Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз




ИмеБългарските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз
страница1/7
Дата на преобразуване21.10.2012
Размер1.38 Mb.
ТипЛитература
източникhttp://angeldimov.dir.bg/_files/5250285.doc
  1   2   3   4   5   6   7
Проф. д.ик.н. АНГЕЛ ДИМОВ


БЪЛГАРСКИТЕ „ЦАРСКИ ИМОТИ”


Издателство на Българския аграрен съюз

София, 2010


© Ангел Димов, 2010

© Издателство на Българския аграрен съюз, София, 2010


Проф. д.ик.н Ангел Димов


БЪЛГАРСКИТЕ „ЦАРСКИ ИМОТИ”


Рецензенти

Проф. д.ик.н Венелин Цачевски

Доц. д-р Владимир Царевски 

Художествено оформление на корицата

Любомир Филипов

Печатни коли – 8,625

Формат 84/108х32

Печат: Екстрийм България ООД-Варна

Издателство на Българския аграрен съюз

София, 2010

ISBN  978-954-91701-7-7





СЪДЪРЖАНИЕ


ПРЕДГОВОР …………………………………………

5

  1. Кой е собственик на „царските имоти”? ..

9

  1. Кой е „коронният номер” на Кобургите в

присвояването на държавни имоти?………



28

  1. Кой даде на Симеон Сакскобургготски

държавните „царски имоти”? ……………..



45

  1. Кой трябва да бъде съден за аферата

с държавните „царски имоти”? …………...



61

  1. Какъв е юридическият спор за

собствеността върху „царските имоти”? …



72

  1. Кой трябва да върне на държавата

„царските имоти”? …………………………



97

ЗАКЛЮЧЕНИЕ …………………………………..

122

ЛИТЕРАТУРА …………………………………....

125



ПРЕДГОВОР


През периода 2001–2004 г. бившият български цар Симеон Сакскобургготски завладя редица държав-ни сгради, земи и гори, известни под общото название „царски имоти”. Това са главно: дворците „Врана” (София), Царска Бистрица” и „Ситняково” (в Рила планина); ловният дом „Саръгьол” (Рила); хижа „Соколец”; вилно имение в с. Баня, Карловско; над 16 хил. дка горски масиви в района на гр. Самоков (Боровец) и с. Бели Искър („царските имоти” са построени, поддържани и ремонтирани от държавата и се оценяват на стойност общо около 250 млн. евро).

По онова време пристигналият от Мадрид у нас бивш български цар Симеон Сакскобургготски беше фактор в политическия ни живот и министър-предсе-дател на Република България. Правеше се на месия и голям държавник, който обещаваше да въведе „почтеност във всичко” и „нов морал в политиката” и да повиши („за 800 дни”) жизнения стандарт на българите до равнището на този в западноевропейските държави.

Както се видя, Симеон Сакскобургготски използ-ва дадената му от народа държавна власт единствено за обсебване на държавни „царски имоти”. Показа жалки управленски умения и склонност към мошеничество и присвояване на натрупаното с труд и лишения народно богатство.

В момента бившият български цар води дело сре-щу държавата за придобиване на собственост върху двореца „Кричим” (край с. Куртово Конаре, Пловдивско) и върху прилежащи към двореца „Врана” и околовръстния Софийски път 1400 дка апетитни държавни земи.

Той е завел дело срещу държавата и в Европейския съд за правата на човека Страсбург, където е предявил иск да бъде отменено приетото на 18 декември 2009 г. от Народното събрание решение, налагащо мораториум (забавяне, отлагане) на разпореждането със завладените от него държавни имоти.

С това решение е наложен мораториум „върху разпореждането с поземлените имоти, земеделските зе-ми, горите и сградите, за които има постановени решения за възстановяване на собствеността на наследниците на бившите царе Фердинанд І и Борис Трети”. Бившият български цар Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза Хробок са задължени по време на мораториума да поддържат в добро състояние завладените от тях държавни имоти, а при проявена безстопанственост да носят отговорност за причинени „вреди”.

Заведеното в Европейския съд Страсбург дело за отмяна на мораториума върху разпореждането с „царските имоти” сигурно ще бъде спечелено от Симеон Сакскобургготски, за когото вероятно ще гласуват съдии от държавите, които са парламентарни конституционни монархии (Англия, Белгия, Дания, Испания, Холандия). Евентуалното осъждане на българската държава в Страсбург може да бъде използвано за узаконяване на извършеното пладнешко плячкосване на държавните „царски имоти”.

Такова съдебно решение неминуемо би засилило неприязънта на мнозинството българи към Кобургската династия. То може да направи нетърпимо по-нататъшното пребиваване на Симеон Сакскобургготски в нашата страна.

След настаняването на Симеон Сакскобургготски в държавните „царски имоти” се появиха книги и десетки журналистически разследвания (главно във в. „Труд”), доказващи неправомерността на това деяние. В тях се осъжда наглото заграбване на тези имоти от бившия български цар.

В повечето от въпросните публикации са разгледани предимно юридическите аспекти на собствеността върху „царските имоти”. Приложен е подход, който предполага решаването на казуса с тези имоти да става само в съд. Почти не са анализирани политическите страни на собствеността върху „царските имоти”. А такъв анализ е необходим за разкриване на нейния политически характер и за разработване на ефикасна политика на връщане на тези имоти на законния им собственик – държавата.

Днес Симеон Сакскобургготски продължава да се изживява като цар на българите, да присвоява български държавни „царски имоти” и да увеличава икономическото и политическото влияние на Кобургите в България. Завладените от него държавни имоти се използват не само за получаване на солидни доходи (от дърводобив, туризъм, земеделие, наеми), но и като стратегическа имуществена база за бъдещо овладяване на българската държава от Кобургите, включително от Симеон-Хасан – син на дъщерята на Симеон Сакскобургготски.

Целта на настоящето изследване е да се докаже, че българските „царски имоти” са собственост на дър-жавата. Бившият български цар Симеон Сакскобургготски ги е присвоил, злоупотребявайки с поста министър-председател на Република България.

Тезата е, че създаденият казус с „царските имоти” е политически и връщането им на държавата би трябвало да се извърши от българското правителство. Това връщане не би могло да приключи успешно само чрез предявяване на искове до местни и европейски съдилища за определяне собствеността на „царските имоти”.

В изследването е даден отговор на въпросите за собствеността на „царските имоти” и начина на тяхното присвояване от бившия български цар Симеон Сакскобургготски. Анализиран е юридическият спор за законосъобразността на извършеното от него завладяване на въпросните имоти и е обосновано гледището, че българското правителство може и трябва да ги върне на държавата.

Книгата може да бъде ползвана при решаването на важния политическия казус с „царските имоти”. Предназначена е за политици, юристи, учени и всички поколения българи, които милеят за нашето отечество.



  1. Кой е собственик на „царските имоти”?

Собствеността върху „царските имоти” е иму-ществено отношение между Царя, като държавна и по-литическа институция, и целокупния български народ. Тази собственост съществено се различава от вещните взаимоотношения между обикновените български граж-дани и държавата. Затова са елементарни и лицемерни твърденията, че подобно на тези граждани, бившият български цар Симеон Сакскобургготски следва да получи „царските имоти” въз основа на реституционни закони, включително приетия през 1992 г. закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими градски имоти. Самото искане да му бъдат „върнати” тези държавни имоти е прелюдия към реабилитация на причинилата големи злини на българския народ и на човечеството като цяло немска Кобургска династия.

Собствеността върху „царските имоти” винаги е била държавна и обект на сложни политически интереси. При всеки опит тази държавна собственост да бъде прехвърлена в ръцете на царската династия е оказвана съпротива от народни водители и противници на монархията (дори и когато у нас Кобургите са разполагали с практически неограничена власт). В реализацията на това престъпно деяние са въвличани държавни служби, политически партии, депутати, областни управители, адвокати, нотариуси, а понастоящем и омбудсмани. Кобургите в България са получавали политическа подкрепа и от своите роднини от европейските кралски дворове (английски, белгийски, датски, италиански, испански, холандски).

Дори и сега Симеон Сакскобургготски престоява дълго в нашата страна, защото е сигурен, че с помощта на отвъдокеанските си покровители и управляващите европейски и арабски кралски династии ще запази владението си на „царските имоти”. Очаква да „дойде времето”, когато той или негови наследници отново ще властват на българска земя.

Очевидно собствеността върху „царските имоти” все повече се превръща в сложен политически въпрос. Възниква задачата да бъдат разгледани нейните основни политически аспекти. Това се определя от обстоятелството, че ”Царят” и дворцовата администрация (в т.ч. Интендантството) са били държавна институция, чиято роля е регламентирана в приетата през април 1879 г. Търновска конституция. По силата съответно на чл. 11 и на чл. 12 от тази конституция на Княза (а след 1908 г. на Царя) „принадлежи” върховното командване на военните сили и изпълнителната власт в царството. Народното събрание определя „обдържанье” (чл. 35) на Царя и на „неговия двор” (това е държавна бюджетна сума за покриване на неговите, на семейството му и на обслужващия го персонал разходи, а също и за поддържане „блясъка на трона”). В държавния бюджет предназначената за „обдържанье” на Княза или на Царя сума е била поставяна на отделен ред в главата „Върховно правителство”. Въпросната сума е включвала и така наречената „цивилна листа” (парите, нужни за покриване разходите на княжеското семейство, включително за представителни нужди, и заплати на някои от преките сътрудници на Княза).

Народното събрание определя финансови средства за „обдържаньето” и на „престолонаследника”, а също и на овдовялата Княгиня (чл. 36).

Понеже разходите на царя и камарилата му все повече растели (включително в сравнение с тези на Народното събрание и на Министерския съвет) в държавния бюджет сумата за „обдържанье” била разделена на няколко пера.

В закона за държавния бюджет на отделни редове били записвани парични ресурси за: „цивилна листа”; царски двор; „апанаж” (сума за издръжка на членовете на царската фамилия).

Предоставените на царската фамилия имоти при-надлежат на държавата и „с тях не могат да се ползват нито княза, нито неговите роднини” (чл. 51). Царят и престолонаследника са освободени от данъци („даждия, държавни берии и тегоби”– чл. 70).

Собствеността върху „царските имоти” е определяна като държавна и в редица политически документи. Към тях се отнасят задължителните за българската държава международни договори, резултати на референдуми, правителствени и парламентарни решения и закони.

Политически документ е подписаният през 1919 г. в Ньой (Франция) междудържавен Ньойски договор. С този договор е ознаменуван края на Първата световна война (1914–1919 г.) и са наложени санкции и репарации на победените държави, като к - държавата, България. Според неговия чл. 141 за принадлежащи на българското правителство т.е. на държавата трябва да се „смятат” и „всички имоти на короната”1.

През онази година въпросната междудържавна договорна разпоредба почти не е засягала новокоронования млад български цар Борис Трети, тъй като след прогонването (октомври 1918 г.) на баща му (цар Фердинанд) от българските предели (вследствие на избухналото на 27 септември 1918 г в гр. Радомир войнишко въстание) династичното семейство е нямало титули за собственост върху „царските имоти”. Вниманието на новия български цар е било насочено към запазването на династията, чието съществуване е било застрашено след премахването на австро-унгарската, германската и руската монархии. Той се страхувал, че България също може да стане република, още повече, че начело на държавата е застанал любимият на работния народ републиканец Александър Стамболийски.

Вследствие на водената от цар Фердинанд противонародна политика страната е претърпяла две национални катастрофи и положението на българския народ, особено на селяните, е било трагично. По силата на Ньойския договор към Гърция и Сърбия е присъединена Македония, а също и други големи български територии, откъдето в страната са пристигнали стотици хиляди прокудени бежанци.

На 9 декември 1919 г. е бил обнародван (ДВ, бр. 203) приетият „Закон за съдене и наказание на виновниците за народната катастрофа”. Във връзка с това реформаторското правителство на Александър Стамболийски е направило първия „Опис на документите за правовладение на собствените на Негово Величество (НВ) Царя имения”. Събраната официална информация в този „Опис” показва, че не е имало документи за собственост на дворците и другите „царски имоти”.

При окончателното му заминаване (към края на 1918 г.) от България за немския град Кобург цар Фердинанд е изнесъл огромно имущество. Към специалния пътнически влак, с който е пътувал, били прикачени множество товарни вагони, пълни със скъпоценности, включително злато, сребро, инсигнии (царска корона, трон, жезъл), ордени, произведения на изкуството.

В една журналистическа статия2 некоректно е използван авторитетът на Александър Стамболийски, за да бъде внушено на читателите, че цар Фердинанд и цар Борис Трети (баща и син) са били собственици на „царските имоти”. Авторката на статията се позовава на Александър Стамболийски, който през 1920 г. е казал, че въпросните царе „били притежавали лични имоти, извън ползваните държавни”.

Никой не отрича, че бившите български царе са имали „лични имоти”, включително и в чужбина, но те никога не са били собственици на държавните дворци, резиденции и гори. Противонародно е с ком-пилации и голословни твърдения да бъдат защитавани мнимите собственически права на наследниците на цар Фердинанд и цар Борис Трети.

Александър Стамболийски не е, както пише авторката „гневящ се на царя земеделец”, а най-народ-ният, най-великодушният и нравствено най-възвисе-ният държавник в новата ни история. След като е прекарал няколко години в затвора (само защото през първите дни на септември 1915 г. в царския дворец прозорливо е предупредил цар Фердинанд, че ако въвлече България в Първата световна война на страната на Германия, ще отговаря с главата си), през 1918 г. Александър Стамболийски е освободен и помолен от царя да спаси доведената до пълна разруха българска държава. Следващата година той става министър-председател и осигурява на народа дълго жадувания мир.

За няколко години променя облика на банкрутиралото царство, като успява, въпреки яростната съпротива на двореца, църквата и буржоазията, да прокара прогресивни реформи:

  • поземлена (на безимотните, в т.ч. бежанци от Тракия и Македония, са раздадени земи, отнети от чифликчии и земевладелци с над 200–300 дка землена площ);

  • външнотърговска (създадени са консорциуми за търговия със зърно, тютюн и цигари);

  • строителна (създадени са строителни войски);

  • кооперативна;

  • образователна;

  • културна.

Политическият характер на собствеността върху „царските имоти” се формира и в резултат на склю-чените след Втората световна война (1941–1945 г.) междудържавни договори за мир. В тях се съдържат клаузи, повеляващи да бъдат съдени и наказани (вклю-чително чрез отнемане на лично и семейно имущество) държавни глави и други лица, които по време на войната са сътрудничели с Хитлер и Хитлеровия райх и по такъв начин са станали съпричастни в избиването на десетки милиони невинни хора.

През онова бурно време във Франция, Италия и други държави много пронацистки и фашистки управници са били осъдени на смърт или доживотен затвор, а имотите им – безвъзмездно конфискувани или национализирани.

Например през 1944 г. във Франция правителството на генерал Де Гол е извършило масова национализация на банки и индустриални предприятия (без компенсации), национализирани са и автомобилните заводи „Рено”, чийто собственик Луи Рено е сътрудничил на нацистите. Когато го уведомили, че затова му национализират предприятието, той получил сърдечен удар и починал. Сега държавните заводи „Рено” произвеждат едни от най-търсените в света автомобили, а всяка дума за евентуално тяхно връщане на наследниците на бившите им собственици се приема като кощунство с паметта на загиналите за освобождението на Франция от германските окупатори.

Крутите мерки срещу пронацистките лица са реализирани в съответствие със следвоенните антифашистки настроения на народите в Европа. Предприемането им e станало по волята на лидерите на държавите победителки (СССР, САЩ, Англия и други държави).

В такава обстановка е подписано (28 октомври 1944 г.) Съглашението за примирие между България и съюзните държави – Съветски съюз, САЩ и Англия. Съгласно чл. 1, ал. 2 на това съглашение след-военното българско правителство с министър-предсе-дател Кимон Георгиев (лидер на партията политически кръг „Звено”) е задължено „да сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления, и за тяхното съдене”. На наша територия е формирана и разположена „Съюзна контролна комисия”, съставена от представители на държавите, участвали в антихитлеристката коалиция. Тази комисия е контролирала изпълнението на съглашението, включително подвеждане под съдебна отговорност на държавните ръководители, въвлекли българската държава във Втората световна война на страната на хитлеристка Германия.

Както е известно, по време на Втората световна война бащата на Симеон Сакскобургготски (Борис Тре-ти) е бил един от най-верните съюзници на Хитлер. Царят е вярвал, че единствено „храбрите германски войски” са способни да опазят неговия и на сина му трон. Обхванат от тази сляпа вяра, той неотклонно, до смъртта си (към края на август 1943 г.) провеждал прохитлеристка политика и превърнал българската дър-жава в сателит на нацистка Германия.

В знак на благодарност германският фюрер Адолф Хитлер е подарявал на цар Борис Трети скъпи вещи (специални влакове, яхти и друго имущество). Сред тях е и блиндираният автомобил „Мерцедес”, който е с петпластови стъкла и резервоар, побиращ 200 литра бензин.

През 60-те години на ХХ век царица Йоанна, сигурно е искала да представи своя съпруг цар Борис Трети за антинацист, като е твърдяла, че на последната му среща (14 август 1943 г.) с Хитлер, е заявил, че ще поиска „примирие със съюзниците” (СССР, САЩ и Англия) веднага щом Италия го получи”3. Според нея заради това изказване цар Борис Трети е бил едва ли не умъртвен от германски нацисти и „неговият край” е бил „престъпно предизвикан”.

Тези измислици, целящи да бъде изграден нов, положителен образ на цар Борис Трети, се разминават с фактите. Един от тях е, че до смъртта си, той е задъл-жавал тогавашния министър-председател Богдан Филов незабавно да „предупреждава” германският пълномощен министър Бекерле за всяко постъпило предложение да бъде променена прилаганата в нашата страна прохитлеристка външна политика (цар Борис Трети наредил да се „предупреди” Бекерле и относно направеното към края на юли 1943 г. от румънския министър-председател М. Антонеску тайно предложение за разговор „с Царя” и набелязване на общи мерки, чрез които да бъдат „запазени интересите на страните”)4.

Към края на юли 1943 г. гръцкият посланик в Лондон Агнидес е направил изявление, че „додето дру-гите второстепенни сателити на Германия са правили опити да отслабят железните окови, които ги свързват с тази страна, България единствена ги е затягала”5.

След края на Втората световна война главно заради тази прилагана от цар Борис Трети политика гръцките държавни ръководители настоявали пред съюзническите държави да бъдат присъединени към Гърция големи български територии и нейната северна граница да се постави на 35 км от Пловдив (тези искания са отхвърлени благодарение на застъпничеството на съветската делегация на състоялата се през лятото на 1946 г. в Париж конференция на външните министри на 21 държави, взели участие във войната против хитлеристка Германия).

Цар Борис Трети лично е прилагал и контролирал политиката на преследване и депортиране на българските евреи. През периода 1941–1943 г. той (в качеството на абсолютен монарх и едноличен властелин) е ръководил изпращането на над 11 хиляди български евреи (предимно от Македония и Тракия) в разположените на полска територия нацистки лагери на смъртта. Това е правено в изпълнение на подписана с германското нацистко правителство спогодба за депортиране на 20 хил. български евреи6.

Цар Борис Трети е преустановил изпращането на български евреи в Полша едва през пролетта на 1943 г., когато настъпили обществени събития, застрашаващи живота и трона на Кобургите. Основните са:

  • съветската Червената армия е разгромила (в началото тана революционер”. С на февруари 1943 г.) милионната германска войска в Сталинград и войната започнала да се приближава към България;

  • огласена (март 1943 г.) е подписка на над 40 депутати в защита на българските евреи;

  • инициаторът на тази подписка Димитър Пешев е свален от поста заместник-председател на Народното събрание;

  • в Ловчанско, Севлиевско, Габрово и на други места се появявали все повече партизански „чети и нелегални” борци против монархията и фашизма;

  • в защита на български евреи публично демон-стрирали църковни пастири, дейци на Българската работническа партия (комунисти) и други политически партии и движения.

На 29 март 1943 г. цар Борис Трети казал на министър-председателя Богдан Филов, че „счита в края на краищата германската кауза вече за пропаднала” 7.

При все това в началото на април 1943 г. цар Борис Трети за пореден път посетил Берлин, където водил разговори за очакваните „евентуални военни действия на Балканите”. Тогава той се постарал да „повлияе в някои отношения на Хитлер благотворно”, (включително като го посъветвал „да не се увличат в обширните руски пространства” и в Италия да не се разчита само на фашисткия водач Бенито Мусолини (Дуче)).

По време на тази визита в Берлин цар Борис Трети „подробно” обсъдил „еврейския въпрос” с германския външен министър Рибентроп, на когото „се постарал да обясни, че „у нас евреите са „шпаньоли” (испанци) и не играят съществена роля както в други страни”. Така той се опитал да прикрие от германските нацистки водачи обстоятелството, че в нашата страна е оказван силен отпор срещу антисемитската му политика и вече било трудно да продължи по-нататъшното изпращане на евреи в нацистките концлагери.

Както се вижда, цар Борис Трети спира депортацията на българските евреи и изпраща работоспособните членове на еврейските семейства от София в провинцията, за да съхрани живота и трона на Кобургите у нас. Десетки хиляди български евреи са останали живи благодарение главно на военните победи на съветската Червена армия и на опълчилата се срещу расизма прогресивна българска общественост.

През декември 1941 г. българските власти са обявили ”символична” война на Англия и САЩ, които след няколко години отвръщат с бомбардировки над София и други градове в страната. Те не само разрушават стотици сгради, но причиняват и смъртта на над 3 хил. невинни българи. По нареждане на цар Борис Трети в родните концентрационни лагери са изпратени и са избити десетки хиляди земеделци, антифашисти и партизани.

За тези и други тежки престъпления (както и за поръчаното през м. юни 1923 г. от „двореца” убийство на Александър Стамболийски), Борис Трети щял да бъде основният обвиняем от създадения към края на 1944 г. Народен съд. Сигурно и той щял да види призивите за сурово наказание на военнопрестъпниците, издигани от хиляди жени с черни забрадки.

След поредния разгром (края на юли и началото на август 1943 г.) на германските войски край гр. Курск, Борис Трети разбрал, че наближава краят на продължилото над половин век у нас царуване на немските Кобурги. Той вероятно тръпнел при мисълта, че ще трябва да отговаря за извършените от него злодеяния, „заболял от запушване на артерията” и на 28 август 1943 г. е умрял от разрив на сърцето.

До ден днешен царедворци се мъчат да героизират и оневинят злодеянията на цар Борис Трети, като разпространяват легендата, че бил отровен след неговата последна среща (14 август 1943 г. в Берлин) с Адолф Хитлер. Мотивът за това уж бил отказ на Царя да изпрати на Източния фронт български войски, които да воюват срещу Съветския съюз.

Тази легенда напълно противоречи на фактите и събитията, както и на здравия човешки разум.

Първо, след приключилата в началото на август 1943 г. битка край Курск, германските окупатори били почти изтласкани от руските земи и било напълно излишно там да се изпращат български войски.

Второ, според самия Борис Трети (а това е запи-сано в Дневника на тогавашния български министър-председател проф. Богдан Филов)8 на срещата Хитлер поискал две български дивизии, „които да пазят тила на германските войски в Гърция и по албанското крайбрежие”, където се очаквало страните от антихитлеристката коалиция да открият Втория фронт на Втората световна война.

Трето, преди въпросната среща военните в Италия са отстранили от изпълнителната власт създателя на фашистката партия и министър-председател Бенито Мусолини.

В тези условия германският фюрер е бил заинтересован неговите верни „приятели” от Тристранния пакт (към който на 1 март 1941 г. е присъединена и България) да бъдат живи и да властват в своите страни (известно е, че Хитлер лично е изпратил в Италия германски военно-въздушни десантчици, които са освободили от плен Дучето и са го върнали отново да управлява италианската държава).

„Царските имоти” са третирани като държавни и при конфискацията на имуществото на брата на цар Борис Трети – княз Кирил.

Тогава, ако тези имоти са били собственост на царското семейство, значителна част от тях е трябвало да бъдат конфискувани по силата на „Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд” 9.

Съгласно с чл. 1 от тази „наредба-закон” имущест-вата „на осъдените от Народния съд (1944–1945 г.) лица, както и конфискуваните поради укриване стават собст-веност на държавата”. Според чл. 4 от „Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците за въвличането на България в световната война срещу съюзните народи и за злодеянията, свързани с нея” съдът „присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него”10. В чл. 2 от тази „Наредба-закон” е посочено кои лица се „наказват” с „временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до пет милиона лева”. Това са предимно ръководните лица:

  • сключвали „международни договори с воюващи държави”;

  • „след 22 юни 1941 г. заповядвали действия, нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалистически републики” (СССР);

  • невзели „мерки за предпазване на народа и дър-жавата от морално и материално увреждане” във връзка с обявяването и воденето на войната с Англия и САЩ;

  • „дейно и съществено допринесли за провеждането на политиката” на Германия или на нейните съюзници.

Народният съд осъдил на смърт тримата реген-ти – проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов и княз Кирил (поставени на мястото на починалия Борис Тре-ти и на непълнолетния му шестгодишен син) и постановил да бъде извършена конфискация на личното им имущество.

Съгласно с тогавашното законодателство княз Ки-рил е бил наследник на голяма част от недвижимото имущество на царското семейство. След осъждането му на смърт не е имало конфискация на „царски имоти”. Причината е, че по титули за собственост, тези имоти били записани на името на държавното Интендантство и са били държавни.

На 2 август 1946 г. в Държавен вестник, бр. 174 е публикуван „Закон за допитване до народа за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна Република и за свикване на Велико народно събрание”. В неговия чл. 1 е записано, че „цар Симеон ІІ и Кобургската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, преимущества и титли, свързани с българския престол”.

И днес в нашето общество има самозвани „правозащитници” (на отвъдокеанската финансова олигархия и на властващи крале и кралици), които не зачитат този закон приет от 26-ото Народно събрание и утвърден от мнозинството български граждани, гласували на състоялия се на 8 септември 1946 г. национален референдум. Те демонстративно наричат Симеон Сакскобургготски „цар”, неговите синове – „князе”, а дъщеря му – „княгиня”. Някои от тях се добират до държавни служби и използват служебното си положение за възстановяване на всички обществени привилегии и права (включително и „имуществени”) на наследниците на Кобургската царска фамилия, като успоредно с това обявяват народната воля за „комунизъм” и „тоталитаризъм” и накърняват интересите на работния народ, който мълчи, търпи и забавя, но не забравя.

С презумпцията, че „царските имоти” са държавна собственост, на 31 декември 1947 г. депутатите от Великото народно събрание са приели „Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”. Така тези имоти са „възвърнати” на държавата, тъй като бившите български царе са ги построили за себе си, но с народни пари, войнишки труд и ангария.

Днес наследници на бивши царедворци и платени царски адвокати и драскачи повтарят до забрава твърдението, че чрез този закон била извършена „конфискация”, „национализация” „одържавяване” и т.н. на частните имоти на Кобургската династия в България. Така априори се мъчат да убедят обществеността, че държавните „царски имоти” са „реституирани” подобно на извършената (на базата на приети през 1992 г. закони), реституция на жилища, градски парцели земя, магазини и ателиета на български граждани.

Това пропито от лицемерие, личен интерес и неистова омраза към комунистите твърдение няма нищо общо с политическия и правния смисъл на въпросния закон, чиято главна цел е не да се „конфискуват”, а да се „възвърнат” държавните „царски имоти” на „Народната република България”. При приемането на разглеждания закон от Великото народно събрание, тогавашният министър на финансите и авторитетен икономист (по късно директор на Икономическия институт на Българската академия на науките – БАН) проф. Иван Стефанов е изложил следните мотиви:

  • „Сакс-Кобург-Готската династия донесе на българския народ неизмерими нещастия”.

  • „Нейните представители останаха чужди на народните интереси”.

  • Вследствие на провежданата от тях политика, обслужваща предимно личните и династичните им интереси и стремежи, „България беше въвлечена в три войни и българският народ преживя страшни катастрофи”.

  • „За сметка на държавните средства, и то не само от големите заплати, но и от безотчетни фондове, от суми, отпускани щедро от любоугодни управници, и от комисионни по държавни доставки бившите царе Фердинанд и Борис издигнаха дворци и се сдобиха с движими и недвижими имоти в страната ни.”

  • „Много от тия имоти са построени на държавни и общински места, заграбени, купени или подарени по принудителен начин, като е използвано царското им положение”.

  • „След като монархията е вече повалена и членовете на тази династия са вън от пределите на Народната република, следва да се заличи всяка следа от тях и да се установи справедливостта, като се възвърнат всички тия имоти на Народната република България”11.

Тези точно формулирани мотиви разкриват голямата ерудиция, която са притежавали живелите по онова време наши народни учени и законодатели. Показват тяхната трогателна хуманност, свръхчовешка етика и великодушие към членовете на извършилата големи злодеяния Кобургска династия (някога в римската империя завоювалият властта император е решавал имотните „казуси”, като най-напред е избивал до трето коляно своите предшественици и потенциални претенденти за императорския пост и за наследство).

Въпросният закон бил приет като допълнение към Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна Република и е имал еднократно действие. Съответствал е на споразуменията, подписани с държавите (Съветски съюз, САЩ, Англия) от антихитлеристката коалиция и на приетата дни по-рано (4 декември 1947 г.) Димитровска Конституция на Народна Република България.

Съгласно с чл. 7 от тази Конституция „горите” са „държавна, т.е. общонародна собственост”. Следователно и конституционно „царските гори” са принадлежали на държавата. Тези гори не били включени и в изготвения от правителството списък на 17 на брой „царски имоти” (направен главно за отчитане изпълнението на подписаните след Втората световна война междудържавни договори за мир, както и за уреждане стопанисването на „царските имоти” от съответните държавни институции).

Понеже българската държава е била победена във Втората световна война, тогавашните наши депутати и юристи били длъжни да се придържат към директивите на големите държави („Великите сили”), включително да подготвят и да приемат закон за конфискация на движимото и недвижимото имущество на цар Борис Трети и на брат му Кирил Сакскобургготски.

Тъй като „царските имоти” са принадлежали на държавата, тогавашните видни юристи (като земеделеца Михаил Геновски) са озаглавили въпросния закон „за обявяване държавна собственост” на „царските имоти”, а не за тяхната „конфискация” или „национализация” (подобно на приетия няколко дни по-рано (27 декември 1947 г.) „Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия”. След като били описани от царския интендант и правителството, „царските имоти” по надлежния ред били предадени за стопанисване на новото държавно интендантство, наречено Управление за безопасност и охрана (УБО).

Направеният преглед на политическите документи дават основание да се заключи, че „царските имоти” са държавна собственост. По силата на тези документи са станали държавни и няколко къщи и незастроени земи, принадлежащи на бившите български царе Фердинанд и Борис Трети.

Такава е например къщата, която се намира в гр. София, ул. „6-и септември”. Тази къща е била собственост на д-р Иван Касабов и е закупена през 1896 г. от княз Фердинанд с „частни” пари. Той е упълномощил представител на царското интендантство да извърши сделката и да подпише нотариалния акт.

По подобен начин цар Фердинанд е купувал парцели земи край държавните дворци „Врана” (с. Горубляне) и „Кричим” (с. Куртово Конаре, Пловдивско). Чрез интендантството през 1929 г. цар Борис Трети е закупил в с. Баня, Карловско земя, върху която е построена къща. Към края на 30-те години на ХХ век в София (до кино „Изток”) е придобита собственост върху парцел и къща на името на сестра му Евдокия.

Би било несправедливо и незаконно тези частни имоти да бъдат „реституирани” или „приватизирани”. Извършването на такъв акт (дори и чрез приемане на специален закон) ще бъде своеобразна реабилитация на осъдените от съдилищата и народа Кобургски военнопрестъпници.

  1   2   3   4   5   6   7

Свързани:

Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconГлобалната капиталистическа криза издателство на Българския аграрен съюз
При влошилите се лихвени и други условия на кредитния пазар длъжниците не разполагат с достатъчно парични ресурси за връщане на получените...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconОт учредяването си през 1999 г. Фондацията със съдействието на Съюза на българските композитори, Българския хоров съюз и други културни институции организира
Фондацията със съдействието на Съюза на българските композитори, Българския хоров съюз и други културни институции организира ежегодно...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconЗакон за изменение и допълнение на
Закона за имуществото на Българската комунистическа партия, Българския земеделски народен съюз, Отечествения фронт, Димитровския...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconУстав на арбитражния съд при българския футболен съюз софия, 2011 година
Арбитражният съд при Българския футболен съюз е постоянно действаща независима юрисдикция за решаване на спорове в системата на Българския...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconУстав на арбитражния съд при българския футболен съюз
Арбитражният съд при Българския футболен съюз е постоянно действаща независима юрисдикция за решаване на спорове в системата на Българския...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconУстав на арбитражния съд при българския футболен съюз
Арбитражният съд при Българския футболен съюз е постоянно действаща независима юрисдикция за решаване на спорове в системата на Българския...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconНационален рамков договор
Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз и Българския зъболекарски съюз за 2010 г
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconНационална конференция
Българския лекарски съюз, Българския фармацевтичен съюз, Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи и Българската...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconМедиа мониторинг | Фармация и здравеопазване 28. 02. 2008
Българския лекарски съюз, Българския фармацевтичен съюз, Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи и Българската...
Българските „царски имоти издателство на Българския аграрен съюз iconСписъ к
Личев В., В. Гърневски, С. Табаков, Г. Добревска, Г. Говедаров, А. Йорданов, Помология. Академично издателство на Аграрен Университет,...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом