Предговор за неспециалистите




ИмеПредговор за неспециалистите
страница1/12
Дата на преобразуване22.10.2012
Размер1.26 Mb.
ТипДокументация
източникhttp://bgzona.net/1/res//emil i trimata bliznaci.doc
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
Емил и тримата близнаци

Ерих Кестнер


ПРЕДГОВОР ЗА НЕСПЕЦИАЛИСТИТЕ


Има деца, които са чели „Емил и детективите“. А има и такива, които още не са чели тази книга. Занапред едните накъсо ще наричаме „специалисти“, а другите — „неспециалисти“. Такова разделение е нужно, защото за всяка от двете групи съм приготвил особен предговор.

— Трябва да има ред! — извика чичо Карл и запрати последната чиния към стената.

И тъй, нужни са два предговора. Иначе старият господин Хитрушков може да купи втората книга и да я занесе на децата си — т.е. на малките Хитрушковчета, и те, разтревожени, ще извикат: „Но ние още не сме чели първата част!“ И тогава господин Хитрушков-старши ще трябва да увие книгата внимателно, да я занесе обратно в книжарницата и да каже: „Съжалявам, господин книжарю, но не мога да купя книгата. Това е втората част!“

Многоуважаеми неспециалисти! Й оня, който не е чел първата част, може да прочете и да разбере втората. Оставете тази работа на мен. Аз съм най-олемият специалист в света по отношение историята на Емил Тишбайн.

Дойде ми наум, че мога да ви разкажа накъсо онова; което съдържа първият том. Да започна ли? Добре.

Но преди това трябва само да помоля господа специалистите да прелистят няколко страници и да започнат направо с втория предговор. Това, което ще разкажа сега, те отдавна го знаят.

Многоуважаеми специалисти! Извинявайте за малко. Довиждане до втория предговор! Парола Емил!

В първия том се разказваше за първото пътуване на гимназиста от Нойщат Емил Тишбайн до Берлин.

Емил трябваше да отнесе на баба си в столицата сто и четиридесет марки. Но докато спеше въз влака, някрй му открадна парите. Емил се усъмни в един човек, който се-казваше Грундайс и носеше бомбе. Но момчето, първо, не знаеше дали наистина този господин Грундайс е крадецът. И, второ, когато Емил се събуди, господин Грундайс не беше вече в купето… Момчето, както можете да си представите, беше много отчаяно. Влакът спря на гара Зоологическа градина. Емил погледна през прозореца, видя един човек с твърда шапка и се втурна, въоръжен с куфара си и букет цветя, след черното бомбе. А трябваше да слезе едва на гара Фридрихщрасе!

Деца, деца! Човекът с бомбето беше наистина господин Грундайс! Емил го последва. Грундайс се качи в трамвая. Емил бързо скочи на задната платформа. И тъй, малкият гимназист от Нойщат пътува без стотинка в джоба си през грамадния, чужд Берлин. Той пътуваше след своите сто и четиридесет марки, и при това не знаеше дали господин Грундайс е истинският крадец!

А в това време баба му и братовчедката му Пони Хютхен го чакаха на гара Фридрихщрасе. Влакът от Нойщат пристигна. Но Емил не беше в него. Те не знаеха как да си обяснят това. Накрая си тръгнаха загрижени към къщи. Т.е. вървеше само бабата. Пони Хютхен се возеше на велосипеда си до нея. Господин Грундайс слезе от трамвая на ъгъла Кайзералее и Траутенаущрасе и се разположи на лятната тераса на кафене Йости. (Той, разбира се, ни най-малко не подозираше, че гопреследват.)

Емил също слезе и се скри зад една будка. Там случайно го заговори едно берлинско момче. И той му разказа какво се бе случило. Момчето се казваше Густав Тромбата, защото носеше в джоба си автомобилна тромба.

Сега това момчето хукна из квартала, като свиреше високо с тромбата, за да вдигне на крак приятелите си. То се върна стях при Емил. Започна се военен съвет. Събраха всичките пари, които имаха, и основаха бойна команда, телефонна централа и други необходими подразделения.

И когато нищо неподозиращият господин Грундайс се нахрани до насита на терасата на кафенето и се качи на едно такси, Емил и „детективите“ го последваха с друго такси.

Господин Грундайс си нае стая в хотел „Крайд“ на Нелендорфплац. Емил и приятелите му установиха в двора на отсрещния театър своята главна квартира. Само Густав последва човека с бомбето и стана за един ден пиколо в хотела. Така детективите научиха, че Грундайс ще стане на другата сутрин в осем часа.

Е, добре! Когато в осем часа на другата сутрин господин Грундайс погледна през прозореца, Нелендорфплац гъмжеше от деца.

Но повече няма да разказвам. Как продължи преследването, всяко истинско момче може да си представи само. Аз трябва само да прибавя, че господин Грундайс наистина беше крадецът и че той се казваше не само Грундайс, а имаше най-малко още половин дузина имена. При опитните престъпници винаги е така.

Да. И ако Емил нямаше със себе си във влака карфици, криминалният инспектор сигурно нямаше да му върне сто и четиридесетте марки. Дупките от карфицата бяха доказателството! Но повече нищо няма да издам. За наградата от хиляда марки например не ще кажа нито думица. Също и за паметника на великия херцог Карл Кривата буза и за това, как изведнъж му пораснаха мустаци и носът му стана червен. Нито за старшия Йешке, който гонеше Емил с влак, теглен от девет коня. И за това, че накрая майката на Емил отиде в Берлин, също ще премълча.

Истинският мъж е длъжен, когато трябва, да знае да мълчи.

Искам само още да ви кажа, че накрая бабата на Емил рече: „Пари се пращат само с пощенски запис!“ Тя беше, както виждате, много умна бабичка. Но не само „беше“; а е такава и досега. Вие ще се запознаете с нея. Сега обаче, трябва да дам да се отпечата предговорът за неспециалистите. Ах, да, щях да забравя специалистите.


ПРЕДГОВОР ЗА СПЕЦИАЛИСТИТЕ


Две години след приключението на Емил с господин Грундайс, на познатия ъгъл Кайзералее и Траутенаущрасе ми се случи нещо твърде странно.

Исках да отида с трамвай 177 до Щеглиц. Не че имах особена работа в Щеглиц: Но аз обичам да се разхождам из квартали, които не познавам и в които не ме познават. Така си представям, че съм някъде в чужбина. И когато се почувствувам напълно самотен и изоставен, връщам се в къщи и в приятно настроение си пия кафето.

Такъв съм си.

Но изглежда, че беше съдено да не излезе нищо от моето околосветско пътешествие до Щеглиц. Защото тъкмо когато трамваят дойде и спря и аз поисках да се кача в първата кола, от нея слезе един странен човек. Той носеше черно бомбе и се озърташе, като че ли Съвестта му не беше много чиста. Изтича бързо покрай първата кола, прекоси улицата и влезе в кафене „Йости“.

Загледах се замислено след него.

— Ще се качвате ли? — запита кондукторът.

— Имам такова намерение — отговорих аз.

— Тогава побързайте! — каза кондукторът строго.

Аз обаче не побързах, а стоях като закован и гледах с втренчени очи ремаркето. Защото от това ремарке тъкмо слизаше едно момче. То носеше куфар и увит в тънка хартия букет и се оглеждаше на всички страни. После занесе куфара си зад вестникарската будка на ъгъла, остави го и се заоглежда наоколо.

Кондукторът все още ме чакаше.

— Търпението ми се изчерпа — рече най-после той. — Щомне искате, добре!

Той дръпна шнура на звънеца и трамваят замина за Щеглиц без моята скъпоценна личност.

Господинът с бомбето беше заел едно място на терасата на кафенето и говореше с келнера. А момчето предпазливо надничаше иззад будката и не го изпущаше из очи.

Аз все още стоях на същото място и сигурно приличах на истукан. (Впрочем има ли някой представа как изглеждат истуканите? Аз не.)

Гледай ти! Преди две години Емил Тишбайн и господин Грундайс бяха слезли точно на същия ъгъл от същия трамвай. И сега същата история се повтаряше? Тук сигурно нещо не беше в ред.

Разтърках очи и отново погледнах към кафене „Йости“. Но човекът с бомбето беше все още там. А момчето зад будката седна уморено върху куфара си и лицето му придоби тъжен израз.

Рекох си: „Най-добре ще бъде да отида при момчето и да го запитам какво означава всичко това. И ако ми каже, че са му откраднали сто и четиридесет марки, ще се кача на най-близкото дърво.“

И така, отидох при момчето, което седеше на куфара си, и казах:

— Добър ден! Какво се е случило?

Изглежда обаче че то имаше памук в ушите си. Защото гледаше непрекъснато към терасата на кафенето, без да ми отговори нищо.

— Да не би случайно да са ви откраднали сто и четири десет марки) — запитах аз.

Тогава то ме погледна, кимна и каза:

— Да, а мерзавецът, който ми ги открадна, е там, на терасата.

Тъкмо се готвех да поклатя глава и след това да се покача на най-близкото дърво, както предварително бях решил, когато зад нас изсвири остро автомобилна сирена. Отскочихме уплашени. Но зад нас не бе спрял автомобил, а едно момче, което ни се присмя.

— Какво търсиш тук? — запитах аз.

А то натисна още веднаж тромбата и рече:

— Казвам се Густав.

Аз занемях. Такава луда работа! Сигурно ли беше, че не сънувам?

В този миг откъм Траутенаущрасе се зададе тичешком един човек, спря пред мене и като размахваше ръце, извика:

— Я, ако обичате, се махнете! Не се месете в чужди работи! Ще ни развалите всички външни снимки.

— Какви външни снимки? — запитах аз любопитно. — Вие май сте доста тъп — каза разгневеният човек.

— Това ми е дефект от рождение — отвърнах аз. Двете момчета се разсмяха. А Густав с тромбата каза:

— Човече, ние тук снимаме филм!

— Разбира се! — прибави и момчето с куфара. — Филмът „Емил“. И аз играя ролята на Емил.

— Хайде сега вървете си по пътя — ме помоли човекът. — Филмовата лента е скъпа.

— Извинете, че ви попречих — отвърнах аз. После поех пътя си. А човекът се втурна към един голям автомобил, върху който, беше монтирана филмова камера. До нея стоеше операторът, който отново започна да снима.

Разхождах се замислен към Николсбургерплац и седнах на една от пейките. Дълго стоях и гледах леко смутен пред себе си. Наистина аз знаех още отпреди, че историята за Емил и детективите ще се снима на филм. Но бях забравил. Пък и не е чудно очите на човек да изхвръкнат от орбитите от учудване, ако една история се повтори след две години пред него със същите куфари, букети, тромби и бомбета…

Внезапно до мен седна един много висок, слаб човек. Той беше по-възрастен от мен, носеше пенсне и ме гледаше усмихнат. След катссе усмихва известно време, той каза:

— Хм, луда работа, нали? Човек си мисли, че преживява нещо истинско. А то всъщност е само подражание на действителността.

После, струва ми се, каза, че изкуството било фикция на реалността. Разбира се, не го каза с лошо намерение. Така си поприказвахме известно време разумно. А след като ни омръзна тази тема, той рече:

— След малко на тази чиста пейка ще се състои военният съвет на детективите.

— Откъде знаете? — запитах аз. — Да не би и вие да сте от филма?

Той се засмя.

— Не. Работата е друга. Чакам сина си тук. Той трябва дададе мнението си за снимките. Преди две години той беше един от истинските детективи.

Веселото ми настроение се възвърна и аз заоглеждах съседа си по-внимателно.

— Позволявате ли да се опитам да отгатна кой сте вие? — запитах аз.

— Позволявам — каза той със задоволство.

— Вие сте съдебният съветник Хаберланд, баща на Професора.

— Отгатнахте! — извика! той. — Но откъде знаете? Да не би да сте чели книгата „Емил и детективите“?

Поклатих отрицателно глава.

— Не съм я чел, а съм я написал.

Това изглежда, че зарадва извънредно много съдебния съветник. И след няколко минути ние вече разговаряхме, сякаш се познавахме от деца. В това време до пейката се приближи един гимназист и свали фуражката си.

— Ах, ето те и тебе, момчето ми — каза съдебният съветник Хаберланд.

Познах Професора от пръв поглед. Той беше пораснал. Не много, но все пак достатъчно. Подадох му ръка.

— О, това е господин Кестнер! — рече той.

— Да, той е! — извиках аз. — Как ти се харесват снимките от филмирането на вашата история?

Професора натъкми опилата си.

— Полагат всички усилия. Не може да се отрече. Но филм като този трябва, естествено, да бъде писан и сниман само от деца. Възрастни няма какво да търсят, в него.

Баща му, съдебният съветник, се засмя:

— Все още му викат Професора. Всъщност отдавна трябваше да го кръстят Таен съветник.

Професора седна между мен и баща си и ми заразказва за приятелите си. За Густав с тромбата, който вече имал моторетка към тромбата, И за малкия Динстаг*, чиито родители се преместили в Далем. Все пак той често идвал в града, защото не можел без старите си приятели. И за Блойер и Митенцвай, и Митендрай, и Траугот, и Церлет. Научих много новини. Лошият Пецолд бил все същият подъл и коварен дангалак, както преди две години. Сръднята им оттогава още продължавала.

[* Динстаг (нем.) — вторник.]

— Ами какво ще кажете за това? — запита изведнъж Професора. — Аз имам собствена къща.

При тези думи той се изпъчи и изглеждаше страшно горд.

— Аз съм почти три пъти по-стар от тебе — казах аз — ивсе още нямам собствена къща. Как можа да се сдобиеш?

— Той я наследи от една наша леля, която почина — поясни съдебният съветник.

— Къщата се намира на брега на Балтийско море — разказваше Професора весело. — И това лято ще поканя там Емил и детективите. — След това помълча известно време идобави: — Разбира се, ако позволят родителите ми.

Съдебният съветник погледна сина си отстрани. Беше твърди интересно как двамата се наблюдават през стъклата на очилата си.

— Доколкото познавам уважаемите ти родители, те няма да се осмелят да ти противоречат — каза след това съдебният съветник. — Къщата е твоя. Аз съм ти само настойник.

— Решено! — каза Професора. — А когато един ден се оженя и имам деца, ще се отнасям с тях също тъй, както ти с мене.

— При условие, че имаш такива примерни деца, каквито има баща ти — рече съдебният съветник Хаберланд.

Момчето се притисна плътно до баща си и каза:

— Благодаря!

С това разговорът привърши. Ние станахме и тръгнахме тримата по Кайзералее. Артистът, който играеше ролята на Грундайс, все още стоеше на терасата на кафене „Йости“. Той беше свалил бомбето и си бършеше челото с носна кърпа. Пред него стояха режисьорът, фотографът и човекът, който ме бе нахокан при будката.

— Не мога да издържа повече — викаше сърдито артистът, който трябваше да играе господин Грундайс. — Ще ме заболи корем. Трябва да изям две яйца в чаша! Тъй е писано в сценария. Дре яйца! Не повече! А досега изгълтах осем и вие още не сте доволни от снимките.

— Всичко това не помага — каза режисьорът. — Снимките трябва да бъдат направени още веднъж, драги.

Артистът наложи бомбето си, погледна измъчен към небето, махна на келнера и каза тъжно:

— Моля, още две яйца!

Келнерът записа поръчката, поклати глава и рече:

— Този филм ще излезе доста скъп.

После изчезна.


А СЕГА ИДВАТ НАРЕД ДЕСЕТ КАРТИНИ


1. САМИЯТ ЕМИЛ — ЛИЧНО


Ето го пак! Откакто го видяхме за последен път, са изминали повече от две години. През това време той е пораснал. И има нов син празничен костюм. С дълги панталони, разбира се! Но ако момчето продължава да расте така, догодина ще може да ги носи вместо къси. Иначе малко се е променил. Той е все още онова примерно момче. И обича майка си също както по-рано. Понякога, когато седят заедно, казва нетърпеливо: „Надявам се, че скоро ще започна да печеля много пари. И ти няма вече да работиш!“ А тя се засмива и казва: „Добре, тогава ще ловя мухи!“


2. ФЕЛДФЕЛЪТ ЙЕШКЕ


Надписът е верен. Старшият Йешке в Нойщат стана фелдфебел. Историята с боядисания паметник отдавна е забравена. И дори когато е свободен, фелдфебелът Йешке се отбива понякога на кафе у Тишбайнови. Но преди това винаги купува от пекаря Вирт голям пакет със сладки. И госпожа Вирт, която е клиентка на фризьорката Тишбайн, неотдавна каза на мъжа си: „Е, Оскар, не забелязваш ли нищо?“ А когато той поклати глава, тя прибави: „Какво щастие, че барутът вече е изнамерен!“
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

Свързани:

Предговор за неспециалистите iconВлиянието на небесните тела върху живота на земята. Твърдението, че между зодиакалните знаци и човешкото поведение има зависимост, беше въпрос най-вече на лично
Толдман”. Книгата съдържа много таблици и графики, позволяващи да се направи бърз преглед на всички резултати. Удивителните съответствия...
Предговор за неспециалистите iconАграрна политика
Предговор
Предговор за неспециалистите iconУрок 10 Защо е тази дискусия?
Предговор
Предговор за неспециалистите iconКажи го правилно лилиан Глас
Предговор
Предговор за неспециалистите iconСоня хинкова югославският случай
Предговор
Предговор за неспециалистите iconПредговор
Уважаеми читателю, написаните редове са търсения, откровения по теми, които вероятно и теб вълнуват
Предговор за неспециалистите iconПредговор
Как нашето семейство остави зад себе си личното надбягване, за да потърси истинската духовност и истинския живот. 2008 г
Предговор за неспециалистите iconПредговор
Такива знания се постигат не без запла­щане на определена цена, нито, подозирам, ще бъдат раз­пространявани даром
Предговор за неспециалистите iconПредговор
...
Предговор за неспециалистите iconСъдържание Предговор От автора Основният икономически избор
Ролята на държавата при трансформирането на командно – административните системи в пазарни икономики
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом