоанализа в Республике Казахстан» и Московский институт психоанализа представляет Вам программу семинара...
Хіі. Психоанализа на културата iconПсихология нф А615204 Абрахам, К
Абрахам, К. Классические психоаналитические труды / К. Абрахам, Э. Гловер, Ш. Ференци; ред. Л. Фусу; пер с англ. Д. В. Соколов; Ин-т...
Хіі. Психоанализа на културата iconСтенописът на ХІІ оу „Елисавета Багряна
В стенописа „Триумфът на културата” е заложена идеята, че форумът винаги е бил културен център (при древните римляни – площад с колонади...
Хіі. Психоанализа на културата iconМеждународен София Филм Фест представят "кино и психоанализа", киносеминар с д-р Ханс Йоаким Шлегел
София Филм Фест представят киносеминар, посветен на историята и теорията на взаимоотношенията между кино, психология и психоанализа....
Хіі. Психоанализа на културата iconКарл Густав Юнг е швейцарски психоаналитик, основател на Аналитичната философия. Освен психоанализа, той е практикувал и психиатрия. Неговите възгледи се
Аналитичната философия. Освен психоанализа, той е практикувал и психиатрия. Неговите възгледи се основават на широка научна база...
Хіі. Психоанализа на културата iconМинистерство на културата заповед
На основание чл. 7, ал. 4 от Правила за работа на Обществен съвет към министъра на културата, одобрени със заповед № рд 09 105/25....
Хіі. Психоанализа на културата iconБуцев обикновено задаваше на всички досегашни министри на културата: трябва ли да се закрива Министерството на културата?
...
Хіі. Психоанализа на културата iconКултурата, и като председател на Комисията по културата на 39-ото нс, и като творец, изключително тясно свързан с развитието на българското кино, съдбата на
Отговор на питане от народните представители Екатерина Михайлова и Николай Михайлов относно виждането на Министерството на културата...
Хіі. Психоанализа на културата iconПрограма за националната олимпиада по физика Х-ХІІ клас за учебната 2011/2012 година
Програмата за Националната олимпиада по физика – Х-ХІІ клас е разработена на основата на Държавните образователни изисквания (дои)...
Хіі. Психоанализа на културата iconОбщински кръг „ученически игри-2012/2013 -сливен регламент по футбол
В третия се образува финална четворка (за V и VІІ клас) и финални тройки (за VІІІ х клас и ХІ хіі клас), в който се играе всеки срещу...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом