Гражданск и проце с




ИмеГражданск и проце с
страница25/33
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер4.49 Mb.
ТипДокументация
източникhttp://www.bglegis.com/Kurs GP.doc
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   33

Оспорване истинността на документите


Общи положения

Истинността е родово понятие - включва автентичност (авторството на изявлението) и вярност (съответствие на удостовереното в документа с действителността). Затова оспорването на истинността на документите по реда на чл.154 ГПК може да има за предмет:

  • Оспорване автентичността на всички видове документи- официални и частни, свидетелстващи и диспозитивни.

  • Оспорване верността на свидетелстващите официални документи, които имат обвързваща материална доказателствена сила.

Забележка: материална доказателствена сила имат и тези частни свидетелстващи документи, които удостоверяват неизгодни за издателя си факти (например разписка за получена сума или извънсъдебно признание на дълга, обективирано в разменена между страните кореспонденция). Съдържанието на такъв документ може да е подправено. Възможно е също така с такова съдържание да бъде попълнен празен лист (бланкет), подписан от лицето с друго намерение. И в двете хипотези документът може да бъде оспорен по реда на чл.154 ГПК с твърдението, че подписът наистина е на страната, но текстът над него не представлява нейно изявление. По съществото си това е оспорване не на верността, а на автентичността на изявлението и е насочено към оборване на формалната доказателствена сила на документа по чл.144 ГПК, макар и да не се оспорва авторството на самия подпис.

Забележка: обикновено, когато се оспорва автентичност на частен документ, обект на оспорване е подписа на самата оспорваща страна, която има интерес да обори формалната доказателствена сила на документа по чл.144 ГПК. Може обаче да се оспорва и автентичността на подписа на трето лице, ако страната е обвързана от материално-правните последици на изявлението му (например документ, издаден от неин праводател или представител).

Възможно е лицето, подписало частния документ, да твърди, че обективираното в него изявление е невярно, тъй като не съответства на действителното фактическо положение (например лицето, издало разписката, да твърди, че всъщност не е получило сумата; страната по договора да твърди, че заявеното от външна страна съгласие е симулативно; направилият извънсъдебно признание на факт да поддържа, че обективно този факт не се е осъществил). В тези случаи не се твърди неистинност на частния документ по смисъла на чл.154 ГПК, защото не се оспорва, че страната е направила съответното изявление, а се оспорва съдържанието на документа по смисъла на чл.133, ал.1, б.”е” ГПК. Това означава, че документът може да е истински, но с невярно съдържание.

В теорията се поддържа (Стамболиев), че производството по чл.154 ГПК намира приложение само при оспорване на авторството, а не и на съдържателната (удостоверителната) част на свидетелстващите документи. Аргументите за това са следните:

  • Официалният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и опровергаването на неговото съдържание, т.е. доказване на несъответствие на удостовереното в него с обективната действителност, не може да се извърши по реда на чл.154 и следв. ГПК със свидетелски показания. Заинтересуваната страна има интерес да докаже неговата неавтентичност и ако успее, документът ще изгуби своята материална доказателствена сила.

  • Частният свидетелстващ документ, ако е подписан, има само формална доказателствена сила- следователно, не е необходимо да се открива производство по чл.154 ГПК, за да се установи несъответствие на изявлението с обективната действителност, защото съдът така или иначе е свободен да прецени съответните факти по вътрешно убеждение, без да е обвързан от обективираното в частния документ.

Тези аргументи следва да бъдат споделени само във втората им част- относно частните свидетелстващи документи, които поначало действително не разполагат с материална доказателствена сила (както беше посочено по-горе, когато се твърди, че е подправено съдържанието на частен свидетелстващ документ, който важи срещу своя издател, по същество се оспорва автентичността на изявлението, т.е. опровергава се формалната доказателствена сила). При официалния свидетелстващ документ обаче е възможно, дори и същият да е автентичен (т.е. да изхожда от посоченото като издател длъжностно лице), обективираното в него изявление да е невярно (например упълномощителят да не се е явил лично пред нотариуса, нотариалният акт да не е бил прочетен на страните, издалият болничния лист лекар не е прегледал лицето и т.н.). Във всички тези случаи, когато длъжностното лице е удостоверило осъществени пред него факти, които в действителност не са се случили, е налице неистинност на обективираното в официалния свидетелстващ документ удостоверяване, която може да бъде разкрита по реда на чл.154 и следв. ГПК. Затова и преобладаващото становище както в теорията (Сталев, Венедиков), така и в съдебната практика (Решение № 37/64 г., ІІ г.о., Решение № 7/73 г., ІІІ г.о.) е в смисъл, че предмет на оспорване истинността на официалните свидетелстващи документи може да бъде не само тяхната автентичност, но и верността им.


Неистинност на подписан частен документ

Подписаният частен документ се ползва с формална доказателствена сила съгласно чл.144 ГПК- съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от лицето, подписало документа. Ако подписът е неистински, документът е неистински като цяло и не доказва нищо.

Обратното обаче не е вярно- възможно е подписът под документа да е автентичен, но въпреки това изявлението в него да не принадлежи на автора на подписа. Такъв е случаят, когато съдържанието на текста е било подправено след съставяне на документа, както и при полагане на подпис под бял лист (бланкет), който впоследствие е бил попълнен от другиго с текст, несъответстващ на действителната воля на лицето (например белият лист е подписан с цел да бъде попълнен като молба до съда или администрацията, но впоследствие се оформя като разписка). В тези хипотези е налице неистинност на частния документ по смисъла на чл.154 ГПК, като при установяване на посочените факти ще бъде оборена формалната му доказателствена сила по чл.144 ГПК, тъй като изявлението не принадлежи на лицето, подписало документа. Иначе казано, такъв документ е неавтентичен, а не неверен- доколкото автентичността се свързва не просто с авторството на подписа, а с авторството на подписаното изявление.

Различен е случаят, когато обективираното в документа изявление действително принадлежи на подписалото го лице, но това изявление не е вярно, защото не съответства на обективната действителност (например когато външно заявената от страните по договора воля е привидна). Такъв документ е истински по смисъла на чл.154 ГПК, но с невярно съдържание по смисъла на чл.133, ал.1, б.”е” ГПК. Следователно, има разлика между понятията “истинност на документа” и “вярност на съдържанието на документа”. Различията се изразяват в следното:

  • Неистински по своето съдържание може да е само официалният свидетелстващ документ, който на основание чл.143, ал.1 ГПК обвързва съда да приеме, че удостоверените от длъжностното лице факти са се осъществили именно така, както е посочено в документа. Частният свидетелстващ документ по правило не се ползва с материална доказателствена сила, поради което неговата вярност, т.е. съответствието на материализираното в него изявление с обективната действителност, не може да се оборва по реда на чл.154 ГПК. Когато частният документ има материална доказателствена сила (ако удостоверява неизгодни за издателя си факти), твърдението, че признатият от издателя факт всъщност не се е осъществил, не е оспорване истинността на документа (защото не се оспорва, че обективираното в него изявление е направено), а оспорване на неговото съдържание по смисъла на чл.133, ал.1, б.”е” ГПК. Например, ако ответникът по един иск за плащане на възнаграждение по договор за изработка (чл.266, ал.1 ЗЗД) твърди, че представеният от ищеца протокол за приемане на работата, съставен от възложителя - ответник и изпълнителя-ищец, не е подписан от него (или е подправен), той може по реда на чл.154 ГПК да оспори автентичността на подписа си. Ако обаче ответникът не оспорва, че е подписал протокола, но обективираното в него изявление не е вярно (не е било осъществено отразеното в документа предаване и приемане на работата), това е оспорване съдържанието на подписания от него частен документ, за което свидетелски показания са недопустими, освен ако противната страна е съгласна (чл.133, ал.2 във връзка с ал.1, б.”е” ГПК).

  • При оспорване истинността на обективираното в официалния свидетелстващ документ удостоверително изявление се твърди, че удостоверените от длъжностното лице факти не са се осъществили от външна страна така, както е посочено в документа (например страните по нотариалната сделка не са се явили лично пред нотариуса, нотариалният акт не им е бил прочетен, лекарят не е прегледал освидетелственото лице при издаване на болничен лист и пр.). Когато се опровергава съдържанието на официален или частен документ по смисъла на чл.133, ал.1, б.”б” и “е” ГПК, не се оспорва, че отразените в акта изявления са били осъществени от външна страна, но се твърди, че същите не отразяват действителната воля и намерения на лицата, направили изявленията (например не се оспорва, че от външна страна участниците в сделката са заявили съгласието, записано в нотариалния акт, но същото не съответства на действителната им воля, тъй като е привидно; не се оспорва извършването на извънсъдебно признание на дълга в писмо до ищеца, но ответникът твърди, че това му изявление е симулативно, защото всъщност не дължи).

  • За да се разкрие неистинността по смисъла на чл.154 ГПК, документът трябва да е изрично оспорен в срока по ал.1. За да се опровергае неговото съдържание по чл.133, ал.1, б.”б” и “е” ГПК, не е необходимо нарочно оспорване, а само твърдение, чието заявяване не е ограничено със срок.

  • Неистинността на документа може да се установява с всички доказателствени средства, вкл. свидетелски показания (чл.155 ГПК). Така например винаги ще бъдат допустими свидетели, за да се установи, че нотариусът не е проверил самоличността на участниците в нотариалното производство или че дадените пред органа на предварителното производство обяснения на обвиняемия са били с различно съдържание от отразеното в протокола. Обратно, съдържанието на документа не може да бъде опровергано със свидетели (за официалните документи забраната е абсолютна, а при частните документи свидетели се допускат при съгласие на страната, която се ползва от тях). Това е така именно защото страната не оспорва факта, че е направила изявлението, обективирано в документа, поради което законът не й позволява посредством свидетели да установява, че това изявление не съответства на действителната й воля (освен по-голямата несигурност на доказването със свидетели, приема се, че ако лицето е направило симулативно изявление, то е могло отнапред да се снабди с обратен документ за доказване на симулацията).

Забележка: ограниченията пред свидетелските показания се отнасят само до хипотезата, когато страната се домогва да опровергае собственото си изявление. За третите лица, които нямат възможност да се снабдят с обратен документ, такива ограничения не се поставят (чл.134, ал.2, изр.2 ГПК).

  • В производството по чл.154 и следв.ГПК, ако се установи неистинност на оспорения документ, той изобщо се изключва от доказателствата по делото и не може да бъде ползван при формиране изводите на съда досежно релевантните за спора факти (изцяло или в съответната част, която е била оспорена). Ако бъде оповергано съдържанието на документа по смисъла на чл.133, ал.1, б.”б” и “е” ГПК, той не се изключва от доказателствата, а се обсъжда в решението, при което съдът го преценява с оглед всички данни по делото .

  • По направеното оспорване на истинността съдът се произнася винаги с нарочен акт- с определение или в диспозитива на съдебното решение (чл.156 ГПК), като по този въпрос се формира сила на пресъдено нещо. В хипотезите на чл.133, ал.1, б.”б” и “е” ГПК съдът се произнася по направеното възражение за опровергаване съдържанието на документа в мотивите на решението си, които не формират сила на пресъдено нещо.



Неистинност на официалния документ- хипотези:

  • Всеки официален документ (диспозитивен или свидетелстващ) може да е неавтентичен - т.е. да не е подписан от длъжностното лице, посочено като негов автор. Тази неистинност следва да се отграничава от хипотезата, при която официалният документ е автентичен, но е издаден от некомпетентен орган- тогава е налице нищожност на самия властнически акт, без да се засяга истинността на документа, който го материализира. Например: заповед на кмета за възстановяване на земеделски земи, което е от компетентността на ОСЗГ, или нотариално удостоверяване, извършено от лице, което не разполага с нотариални функции. В случая производство по чл.154 ГПК не следва да се провежда. Зантересуваната страна винаги може да се позове на липсата на материална компетентност на издателя на документа, при установяване на което същият няма да разполага с обвързващата доказателствена сила на официалния документ по чл.143, ал.1 ГПК и по силата на чл.150 ГПК ще се смята за частен такъв, т.е. ще се ползва само с формална доказателствена сила по смисъла на чл.144 ГПК.

  • Всеки официален документ може и да е подправен- т.е. да е подписан от посоченото като негов издател длъжностно лице, но впоследствие в текста да са направени заличавания, поправки или допълвания от другиго. Установяването на този факт би оборило формалната доказателствена сила на документа в поправената част, тъй като подправеният текст не е автентично изявление на неговия автор.

  • Официалният свидетелстващ документ може да е неистински като удостоверително изявление- когато в него е посочено, че длъжностното лице е извършило действия, които в действителност не е извършило, респ. посочено е, че пред длъжностното лице са се осъществили факти, които в действителност не са се случили (например удостоверен е подписът на лице, което не се е явило пред нотариуса).

Забележка: ако се твърди, че изявленията на частните лица, обективирани в официалния свидетелстващ документ, обективно не са верни, не е налице основание за откриване производство по оспорване истинността на документа по реда на чл.154 ГПК- в случая не се поддържа, че самото удостоверително изявление на длъжностното лице не е истинско, тъй като последното само възпроизвежда възприетите от него факти такива, каквито са се осъществили от външна страна. Ако самото лице, чието изявление е възпроизведено в документа, като страна по делото се домогва да опровергае съдържанието на собственото си изявление (например твърди симулативност на заявеното пред нотариуса съгласие или че между страните по договора са били постигнати и други уговорки освен заявените пред нотариуса), налице е опровергаване съдържанието на документа, за което свидетелски показания са поначало недопустими.

Като обобщение: Един официален свидетелстващ документ е неистински като удостоверително изявление, когато от външна страна не са се осъществили удостоверените от длъжностното лице факти- т.е. отразеното в документа не съответства на това, което издателят му е възприел. За истинността на документа е без значение дали изявленията на частните лица, удостоверени от издателя, съответстват на действителната им воля- това обуславя верността на съдържанието по смисъла на чл.133, ал.1, б.”б” и “е” ГПК. Документът (официален или частен) е с невярно съдържание, когато се опровергава съответствието на заявеното от външна страна с действителната воля, намерения и уговорки. Класически пример е симулацията. Възможни са обаче и други примери:

  • Ако се твърди, че в писмения текст на договора липсва клауза, за която страните са постигнали съгласие да е част от съглашението (поради недоглеждане или съзнателно пропускане от страна на лицето, написало текста на договора). В такъв случай не е допустимо със свидетели да се установяват наличието на невписаната клауза, тъй като това е свързано с установяване на различно съдържание на договора от текста, под който страната се е подписала (Решение № 1290/96 г., ІІ г.о.). Иначе самият договор като документ е истински- автентичен и съответстващ на направените изявления.

  • Ако се твърди, че в текста на договора е включена клауза, за която страните са се съгласили да отпадне (по същите причини).

  • Ако се твърди, че в писмения текст на изявлението е допусната грешка- например в писмо-отговор на покана за плащане е посочено “признавам”, докато действителното намерение на автора е било да използва отрицателната форма “не признавам”.

  • Ако е направено извънсъдебно признание на дълг, а се твърди, че същото е невярно, тъй като задължението не съществува и страната не е възнамерявала да го признава (например ответникът твърди, че е подписал писмото-признание, доверявайки се на служителя си, който го е написал, а действителното му намерение е било да оспори претенцията).

Във всички тези случаи се твърди, че изходящ от страната частен документ, който има формална доказателствена сила (защото страната не оспорва, че е направила обективираното в него изявление) има съдържание, което не съответства на действителната воля на издателя. За доказване на това твърдение свидетелски показания са недопустими (освен при съгласие на страната, ползваща се от документа). Недопустимо е на това основание да се открива производство по оспорване истинността на документа по реда на чл.154 ГПК, тъй като не се твърди, че външно манифестираното изявление не изхожда от лицето, подписало документа.

Други хипотези, в които чл.154 ГПК е неприложим:

  1. При официалните диспозитивни документи, обективиращи актове на държавни органи (административни актове, съдебни решения). При тези документи по реда на чл.154 ГПК може да се оспорва само авторството им, като се твърди първоначална липса на автентичност или последваща подправка на текста. Но ако автентичността не се оспорва, недопустимо е по реда на оспорването да се твърди, че държавният орган не е направил съответното изявление (има формална доказателствена сила). Може да се поддържа, че актът не е произвел правно действие (например поради нищожност), но това няма отношение към истинността на документа. По изключение, ако се твърди, че документът не е издаден на посочената дата или място, е допустимо в тази му част да бъде оспорен по реда на чл.154 ГПК, тъй като в такъв случай ще е налице неистинност на властническото волеизявление в удостоверителната му част, която се ползва с обвързваща доказателствена сила.

  2. Когато се оспорват обективираните в документа изводи на длъжностното лице, основаващи се на констатираните пред него факти, оспорване по реда на чл.154 ГПК не следва да се провежда, тъй като в тази му част документът няма обвързваща доказателствена сила (например ако се оспорва констатацията на нотариуса, че прехвърлителят е собственик или че участниците в нотариалното производство са дееспособни). Трябва да се разграничават хипотезите на оспорване на документа като изявление и оспорването на неговото правно значение за спора.

Според Решение № 1340/23.12.85 г., гр.д.№ 612/85 г., І г.о., не е нужно по реда на чл.154 ГПК да се оспорва истинността на един нотариален акт по обстоятелствена проверка, за да се докаже, че ползващото се от него лице не е собственик.

КАЗУС: Когато се твърди, че един протокол за ПТП не отразява вярно обстоятелствата, при които е настъпило произшествието (например относно посоченото в протокола, че водачът е пресякъл на червен сигнал или не е спазил предимство), следва ли да се открие производство по оспорване истинността на документа по чл.154 ГПК?

В случая протоколът за ПТП, който по съществото си е официален свидетелстващ документ, не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно отразения в него механизъм на злополуката и поведението на участниците в нея, тъй като тези факти не са се осъществили пред актосъставителя, а последният ги е възпроизвел въз основа на направени пред него изявления на участниците и очевидците. Следователно, безпредметно е провеждане на оспорване истинността на документа по реда на чл.154 ГПК, като на общо основание страните могат да ангажират всякакви доказателствени средства за установяване на обстоятелствата, при които е осъществено пътно-транспортното произшествие. Дори и длъжностното лице да е присъствало на инцидента и протоколът да възпроизвежда пряко констатирани от него факти, същият не се ползва с обвързваща доказателствена сила по отношение на същите, тъй като за тях законът не предоставя на органите на МВР удостоверителна компетентност (по смисъла на чл.123 и 125 ЗДП посещението на службите за контрол на местопроизшествието е последващо). От това правило има едно изключение: протоколът за ПТП се ползва с обвързваща доказателствена сила относно посоченото от длъжностното лице разположение на участвалите в произшествието превозни средства след настъпването му, защото този факт е обект на пряка констатация от страна на актосъставителя при посещаване мястото на събитието. Разбира се, ако се твърди, че превозните средства са били преместени в периода от време до пристигане на службите за контрол, това може да се доказва с всички доказателствени средства, без да се оспорва истинността на протокола, тъй като същият удостоверява местоположението, констатирано от длъжностното лице в момента на огледа. На общо основание протоколът има обвързваща доказателствена сила и относно посочените място и дата на издаване, както и факта, че издателят е действал в посоченото длъжностно качество.

Забележка: дори и издателят да е присъствал лично на произшествието, той може да подпише протокола само като свидетел, но не и като длъжностно лице, тъй като не разполага с надлежна удостоверителна компетентност.

1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   33

Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом