Предговор




ИмеПредговор
страница1/10
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер2.32 Mb.
ТипДокументация
източникhttp://www.bulplam.com/books/disk/
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Тайното учение


Богомил Райнов


ПРЕДГОВОР

Няма религия по-висша от истината."

Названието на тази книга не е моя находка. То е заето от един капитален труд, публикуван преди сто години, за кой­то по-натам ще стане дума. Не са мои открития и основните положения, изложени в книгата. Накъсо казано, не претендирам за авторство. Нещо повече: Пазил съм се от изкушени­ето да проявявам нюанси на авторство в излагането на прин­ципи, оповестени от същества, които неизмеримо ме превъз­хождат. Единствената ми цел е била да изложа възможно най-точно, най-ясно и най-кратко тези принципи, съдържащи се в множество томове на една твърде специална литература, дос­тъпна само за малцина.

И ако все пак си позволявам да поставя своето име вър­ху корицата, то е поради едно съвсем прозаично съображе­ние. В наши дни, когато книгите най-често се издават, за да рекламират автора си, анонимното произведение винаги пре­дизвиква недоверие. Щом избягваш да го подпишеш, значи избягваш да поемеш отговорност за него. А известно е, че отговорността се избягва най-вече когато произведението е лошо.

Прочее поемам отговорността с ясното съзнание, че ако съм вложил в книгата и нещо свое, най-вероятно е това да бъдат отделни неточности или непълноти при излагане на ед­но учение, което бих могъл да нарека „мое", само в смисъл че съм го възприел дълбоко в съзнанието си. И не от вчера.

Разбира се, когато кажеш „не от вчера", неизбежно след­ва въпросът „а защо - чак сега?!". С други думи, защо толко­ва дълго си мълчал и ако проговаряш чак сега, не е ли това един от баналните днес трикове да се нагиздиш с нова премя­на, по-удобна и по-подходяща за съвременните вкусове?

Този въпрос „защо чак сега?" звучи с особена настой­чивост за мене, тъй като моят досег с Учението датира още от детска възраст. Понякога даже си мисля, че именно поне­же твърде рано можах да надникна бегло в Учението и да си въобразя, че вече съм го разбрал, тъкмо затуй влиянието му едва ме докосна, без да остави дълбоки следи в душата ми през бурните години на младостта.

Веднъж, още като дете, докато чистех от прах библио­теката на баща ми, открих снимката на непознат мъж. Обра­зът на този мъж с големи очи, лъчезарни и проницателни, ме е спохождал и в детството, и по-късно. Описал съм тези си преживявания в книгата „Този странен занаят" (1976), а съм споменавал и за първите си не особено трайни връзки с тео­софията („Тютюневият човек", 1975).

Към края на 20-те години около баща ми се бе събрал известен брой приятели и съидейници, които създадоха теософска ложа, наречена „Орфей". Това бяха хора различни по възраст, професия и интелектуални възможности, но всички обединени от идеята за самоусъвършенстване. Имаше трима художници, двама учени, един запасен генерал, един музикант и неколцина млади хора с неуточнени още специалности. Съ­бираха се веднъж седмично вкъщи, за да обсъждат различни въпроси на теософията. Аз също присъствах на сбирките, свит _:в някой ъгъл и слушах без особен интерес разискванията, по­неже вече имах някаква представа за разглежданата материя от разговори с баща си и от прочетеното тук-там.

С течение на времето ентусиазмът у членовете на ло­жата като че взе да се изпарява. Посещенията ставаха нере­довни, сбирките - все по-редки, додето накрая групата се раз­падна. Много по-късно разбрах, че при подобни групи процесът на постепенно разпадане е далеч по-обичаен от проце­са на мечтаното възлизане към светлата цел. Повечето кан­дидати за ученици се насочват към Учението с измамната на­дежда да се облагородят в кратък срок и да получат едва ли не наготово всички черти на съвършенство, а от там - и всич­ки плодове на житейска сполука. Такива хора смятат, че са­мо защото са проявили интерес към Учението, то е длъжно да им се отблагодари, като им осигури бърз и всестранен успех. А когато открият, че трябва да постигат всичко сами с големи и постоянни усилия, поривът им замира и те неусет­но се връщат към всекидневното вяло съществуване, с все­кидневните дребни грижи и дребни стремежи. Ние сме свик­нали да гледаме на героизма като на нещо изключително, ала истината е, че има доста хора, готови на еднократен подвиг. Значително по-малко са онези, които са способни на продъл­жително и търпеливо съграждане, ден подир ден и стъпка по стъпка към избраната прекрасна цел. Защото съграждането, стремежът към хармония и съвършенство изисква постоян­но усилие, - не в смисъл на болезнено напрягане, а на висок духовен устрем. Докато разпадането не изисква никакво уси­лие, то настъпва естествено и неизбежно именно там, къде­то енергията на преодоляване замира. То е обратно на расте­жа. То е гниене.

От ложата „Орфей" все пак остана нещо. Това бе една троица - баща ми заедно с двама свои приятели - Никола Трифонов и Благой Мавров, които продължиха да се съби­рат в името на общото дело. За момента общото дело се изразяваше в две неща. От една страна - съставяне и публику­ване на серия уроци, предназначени за хора, решили да пое­мат пътя на самоусъвършенстването. От друга страна - пре­вод и обнародване произведението на Елена Блаватска „Тай­ното учение". Първата задача, въпреки всевъзможни труд­ности, бе изпълнена. В отделни миниатюрни книжки бяха от­печатани 24 урока за млади ученици и 7 - за напреднали. По липса на друго място изданието бе складирано на нашия та­ван, където по-късно бе разграбено с неизвестна цел от неиз­вестни лица, без да стане достояние на евентуалните канди­дати за духовно развитие.

Изпълнението на втората задача се натъкна на още по-големи пречки. Трябваше не само да бъде умело преведен един огромен и труден текст, възлизащ на повече от три хи­ляди страници, не само да бъдат обяснени множество не­познати за читателя санскритски изрази, но което бе най-трудното - да се намери издател, готов да се нагърби с об­народването на такова колосално по обем произведение. А понеже издател не се намери, тримата приятели, въпреки че бяха разумни зрели мъже, решиха сами да публикуват „Тай­ното учение", като го разделят на 12 тома и открият под­писка за абонати. Първият том излезе през 1930 и в предго­вора се поемаше обещание цялата книга да бъде отпечатана най-много за две години. Изданието бе в голям формат, на луксозна хартия, с рисувана от баща ми цветна корица, изоб­що твърде привлекателно на вид. Това не попречи първият публикуван том да си остане и единствен. По-нататъшната история на „Тайното учение" в неговия български вариант бе сведена до мъчително изплащане на солидните задълже­ния към печатницата.

Допускам че тези и някои други неуспехи на баща ми в стремежа му да служи на ближния, са спомогнали за възник­ването на скептицизма ми спрямо възможността Тайното уче­ние да се превърне в явно убеждение на хиляди хора. Макар отрано да бях приел бащините си възгледи за човечност и правда, аз по-късно, в годините на юношеството, все повече се убеждавах, че не индивидуалното самоусъвършенстване, а широкото социално движение единствено е в състояние да премахне неправдата и жестокостта.

През 30-те години баща ми почна да получава неизвест­но как и откъде някои книги от поредицата „Агни Йога"1, да ги чете и препрочита всекидневно, а по-сетне и да ги използва като отправна точка при създаване на поредицата свои рома­ни под общо название „Мория". Впрочем тия романи също бяха едно самоотвержено дело и един грандиозен неуспех.

Понеже времето на младостта е време на любопитст­вото, случваше се да надзъртам в някое от почти квадратните томчета на „Агни Йога", колкото да разбера все пак какво чак толкова е очаровало баща ми. Но любопитството ми бе съвсем повърхностно, а в мислите ми витаеха видения за ге­роични дела, за барикади и класови битки.

Вече съм писал в книгата „Третият път" (1977), че ув­лечението ми по социализма бе резултат не от опознаване на марксизма, а от съчувствието ми към бедните и от надежда­та за бъдещо братство между хората. Ще цитирам няколко реда от книгата, доколкото имат значение за онова, което ще Добавя след малко:

„Съзнавам, че много по-сериозно и тържествено би проз­вучало, ако кажа, че съм разрешил съдбоносния проблем за житейската позиция подир задълбочени размишления върху основния философски въпрос или върху законите на общест­веното развитие. Но в ония години аз още не бях размишля­вал по тия неща и ако почнех да говоря по тях, навярно бих говорил не като комунист, а като пълен невежа."

„И колкото да звучи обидно за интелекта ми, налага се да призная, че бях се насочил към третия път не по повелята на интелекта, а по призива на това съвсем обикновено и ли­шено от всякаква научна квалификация нещо - сърцето."

„Картините на човешката мизерия, с които тази безк­райна галерия - улицата, изобилстваше... простолюдието, на­тъпкано в миризливите ахчийници... дрипавата навалица от селяни по пазарищата... човешките отрепки, ровещи се в ко­фите за боклук, работниците, излезли на демонстрация и но­сещи като единствено оръжие табелките с несръчно написа­ни лозунги... такива бяха дреболиите, които караха сърцето ми да се свива и неусетно ме насочваха към мисълта за из­бавлението, за равенството и братството между хората."

„Едва по-късно ми обясниха, че всичко това съвсем не е комунизъм, а обикновена дребнобуржоазна сантиментал­ност. И че комунизмът се основава не на емоционални реак­ции, а на една строго научна теория за света и за общество­то. Само че изглежда не бяха успели да ми го обяснят твърде убедително или пък аз бях се оказал не особено схватлив, понеже у мене докрай си остана подозрението, че нещата не стоят точно така."

За да завърша в края на книгата:

„И си мислиш, че до това се свежда всичко: човешкото съпричастие да се извиси по сила до порива на една майка. Но порив не към своето дете, а към децата, към хората, към света."

„Нека учените наричат този порив инстинкт. Нека ху­дожниците го величаят като красота. В последна сметка той не е нищо повече и нищо по-малко от обич."

„Обичта, която движи слънцето и другите звезди, както е казал поетът."

И тъй аз стигнах до социализма, следвайки пътя на човеколюбието. Но приобщаването към едно движение, а още повече към партия или секта, крие нещо коварно, за което рядко си даваме сметка. Особено в периоди на остра борба приобщаването предполага пълна убеденост и единомислие. А известно е, че пълната убеденост лесно прераства във фа­натизъм, както и единомислието - в сляпо подчинение. Така твърде често участието в една партия представлява форма на духовно заробване, даже когато партията изписва на знаме­то си думата свобода.

Усетил съм го на гърба си това заробване, затуй говоря с опита на потърпевш. Осъзнавал съм как в името на общите идеали, които споделяш, трябва да се съгласяваш с неща, ко­ито съвсем не споделяш. Бил съм едновременно жертва и ин­струмент на идейно насилие. Скандирал съм - не като лич­ност, а като част от тълпата - убоги, натрапени лозунги. Пов­тарял съм покорно кухи схоластични сентенции. Търсел съм оправдание за недъзите днес, в обещанията за сияйното утре. И най-важното, вярвал съм, че всичко това е необходимо. Необходимо - за кого и за какво? Необходимо за хората, ко­ито съчиняваха там „горе" формулите си за социализма, без Да се интересуват от твоето мнение.

Писал съм вече по тези неща, така че няма да навлизам в подробности, нито ще занимавам читателя с автобиографи­ята си. Ще се спра само на фактите, свързани с отношението ми към Учението. Не учението на социализма, а Учението, на което е посветен този малък труд.

През 1960 се завърнах в страната, след продължителен престой в Париж. Излишно е да казвам, че културният живот у нас трудно можеше да се мери с атмосферата в Париж, но все пак ми се струваше, че е настъпила някаква, макар още плаха промяна към по-добро. Израсло бе талантливо поколе­ние млади художници. Устроена бе първата младежка излож­ба, а по-късно и една Обща изложба с широко участие на мла­дежите. Но още при журирането на творбите за тези изложби възникнаха и конфликтите. Някои от възрастните майстори, атакувани понякога в миналото като формалисти, сега бяха започнали на свой ред да отправят същите обвинения към но­вите дарования и да вземат под свое покровителство главно бездарници, защото какво по-приятно от това, да проявяваш снизхождение към хора, които няма никога да те засенчат. Поз­волих си волността да застана на страната на младите таланти и с това предизвиках яростта на целия академичен и партиен синедрион. В продължение на три години бяха изпробвани всич­ки средства да бъда ликвидиран обществено и физически. На всичко отгоре, изглежда че и биологията бе привлечена за съ­юзник от враговете ми, защото тъкмо тогава заболях тежко и се озовах почти агонизиращ в инфекциозната болница. Когато по-късно взех да идвам на себе си, то бе за да осъзная, че на­пускам живота при пълен крах - ненаписани книги, непогасени дългове и деца, обречени на немотия.

Всички сме го изпитали, нали? Връщаш се от гроби­щата, където току що са заровили някой твой близък. И при спомена за вкочанясалото тяло, за восъчното, вече непод­вижно лице и за тази черна зейнала яма, в която приключва всичко, - изведнъж съзнаваш колко жалки са грижите, в които минават дните ни - страховете и надеждите, съперни­чествата и боричканията, дребното злословие и суетните стремежи...

Когато излизах от болницата изпитвах същото чувст­во. Връщах се от едно несъстояло се погребение - собстве­ното ми погребение. Усещах облекчението, което изпитваме винаги при разминаване със смъртта, но бях обзет и от ня­каква тягост при мисълта, че искам или не искам, трябва на­ново да се потопя в нечистата мътилка на всекидневието. Жи­вотът в този момент ми изглеждаше не само труден и нера­достен, а и напълно безсмислен. Бях оживял сякаш единстве­но за да разбера, че не ми се живее.

Естествено, казвах си, че мрачните мисли не са нищо друго, освен болестно състояние. Казвах си, но без да го вяр­вам твърде. Защото кое всъщност е болестно състояние: Да съзнаваш трезво безсмислието на живота, или да подскачаш безгрижно, запътен към гроба?

Подобни настроения не ме връхлитаха за пръв път. И аз, като всички други, бях предъвквал в минути на безпомощност разсъжденията за живота и смъртта в техния най-банален ва­риант. Даже още на младини бях стигнал до идеята за самоу­бийство. Кой не е стигал. Но онези по-раншни състояния бяха само израз на преходно малодушие и на наивно самосъжале­ние. Сега, след като огънят на треската бе преминал, устано­вявах спокоен и безучастен, че всичко е без значение, включи­телно и самоубийството: Какъв смисъл да се стремиш към не­що, което и без това се приближава неотменимо към тебе.

Понякога се настанявах зад бюрото, взирах се вяло в изоставената пишуща машина и седях известно време тъй, с надеждата, че неусетно ще хлътна отново в коловоза на пре­дишните работни привички. Какво облекчение носят наистина тези работни привички. Мислите текат в главата ти, пръс­тите подскачат по клавиатурата, а машината прозвънява в края на всеки ред: още един ред повече, още една фраза, още една тухличка в строежа на голямата сграда... Сграда... стро­ежи... - глупости.

Най-тягостни бяха нощите. Разходки по стаята от сте­на до стена. Разговори с покойници и най-вече с баща ми. Мрачно съзнание за пълна безизходица. И тази тишина, тег­неща злокобно, сякаш целият свят е измрял.

В една такава вечер, след като се бях уморил да измер­вам с крачки стаята, седнах в старото кресло, посегнах ма­шинално към книгите върху етажерката, извадих напосоки една от тях и я разтворих. Беше от онези неголеми по фор­мат и почти квадратни книги, които баща ми навремето пос­тоянно препрочиташе и които държах тука, именно като спо­мен от него, а не за да ги чета. Този път обаче се зачетох.

Погледът ми се плъзна машинално по редовете на пър­вия параграф, после спря, сякаш сепнат от значението на про­четеното и отново се върна към началния ред. Усетих как в затлаченото ми от мрачни мисли съзнание прониква сякаш от много далече някакъв колеблив бледен лъч. И колкото по­вече навлизах в смисъла на лаконичните фрази, толкова по-властно сияеше лъчът, додето почувствах, че нещо става с мене, че трябва да спра, ако не искам този лъч да ме заслепи, защото книгата, която държах в ръце, не можеше да се чете като роман: тук всеки параграф бе едно откровение и всяко откровение предизвикваше размисъл:

„Щастието в света е загубено, понеже щастието е в ду­ха. Отвърналите се от духа трябва да изпитат нещастие, за­щото иначе как ще се върнат."

Случайно попаднах на тази фраза, която сякаш бе писа­на за мене. И случайно тази вечер бях посегнал към книгата, която от години береше праха тук, без да се сетя да я разлис­тя. Не мога да твърдя, че чрез тези случайности някой неви­дим бе ми протегнал ръка за помощ. Но и не мога да се осво­бодя от мисълта, че така се сбъдваше едно от положенията на Агни Йога: Понякога тъкмо безизходицата ни води към верния изход. Защото когато напразно се оглеждаш на всич­ки страни в търсене на спасение, идва най-сетне мигът да вдиг­неш очи и нагоре, към последната възможна посока, за да видиш Учителя.

От тази нощ насетне всяка вечер взимах книгата и про­читах страница или две. Четях малко. Повече мислех над про­четеното. Постепенно това общуване с идеите на Учителя се превърна в психическа необходимост. Всичко, което науча­вах, ми се струваше тъй достоверно, та дори не изпитвах нуж­да от доказателства. Не, това съвсем не беше сляпа вяра. Имах чувството не че вярвам, а че знам.

Но тогава какво оставаше от предишните ми знания, в които толкова години бях твърдо убеден? Този въпрос дълго време изобщо не ме вълнуваше. Не намирах никакво нераз­решимо противоречие между социалистическите възгледи и принципите на Учението, понеже, както вече споменах, со­циализмът ме бе привлякъл още от началото не с научната си теория, а с обещанията за едно общество на човечността. Не бях разбира се дотам сляп, та да не виждам, че общество­то, в което живеем, съвсем не се отличава с особена човеч­ност, но смятах, че причината за това не е в негодността на концепциите, а в негодността на много от хората, призвани Да ги осъществяват.

Двуногите с тесногръдо мислене и сектантско ожес­точение наистина са способни да омърсят и най-светлата идея. Както казва Учителят: „Три столетия след като Благослове­ния2 си отиде, Учението вече се изпълни с религиозни споро­ве. Не мина и век, когато християнството прояви крайна не­търпимост. Последното възгласяване на Мохамед започна с фанатизма. Религиозните спорове унищожиха смисъла на Уче­нието, затова сега зовем към особена търпимост, отклоня­вайки споровете." Убогостта на онова, което бе прието да се нарича „реален социализъм" ми се струваше последица на аналогична деформация. Едва по-късно, след все по-пълните разкрития за зловещите престъпления на комунистическите главатари в продължение на повече от половин век, стигнах до извода, че тук нещата са по-други. Марксическият социа­лизъм не бе станал жертва на по-сетнешно изопачаване. Той бе носил своя тежък неизлечим порок още от самото си раж­дане, и този порок бе принципът на насилието. „Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново" - декларираше Маркс. „Революционното насилие и диктатурата са прекрасно нещо, ако се прилагат когато тряб­ва и срещу когото трябва" - добавил бе Ленин.

На младини ние приемахме тези постановки, като из­раз на някаква социална неизбежност, която е съвсем пре­ходна, понеже, нали, „в нашия идеал няма място за насилие над хората" (Ленин). Да, само че на практика преходното всъщност се бе оказало непреходно, а красивият идеал слу­жеше за прикритие на чудовищни посегателства над отдел­ния индивид, над едни или други слоеве, над цели народи. Ние потръпваме от ужас при мисълта за хилядите нещастници, избивани в Сибир или в Катинската гора, без всякога да си даваме сметка, че не по-малко страшна е тривиалната, все­кидневна и вездесъща принуда, която прониква чак до под­робностите на нашия бит, разпорежда се над личния ни жи­вот, промива мозъците ни и тегне като постоянна заплаха над всяко самостоятелно начинание, несъобразено с узако­нените стандарти.

Тази заплаха тегнеше и над собствените ми начина­ния, даже по времето, когато подир преживените сблъсъци и изтърпените удари, бях прекратил проявите си на еретик. Принуден бях да правя компромиси и да се движа по оби­колни пътища, за да добия възможността да изразя поне част от онова, което носех у себе си. Знам че според някои хора всеки компромис е стъпка към капитулацията. Такива хора смятат, че ако нямаш право да кажеш всичко, което мис­лиш, най-добре е да замълчиш. Аз обаче съм убеден, че да замълчиш, тъкмо това означава да капитулираш, да си оти­деш от света, без да споделиш с околните дори малкото, което носиш в душата си.

Вярно е, че можеш да пишеш и за себе си, или за бъде­щия хипотетичен читател, или както се казва - за чекмедже­то. Настоящата книга е писана именно за чекмеджето. Мал­цината, които са я чели в ръкопис знаят, че тя бе съставена през 1979, сиреч в едно време, когато публикацията й беше немислима. Надявах се все пак, че подир някоя и друга годи­на текстът ми ще може да стигне до отделни читатели поне под формата на ксерокопие. Това обаче не стана, тъй че ръ­кописът продължи да лежи в чекмеджето. Оставаха обикол­ните пътища. Оставаше възможността с иносказания и не­домлъвки да се изразят поне някои идеи на Учението. Такива идеи лежат в основата на монографията ми за Николай Рьорих (1978), където цитирам словата на Учителя, а също и в двутомника „Тайната" (1984). Последната глава на този труд, озаглавена „Огънят", завършва тъй:

„Привикнали да възприемаме света в ограничения диа­пазон на сетивата, ние сме си създали за света една наивна, но донейде успокояваща представа: небе, вода и най-вече зе­мя, твърдата надеждна земя, върху която можеш здраво да стъпиш, да построиш дом, да отгледаш деца и някой ден да склопиш очи за последния сън."

„При всичките ни съвременни познания за космоса ние нерядко си го представяме също тъй успокоително -осеян с мирни планети, далеч по-мирни от нашата, върху които някога в бъдеще ще можем да прекарваме лятната си ваканция."

„Ние забравяме или се опитваме да забравим, че светът, който ни заобикаля, е величавият и страшен свят на Огъня. Огромната част от космическите тела са огнени тела. Огън бушува под земята, из която тъй спокойно се движим. Огън бушува или тлее и у самите нас, защото в един огнен свят все­ки живот е така или иначе огнен. Угасне ли огънят, небесното тяло се превръща в мъртва планета, а човешкото тяло - в труп."

„Огнената субстанция на света не е символ. Тя е мате­риален факт. Горенето у живия човек не е символ. То е мате­риален факт. Само че огънят, като всеки първоосновен еле­мент, има различни прояви. Той може да бъде пъклена уни­щожителна стихия, атомна гъба, космическо изригване, но и раждане на нова звезда, градивна пречистваща сила, духовен пламък..."

„Огънят-може да бъде зачеване и разруха, изгрев и по­жар, живот и смърт. Макар да съзнаваме тази двузначност, ние инстинктивно се стъписваме пред огъня, както звярът се стъписва пред запалената главня, защото в инстинкта ни се спотайва прастарото животинско начало. Ние рядко си дава­ме сметка, че огънят, това е самата светлина на света, че ако го нямаше огънят, вселената щеше да бъде безпределност на мрака, непрогледна и бездънна пустош на смъртта..."

„У двуногите огънят е само биологична енергия, изби­ваща нерядко в разрушителния бяс на стихията. При човека, надраснал стадия на двуногото, огънят се проявява в обич и в творчество - две начала, които са неразделни, защото истин­ското творчество е винаги вдъхновено от обич и действената обич е винаги животворяща. Високите помисли и благород­ните чувства на човека са еманации на малкото слънчице, което носим у себе си, за да светим на другите и на себе си."

„Предпазливите и хитрите вероятно ще кажат, че кой­то гори, неизбежно изгаря. На такива би могло да се отгово­ри, че който не гори, той неизбежно изгнива. Всеки е свобо­ден да реши - дали да гние или да гори, дали да се разпада, обгърнат от зловонния дъх на разложението, или да пламти с красотата, присъща на огъня."

Днес вече обиколните пътища на иносказанието са не­нужни и захвърленият в чекмеджето ръкопис може най-сетне да види бял свят. Но тъкмо сега ме обзема съмнение: Стру­ва ли си да се захващам с нещо, което не ми е работа? Не съм специалист по окултни науки. Нямам амбицията да бъда апос­тол на нова вяра. Единственото нещо, което ми вдъхва извес­тна увереност е съзнанието, че всички изводи, които предос­тавям на читателя, са правилни. В това ме е убедил собстве­ният ми опит. Отделен въпрос е дали и доколко съм успял да приложа сам тези изводи в живота. Защото едно е да знаеш как трябва да постъпиш, друго е да имаш нравствената сила да постъпваш винаги тъй, както трябва.

Учението дава понятие за целия заобикалящ ни свят, чак до безпределните пространства на космоса. И все пак, без да подценявам връзките на земната ни участ с движението на далечните планети, мисля че за нас - особено в период на криза като днешната - най-неотложни си остават задачите, свързани с нашето човешко битие тук и сега.

Да се огледаме в себе си и около себе си, за да разбе­рем себе си и да овладеем себе си - това като че ли е много по-просто и по-лесно, отколкото да изследваме дълбините на космоса. Съвсем не. Не е никак просто.

Сума хора днес проявяват жив интерес към т. нар. па­ранормални явления, обичат да беседват за полтьргайст или НЛО, за астрология или хиромантия, правят си хороскопи, вярват че „отвъд" съществува някакъв друг свят, изобщо от­ворени са за необичайното и непознатото. Само не им гово­рете за най-достъпното и най-насъщното - за нравственото усъвършенстване. Това ги отегчава до смърт. Готови са по-скоро да вярват, че някой извънземен се готви да им дойде на помощ, отколкото че те самите са в състояние да си помогнат с малко повече разум и добра воля.

Желанието да потърсиш опора в Учението още нищо не значи. Важно е какви са подтикът и целта. Или както казва Учителят: „Ще дойде някой при вас и ще разкаже за желанието да се приближи към Агни Йога. Ще го запитате - какво го е дове­ло до това решение? Ще каже: търся доказателства. Ще по­мислите - не е наш. Или ще каже за нещастната си съдба. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за намерението да победи враговете си. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за стремежа си към богатство. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за земните преимущества. Ще помислите - не е наш. Или ще каже за стремежа към покой. Ще помислите - не е наш.

Но ето, някой ще каже - искам да се усъвършенствам. Ще запитате: за каква награда си мислиш? Ще каже - за приб­лижаване към Учението.

Порадвайте се на дошлия, защото духът му правилно се е насочил."

Хората, стремящи се безкористно към Учението оба­че съвсем не са много. Още по-малко са онези, които са готови да го превърнат в своя насъщна нужда. Убедил съм се в това и от собствения си опит, и от опита на някогашна­та ложа „Орфей", и от примера на много хора, чийто благо­роден ентусиазъм е буен, но краткотраен като огън от куп­чина вестници.

„Често чуваме оплаквания за недействителността на На­шето Учение. Обикновено се оплакват онези, които не при­лагат Учението. Нима лекарството, запечатано в шише, мо­же да помогне? Освен това малцина могат да се похвалят, че познават Учението. Те или го пригаждат към своето вехто мислене, или го четат откъслечно, без да постигат смисъла. Нужно е да се прилага Учението, преди да се съди."

Ако знаеш нещо, което може да бъде полезно на ближ­ния, елементарната нравственост изисква да му го кажеш. Това е единствената причина, поради която предлагам на чи­тателя настоящия текст. Не увещавам никого. Не приканвам никого. Не изпращам зов никому - най-малко към хората, жадни за бързи успехи. Бих искал даже да предупредя, че пъ­тят, очертан от Учението, твърде често може да ни се стори като път на неуспеха или по-точно на успех от съвсем друга категория - успех през изпитания и страдания, без финални отличия и награди. Щом даже пътят на Христос е завършил с разпятие, защо да смятаме, че нашият трябва непременно да завърши с фанфари и знамена?!

Но в такъв случай каква е ползата от Учението? Отго­ворът на този въпрос може да бъде намерен в следващите страници, стига те да се прочетат внимателно и добронаме­рено. Учението е властно да ни предпази от много опасности и преди всичко от страха пред всяка опасност. Останалото зависи от собствената ни воля.

Ще запитат - как да се премине животът?

Отговаряйте - като по струна над бездната –

Красиво, внимателно и стремително."

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Свързани:

Предговор iconПредговор за неспециалистите
Има деца, които са чели „Емил и детективите“. А има и такива, които още не са чели тази книга. Занапред едните накъсо ще наричаме...
Предговор iconАграрна политика
Предговор
Предговор iconКажи го правилно лилиан Глас
Предговор
Предговор iconСоня хинкова югославският случай
Предговор
Предговор iconУрок 10 Защо е тази дискусия?
Предговор
Предговор iconПредговор
Уважаеми читателю, написаните редове са търсения, откровения по теми, които вероятно и теб вълнуват
Предговор iconПредговор
Такива знания се постигат не без запла­щане на определена цена, нито, подозирам, ще бъдат раз­пространявани даром
Предговор iconПредговор
...
Предговор iconСъдържание Предговор От автора Основният икономически избор
Ролята на държавата при трансформирането на командно – административните системи в пазарни икономики
Предговор iconПредговор
Как нашето семейство остави зад себе си личното надбягване, за да потърси истинската духовност и истинския живот. 2008 г
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом