Песента на колелетата йовков




ИмеПесента на колелетата йовков
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер69.09 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://www.myschoolbel.info/Pomagala/PomagaloDZI/Dokuments/Jovkov/Analiz_Pesenta_na_koleletata.d
ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА” - ЙОВКОВ

(анализ)




Мъдър и красив е творческият свят на Йордан Йовков. Търсенето на абсолют­ното добро като нравствена красота на човека превръща неговите герои в меч­татели и чудаци. За тези съзерцателни, меки и по природа добри хора винаги има едни друг свят, в който те се взират със скрит копнеж. Всеки един от Йовковите герои носи мъка в душата си. Тя е негова­та тайна, за която не говори. Мисълта е в постоянен досег със спомена за онзи миг от живота, донесъл много болка. Той преобръща посоките на вътрешния раз­мисъл. Дните се нижат един след друг, но героите на Йовков не забелязват ре­алния поток на времето. Те живеят със спомена за отминалия живот. В него има много болка, но и не малко обикновена човешка радост. Тази особена раздвоеност на мисловното „зрение” е характерна и за Сали Яшар от разказа „Песента на ко­лелетата”.

В образа на Сали Яшар има много тъга и мечтателност. Той е прочут майстор на каруци, но те са различни, особени. Сътворени са като същинско чудо: „леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои. Ко­ито грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете...”

Йовков въвежда темата за красотата като чудна музика на човешката душа. По свой индивидуален начин е красив героят на този разказ. Чудото на дарбата му съ­пътства неговия живот. Каруците, съз­дадени от Сали Яшар, пеят по пътища­та. А самият той се връща назад в мина­лото, към своята болка. Двама сина е за­губил прочутият майстор и тъгата го­ри като жарава в душата му: „На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола.”

Със сравнението „два сокола” Йовков опоетизира мъката на героя си. Сали Яшар чувства вина за трагичната съдба на синовете си и търси изкупление за пос­тоянната мъка, която го прави мълчалив и затворен. Той е в плен на своята болка: „ Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше в земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака...”

Тъжни са мислите на Сали Яшар, но той е успял да съхрани обичта си към хората. Затова майсторът на каруци иска да ги дари с най-светлото и доброто, което е останало в него като опазен спомен за бащината му любов към „двамата юнака”. Да направи благодеяние - себап - за ос­таналите живи. Това ще възкреси памет­та на синовете му и хората ще помнят доброто му дело. Не за себе си, а за дру­гите е тревогата на Йовковия герой. За­това и така мъчително се взира той вся­ка вечер в „безкрая” на мислите си: „И той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъч­на задача, която не можеше да реши.

Сали Яшар търси смисъла на своя жи­вот. Странно раздвоена е мисълта му, а това не му дава покой. Единствено в тру­да, в работата си той намира утеха за вечната болка, която гори в душата му. Тя е като вътрешно огнище, което поддържа винаги тлееща жаравата на тъга­та. От нейната вътрешна светлина черпи сили за живот старият ковач от Али Анифе. Но Сали Яшар се разболява и жаравата на тревожните му размисли ся­каш угасва. Смисълът на живота му остава неразбран, а това носи нова болка за човешката душа. Не страхът от смъртта, а несбъднатата мечта да нап­рави себап за хората измъчва стария майстор. И в отчаянието си той търси като единствено спасение близостта на най-скъпото, останало в живота му - лю­бимата дъщеря Шакире. За него тя е живата връзка с миналото. А там е краси­вата младост на живота му, там е неговата любов: „И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря. Той я обичаше, както беше обичал всичките си деца, но тя беше хубава и нейният образ се сливаше с образа на първата му жена, на която тя приличаше. А това му напомняше времето, когато той беше млад и беше щастлив.”

Сали Яшар копнее за среща с любима­та си дъщеря, която ще му върне красо­тата на миналото. Мислено героят се прощава с живота, но иска за последен път да се докосне до щастието. За него то е красив спомен. Сали Яшар е нетър­пелив. Има усещането, че дните му са преброени. Йовков разкрива вътрешните преживявания на своя герой на фона на красив лунен пейзаж. Той е в синхрон с ме­чтателния унес на съзнанието, готвещо се за смъртта: „Прозорците бяха отворе­ни, вън се чернееха саламите и между лис­тата им течеше бялата светлина на месе­ца. „

Вътрешният човешки свят сякаш е впи­сан в картината на нощната тиха тъга. Салкъмите се „чернеят”, а светлината на месеца е „бяла”. В цветовия контраст между „черно” и „бяло” художествено е разгърнат тревожният размисъл на Сали Яшар за отминалия живот. „Текат” спо­мените. Както „бялата светлина на месе­ца”. Приказно одухотворено е художественото пространство на мисълта. В него е „вграден” образът на любовта. Един­ствено тя дава сила за живот. Изпълва го, с дълбок нравствен смисъл. Мисълта за близката смърт задълбочава тъгата на Сали Яшар. Лунният пейзаж, изразяващ тихата скръб на душата, „побледнява”. С метафоричния език на цветовете Йовков говори за трепетите на сърцето. А то чака обичта и щастието, които ще донесе любимата му дъщеря Шакире: „... чернееха се само клоните на саламите, увиснали в сребърната мрежа на месечината, и Сали Яшар, колкото и да нап­рягаше слуха си, не чуваше нищо друго ос­вен някакъв шум и скоро разбираше, че е от връвта, която биеше в ушите му.”

В тишината на нощта копнежът за човешко щастие е особен вид болка. Тя рас­те и когато силата й на въздействие дос­тига своята психологична кулминация, се разнася чудният глас на пееща каруца. За Сали Яшар това е гласът на дочаканото щастие. Като от някакъв друг, приказен свят се леят звуци, които приближават. Чуват се отчетливо и сърцето на ста­рия майстор разпознава гласа на пееща каруца, направена от него. С нея идва Шакире. Идва любовта, за да му вдъхне сили за живот: „И той не се съмнява, за­щото същото нещо говорят и тия челиче­ни звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като бе­ли птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат наедно случите на месеца, спират се на прозореца, носят блясъка на познати очи, носят позната усмивка.”

Всичко в природата говори за оживялата радост в душата на Сали Яшар. Сърцето тръпне. Споменът за отмина­ло щастие оживява. То идва с усмивката и погледа на Шакире. Любовта огласява със светли звуци вътрешния свят на човека. Най-големият нравствен дар за ду­шата е обичта. Тя връща желанието за живот. А по-голямо добро от живота и неговата сила за човека няма. Това е най-красивото благодеяние за всяка надмог­нала болката душа. Любовта, завърнала се при хората, е нравственият дар на природата. Тя е емоционалното изкупление за човешките страдания.

Дълъг е пътят до красивата обител на споделената обич. Затова и копнежът по нея е толкова мъчителен за Сали Яшар. За него любовта между хората е знак за особения смисъл на доброто, на състра­данието и милостта в човешкия живот. А всъщност това е част от нравствена­та добродетел, която всеки дължи на другия. Тя е връзката с големите и вечни истини за човека и неговото добро.

Връщането на Шакире внася светлина, радост и смях в дома на стария майстор на каруци от Али Анифе. Къщата грее от щастие, както празнично е озарена и ду­шата на Сали Яшар. По-голям дар от кра­сотата на обичта няма. За Йовков тя има външен естетически израз. Той описва облеклото на своите герои, носители на нравствена красота. Внимателно следи погледа, отразил смяната на настроения и чувства.

В разказа „Песента на колелетата” Шакире е носител на естетически красивото, зад което живее човешкото добро. Героинята е красива външно, но и вътрешно. Неслучайно нейното присъствие пре­образява Сали Яшар и той открива от­ново сили за Живот. Шакире събужда спо­мена за щастливото му минало: „... започ­на да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци..., да се облича... ту с едни, ту с други дрехи... Веднъж... тя влезе при него ...На корави, широки гънки лъщеше але­ният атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек... горяха и се разсипваха сит­ни искри.”

Пъстроцветието на багрите грее ка­то нечакано щастие, дошло от мина­лото. Възкресен е споменът за преживяна красива любов. Сали Яшар се любува на своята младост, взирайки се в красо­тата на своята дъщеря. За него тя въплъщава любовта. Символиката на цвето­вете: „аленият атлаз”, „сърмата на синия елек”, говори за пламъка на живота, кой­то започва да гори във „вътрешното ог­нище” на мисълта. Споменът „разсипва”„ситни искри”. Връща към живота Сали Яшар. И той остава загледан в своето минало, което навява топла тъга. Болка­та е пречистена. Отминало е голямото страдание. Остава само мъката по не­що невъзвратимо загубено.

Много нравствена красота има в бога­то надарения от природата майстор на каруци. Едва след срещата си с Шакире той осъзнава, че направените от него каруци, които пеят по пътищата на безкрайната равнина, даряват хората с лю­бов. Те пътуват с тях към своето щас­тие. Връщат се при най-близките си, как­то Шакире се завръща в родния бащин дом. В „песента на колелетата” на своите „гиздави като невести” каруци Сали Яшар дочува песента на човешката любов - най-големия дар за сърцето и най-скъпия спомен за душата.

Вглежда се Йовковият герой в себе си, търси пътя към човешкото добро. В раз­каза на Джапар за голямата „дунанма”, за голямата радост, която е донесла в къ­щата на Чауша неговата пееща каруца, Сали Яшар открива ново доказателство за своите тревожни прозрения. Все още има съмнения в душата му. Той се колебае, но си спомня думите на Джапар, които остават дълбоко в съзнанието му: „И зна­еш ли, Сали уста, твоите каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам - снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: „ Туй е каруцата на Чауша...” А с тази каруца се завръща щастието, ко­ето Йовков озвучава със звука от човешката радостна суетня: „затупкаха боси крака”, „деца скимучат - плачат”. Идва си Чауша и каруцата известява радостна­та вест.

Авторът внимателно проследява тревожния размисъл на Сали Яшар, оказал се пророчески. Въведен е приказен художествен елемент. Три пъти се замисля геро­ят: „Първият път той си спомни онова, ко­ето Джапар беше му разказал за връщане­то на Чауша. Втория път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире... Третия път ... той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата...”

Сали Яшар прозира истината за своя живот. Открива смисъла му: „Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!” До чу­дото на своя живот се докосва Сали Яшар. Той намира своя път към хората. Дарбата, дадена му от Бога, е красива радост за душата му, но и безкрайно добро, което принадлежи на другите. Щастлив е Сали Яшар, че с „песента на колелетата” на своите пеещи каруци ще остави най-красивия спомен за себе си в душите на хората. Това е неговото бла­годеяние - неговото човешко добро.

В разказа „Песента на колелетата” Йордан Йовков разкрива чудния свят на нравствената красота, към която се стремят неговите герои, а тя е винаги в тях.





Свързани:

Песента на колелетата йовков icon"Песента на колелетата" Йордан Йовков
Песента е посланието, което остава през вековете, тя не подлежи на обрати във времето и пространството
Песента на колелетата йовков iconПесента на колелетата снимка: вероника 12. А клас
Разказът е поместен първоначално в сборника „Последна радост”, но при преиздаването на книгата тя е озаглавена „Песента на колелетата”....
Песента на колелетата йовков iconПесента на колелетата Йордан Йовков
Сали Яшар се жени повторно за нощния пазач Джапар, чиято любов е отхвърлила някога
Песента на колелетата йовков iconЙовков песента на колелетата
Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари,...
Песента на колелетата йовков iconВ къде е допусната правописна грешка ?
В пеещите каруци на Сали Яшар от разказа "Песента на колелетата" са вестители на
Песента на колелетата йовков iconКонспект по български език и литература
Песента на колелетата”,”шибил”,”вълкадин говори с бога”, ”албена”,”другоселец”,”последна радост”,”божура”,”кошута”
Песента на колелетата йовков iconН. Вапцаров
Доказателства за това се откриват както в трите цикъла разкази: ”Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан” и “Ако можеха...
Песента на колелетата йовков iconСтату т на националната литературна награда „йордан йовков
Йордан Йовков” (накратко нлн „Йордан Йовков”) е учредена от Община град Добрич и се присъжда приживе на български автори нлн „Йордан...
Песента на колелетата йовков iconТаблици таблици дзи дзи дзи- таблица първа жанр произведение
Дядо Йоцо гледа”, „Ветрената мелница”, „Косачи”, „Задушница”, „Мечтатели”, „На оня свят”, „Андрешко”, „Чорба от греховете на отец...
Песента на колелетата йовков iconТаблици таблици дзи дзи дзи- таблица първа жанр произведение
Дядо Йоцо гледа”, „Ветрената мелница”, „Косачи”, „Задушница”, „Мечтатели”, „На оня свят”, „Андрешко”, „Чорба от греховете на отец...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом