Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4




ИмеЗакона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4
Дата на преобразуване11.05.2013
Размер145.42 Kb.
ТипЗакон
източникhttp://www.blhr.org/media/documents/Николова_срещу_България_1.doc

Европейски съд по правата на човека



Николова срещу България

(Nikolova v. Bulgaria)


жалба № 31195/96


Решение от 25 март 1999 г. на Голямото отделение


(резюме)

Чл. 5, т. 3: представляват ли следователите и прокурорите длъжностни лица, упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4: право на задържания да обжалва пред съда законността на задържането си, който да се произнесе при спазването на принципа за равнопоставеност на страните и след като провери наличието на условията, съществени за “законосъобразността” на лишаването му от свобода

ПО ПРОЦЕДУРАТА



Делото е образувано по повод жалба срещу България, подадена на 6 февруари 1996 г. от г-жа Иванка Николова. Жалбоподателката е била представлявана от г-н М. Екимджиев, адвокат, защитник, и г-н Й. Грозев, адвокат, съветник;

ФАКТИТЕ

І. Обстоятелствата по случая.

А. Задържането под стража на жалбоподателката като мярка за неотклонение.



Жалбоподателката работела като касиер-счетоводител в държавно предприятие. След ревизия на предприятието на 15 март 1995 г. срещу жалбоподателката било образувано наказателно производство за твърдяни злоупотреби. На 24 октомври 1995 г. жалбоподателката била арестувана и срещу нея било повдигнато обвинение за длъжностно присвояване в особено големи размери. На същия ден след разпит на жалбоподателката следователят постановил мярка за неотклонение задържане под стража. Без да проведе друг разпит прокурор от Пловдивската окръжна прокуратура потвърдил мярката

На 6 ноември 1995 г. жалбоподателката обжалвала задържането си под стража пред Главната прокуратура. В жалбата си твърдяла, че за шестте месеца от както знаела за воденото срещу нея производство не се била опитвала да се укрие или затрудни следствието, че вече не работела като касиер или счетоводител и следователно не би могла да извърши други престъпления и, че наскоро била претърпяла операция и все още не била напълно възстановена.

С постановление, изготвено на 15 декември 1995 г. и изведено на 28 декември 1995 г., Главната прокуратура отхвърлила молбата на жалбоподателката да бъде освободена. Последвала нова жалба срещу задържането й под стража, която била отхвърлена от Главната прокуратура с писмо от 12 януари 1996 г.

Б. Обжалване на задържането пред съда



На 14 ноември 1995 г. жалбоподателката обжалвала задържането си пред ПОкС. В жалбата се изтъквало, че има постоянен адрес и семейство, че не била препятствала разследването и че има здравословен проблем. Освен това се коментирали като недостатъчни и противоречиви събраните доказателства срещу нея. В приложеното към жалбата становище на прокуратурата, се изтъквало, че същата е неоснователна и законът е приложен правилно в съответствие с практиката на ВС.

На 11 декември 1995 г. съдът разгледал делото в закрито заседание без участие на страните и оставил жалбата без уважение. Съдът между другото посочил задължителния характер на задържането под стража при повдигнато обвинение за тежко престъпление. Относно медицинските удостоверения съдът приел, че те отразяват здравословното й състояние през минал период, следователно не съществуват основания за изменение на мярката.

В. Преустановяване на задържането под стража на жалбоподателката



На 19 януари 1996 г. жалбоподателката била прегледана от трима лекари-експерти, които били помолени от следователя по нейното дело да установят, между другото, дали условията на задържането й са опасни за нейното здраве. В заключение от същата дата експертите посочили, че проблемите, свързани с хирургическата операция, на която жалбоподателката е била подложена преди повече от година, не влияят върху състоянието й и че тя може да остане задържана под стража.

На 5 февруари 1996 г. жалбоподателката била оперирана по спешност. Според новоизготвена експертиза състоянието й не позволявало да се върне в ареста, поради което на 19 февруари 1996 г. Мярката на жалбоподателката била променена в домашен арест.

През юни 1996 г. следователят приключил работата си по случая и изпратил следственото дело в Окръжната прокуратура с мнение за предаване на съд. На неустановена дата компетентният прокурор върнал делото на следователя за допълнително разследване.


ІІ. Приложимо вътрешно право и съдебна практика.


В решението се препраща към разпоредбите на НПК, в сила преди 1.01.2000 г., и редица решения на ВС относно налагането и контрола на мярката за неотклонение задържане под стража


ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД КОМИСИЯТА


Комисията е била на мнение, че правата на г-жа Николова по чл. 5, т. 3 и чл. 5, т. 4 са били нарушени. Останалата част от жалбата е била обявена за недопустима.


ОКОНЧАТЕЛНИ СТАНОВИЩА ПРЕД СЪДА


39. Правителството твърди, че фактите са недоказани и моли съда да постанови, че не е имало нарушение на чл. 5, т. 3 и т. 4 от Конвенцията.

40. Жалбоподателката поддържа оплакванията си по чл. 5, т. 3 и т. 4 и чл. 13 и моли Съда да й присъди справедливо обезщетение.


ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО


І. Предварителното възражение на правителството


41-44. Възраженията на правителството са за неизчерпване на средства за защита. Това възражение обаче не е било повдигнато пред Комисията, поради което е недопустимо.1


ІІ. Твърдението за нарушение на чл. 5, т. 3 от Конвенцията


45-46. Според г-жа Николова е налице нарушение на чл. 5, т. 3 от Конвенцията, защото след задържането й не е била доведена пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции. Излага аргументи, че следователите по българското право не са независими, а прокурорите не удовлетворявали изискванията за непредубеденост на чл. 5, т. 3 от Конвенцията.

47. В заседанието пред Съда правителството е приело, че в светлината на решението по случая Асенов и др. с/у България, действащото българско законодателство не би могло да се смята за намиращо се в съответствие с Конвенцията и е информирало Съда за предстоящи изменения в НПК

48. Комисията е поискала от Съда да констатира нарушение.

“49. Съдът напомня, че функцията на длъжностното лице, за което говори чл. 5, т. 3, е да прегледа обстоятелствата за и против задържането под стража и да реши, съобразно правните критерии, има ли причини, оправдаващи задържането, като разпореди освобождаване, ако такива причини няма. Преди да може да се каже, че едно “длъжностно лице” упражнява “съдебни функции” по смисъла на тази разпоредба, то трябва да отговаря на известни условия, гарантиращи задържаното лице срещу всякакво самоволно или неоправдано лишаване от свобода (вж. решението Шийсер с/у Швейцария2 от 4 декември 1979 г., § 31).

Така например “длъжностното лице” трябва да е независимо от изпълнителната власт и от страните. В това отношение са важни обективните характеристики към момента на вземане на решението за задържане под стража: ако към този момент се види, че “длъжностното лице” може след това да се намесва в по-нататъшните наказателно-процесуални действия от името на обвинението, неговата независимост и непредубеденост са в състояние да се окажат изложени на съмнение (вж. решенията Хубер с/у Швейцария3 от 23 октомври 1990 г. , § 43, и Бринкат с/у Италия4 от 26 ноември 1992 г., § 21). “Длъжностното лице” трябва лично да изслуша доведеното пред него лице и да прецени, чрез позоваване на правни критерии, оправдано ли е задържането или не. Ако задържането не е оправдано, “длъжностното лице” трябва да има правомощието да издаде задължително разпореждане за освобождаване на задържаното лице (вж. посоченото по-горе решение Шийсер с/у Швейцария и решението Ирландия с/у Обединеното кралство5 от 18 януари 1978 г., § 199).

50. Съдът по-нататък напомня своето решение по случая Асенов и др. с/у България, в което между другото е посочил, че нито следователят, пред когото г-н Асенов е бил доведен, нито прокурорът, одобрил разпореждането за задържане, биха могли да се смятат за “длъжностни лица, упълномощени от закона да изпълняват съдебни функции“ по смисъла на чл. 5, т. 3 от Конвенцията (виж §§ 144-150 от решението).

51. Фактите по настоящия случай не разкриват някаква съществена разлика. … Поради това следователят не може да се разглежда като “длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции” по смисъла на чл. 5, т. 3 от Конвенцията. Жалбоподателката не е била изслушана от прокурор. Във всеки случай прокурорът, който впоследствие би могъл да участва като страна в наказателния процес срещу г-жа Николова, не е бил достатъчно независим и непредубеден за целите на чл. 5, т. 3.

52. Съдът отбелязва дадената от правителството информация за бъдещите законодателни промени, предвидени с оглед привеждането на НПК в съответствие с Конвенцията. Независимо от това задачата на Съда е да преценява обстоятелствата по случая такива, каквито те са в момента.

53. Следователно изводът на Съда е, че чл. 5, т. 3 от Конвенцията е бил нарушен.”6


ІІІ. Твърдението за нарушение на чл. 5, т. 4 от Конвенцията


54. Жалбоподателката твърди нарушение на чл. 5, т. 4 от Конвенцията, поради заявения от нея формален характер на съдебния контрол върху задържането й под стража и поради невъзможността по отношение на нея да се осъществява периодичен контрол за законосъобразност.


А. Аргументите пред Съда


55. Жалбоподателката твърди, че в съответствие с практиката на Върховния съд Окръжният съд не е разгледани сериозните й доводи против мярката задържане под стража, а само е констатирал, че е обвинена за „тежко умишлено престъпление” Така на практика обосноваността на прокурорските решения за задържане под стража всъщност не подлежи на съдебен контрол. След като повдигането на обвинението и неговата правна квалификация били в рамките на компетентността на следователя и прокурора, било очевидно, че съдебният контрол върху законосъобразността на мярката за неотклонение “задържане под стража” в тази си форма в България не е нищо повече, освен използване на правна щампа.

По-нататък жалбоподателката заявява, че е била лишена от каквото и да било участие при разглеждането на жалбата й срещу задържането от Окръжния съд.

56. Правителството твърди, че жалбоподателката не е била лишена от правото да обжалва мярката за неотклонение “задържане под стража” и че съдът е действал законосъобразно.

“57. Комисията отбелязва, че според приложимото право и практика Окръжният съд не е бил оправомощен да преценява дали срещу жалбоподателката е имало основателно подозрение или не. Комисията също така отбелязва, че поради прехвърлянето на тежестта на доказване по чл. 152, ал. 1 и 2 от НПК, Окръжният съд е бил склонен да ограничи разглеждането на жалбата на жалбоподателката до простата проверка дали обвиненията, повдигнати спрямо нея, могат да се квалифицират като обвинения в “тежко умишлено престъпление” или не, и че централни въпроси на законосъобразността на нейното задържане, като този за опасността тя да се укрие или да извърши друго престъпление, не са били обсъдени. Заключението на Комисията е, че обхватът и естеството на контрола, упражнен от Окръжния съд, не удовлетворяват изискванията на чл. 5 т. 4 от Конвенцията.

Комисията също така счита, че принципът за равнопоставеност на страните не е бил зачетен в производството пред Окръжния съд … Накрая Комисията заключава, че възможностите да се иска освобождаване от всички нива на прокуратурата не осигуряват средството, изискуемо от чл. 5, т. 4 от Конвенцията.”


Б. Преценката на Съда


“58. Съдът напомня, че арестуваните или задържани лица имат право на съдебна проверка, отнасяща се до процесуалните и материалноправните условия, съществени за “законосъобразността” на лишаването им от свобода по смисъла на Конвенцията. Това означава, че компетентният съд трябва да изследва “не само съответствието с процесуалните изисквания, поставени от [вътрешното право], но също и основателността на подозрението, обосноваващо арестуването, и законността на целта, преследвана от арестуването и последвалото задържане под стража” (вж. решението по Брогън и др. с/у Обединеното кралство7 от 29 ноември 1988 г., § 65).

Един съд, разглеждащ жалба срещу задържане под стража, трябва да осигури гаранции за съдебна процедура. Производството трябва да е състезателно и винаги трябва да осигурява “равнопоставеност на средствата” между страните - прокурорът и задържаното лице (виж решенията Санчес-Райсе с/у Швейцария8 от 21 октомври 1986 г., § 51; Тот с/у Австрия9 от 12 декември 1991 г., § 84 и Кампанис с/у Гърция10 от 13 юли 1995 г., § 47). Равнопоставеността на средствата не е осигурена, ако на защитника е отказан достъп до онези документи в следственото дело, които са съществени за ефикасното оспорване на задържането на неговия клиент (виж решението Лами с/у Белгия11 от 30 март 1989 г., § 29). В случая с лице, чието задържане попада в обсега на чл. 5 т. 1 б. “с”, се изисква съдебно изслушване (виж решението Асенов и др. с/у България, § 162).

59. Обръщайки се към фактите на настоящия случай, Съдът отбелязва, че съгласно чл. 152, ал. 1 и ал. 2 от НПК и практиката на Върховния съд по това време, лице, обвинено в “тежко умишлено престъпление”, бива задържано под стража, освен ако то е показало извън всякакво съмнение, като тежестта на доказване се поема от него, че не съществува дори и хипотетична опасност от укриване, извършване на друго престъпление или възпрепятстване на наказателното преследване. Презумпцията, че такава опасност съществува, би могла да се обори при изключителни обстоятелства, като например, че задържаното лице е неподвижно поради болест. Според становището на жалбоподателката този подход, имащ корените си във формулировките на чл. 152, ал. 1 и ал. 2 от НПК, продължавал да е практика на българските съдилища, независимо от някои по-скорошни решения на Върховния съд.

Съдът по-нататък отбелязва, че съобразно практиката на Върховния съд не било работа на съдията, разглеждащ жалба срещу мярка за неотклонение “задържане под стража”, да установява дали обвиненията са подкрепени от достатъчно доказателства или не. Този въпрос, а очевидно и правната квалификация на обвиненията, били в компетенциите на прокурора.

60. Съдът повтаря, че задачата му не е да постановява абстрактни решения по законодателството и следователно не изразява гледището си относно общата съвместимост на посочените разпоредби и съдебна практика с Конвенцията (виж след отчитане на съответните промени решението Силвър и др. с/у Обединеното кралство12 от 25 март 1983 г., § 79). Съдът трябва да провери дали практическото прилагане на тези разпоредби и практика в случая с жалбоподателката е довело до възникване на нарушение на Конвенцията, както жалбоподателката твърди.

61. Когато е разглеждал жалбата на жалбоподателката срещу задържането й под стража, Пловдивският окръжен съд очевидно е следвал практиката на Върховния съд по това време и така е ограничил обсъждането на случая до проверката дали следователят и прокурорът са били повдигнали обвинение срещу жалбоподателката за “тежко умишлено престъпление” по смисъла на НК и дали здравословното й състояние не изисквало освобождаване.

В жалбата си до Окръжния съд от 14 ноември 1995 г. обаче, жалбоподателката е посочила съществени доводи, поставящи под въпрос солидността на обвиненията срещу нея и основателността на задържането й. Тя се е позовала на конкретни факти като този, че не се е опитвала да се укрива или да пречи на разследването през месеците след узнаването за наказателното производство срещу нея, както и че има семейство и установен начин на живот. Жалбоподателката също така е изтъкнала, че доказателствата срещу нея са слаби, тъй като обвинението се градяло само върху акта за начет. Според становището й нищо не подкрепяло обвинението, че тъкмо тя е злоупотребила с липсващите средства, а не някой друг от останалите шест лица, притежаващи ключове от канцеларията на касата. В решението си от 11 декември 1995 г. Окръжният съд не е обсъдил нито един от тези доводи, очевидно третирайки ги като несъотносими към въпроса за законосъобразността на задържането на жалбоподателката.

Докато чл. 5, т. 4 от Конвенцията не задължава съдията, разглеждащ жалба срещу задържане под стража, да се спира на всеки довод, съдържащ се в становището на жалбоподателя, гаранциите на същия текст биха били лишени от същината си, ако съдията, разчитайки на вътрешното право и съдебната практика, би третирал като ирелевантни или би оставил без разглеждане конкретни факти, на които се е позовал задържания и способни да поставят под съмнение наличието на условията, съществени за “законосъобразността” на лишаването му от свобода по смисъла на Конвенцията. Твърденията на жалбоподателката в жалбата й от 14 ноември 1995 г. са съдържали такива конкретни факти и не са изглеждали неправдоподобни или фриволни. Като не е взел тези твърдения под внимание, Окръжният съд не е успял да осигури съдебен контрол в обхвата и естеството, които чл. 5, т. 4 от Конвенцията изисква.

62. Съдът по-нататък отбелязва, че Окръжният съд е разгледал делото в закрито заседание в съответствие със закона по това време. Съдът отбелязва, че от м. август 1997г. законът изисква разглеждане в открито заседание, но преценката на Съда следва да се ограничи до обстоятелствата по случая такива, каквито те са били в момента на обсъждането му (виж решението Асенов и др. с/у България, § 163).

63. Пловдивският окръжен съд е постановил решението си, след като е получил писмените бележки на прокурора, приканващи съда да остави жалбата без уважение. На жалбоподателката не е било позволено да даде отговор на тези бележки; тя не е могла и да се запознае с нито един от документите в следственото дело, за да оспори основанията за задържането си. Следователно производството не е било наистина състезателно и не е осигурявало на страните равнопоставеност на средствата.

64. И накрая съдът, както и Комисията, не вижда основание в довода на правителството, че жалбоподателката е имала възможност да иска освобождаването си от всички нива на прокурорската власт. Тази процедурна възможност не е била в състояние да осигури съдебния способ, гарантиран от чл. 5, т. 4 от Конвенцията.

65. Жалбоподателката освен това се е оплакала от невъзможността да получава, съгласно вътрешното право в сила по това време, периодичен съдебен контрол върху законосъобразността на нейното задържане под стража. След като намери, че обхватът и естеството на съдебния контрол, предоставен на жалбоподателката от Пловдивския окръжен съд, както и съпътстващата процедура, не са удовлетворили изискванията на чл. 5, т. 4 от Конвенцията, съдът не смята за необходимо да установява дали същият недостатъчен съдебен контрол е трябвало да бъде периодично на разположение на жалбоподателката.

66. Следователно чл. 5, т. 4 от Конвенцията е бил нарушен.”13


ІV. Твърдението за нарушение на чл. 13 от Конвенцията


67. Жалбоподателката е поддържала, че невъзможността да получи каквато и да е компенсация за нарушените й права по чл. 5, т. 3 и 4 от Конвенцията, е породила нарушаване на чл. 13

68. Правителството не коментира това твърдение. Становището на делегата на Комисията е, че това оплакване се обхваща от въпросите, разгледани в светлината на чл. 5, т. 4 от Конвенцията.

“69. Според установената практика на Съда чл. 5, т. 4 от Конвенцията съставлява специален закон по отношение на по-общите изисквания на чл. 13. В настоящия случай фактите, лежащи в основата на оплакването на жалбоподателката по чл. 13 от Конвенцията, са същите, които бяха разгледани във връзка с чл. 5, т. 4. Съответно не е нужно Съдът да разглежда твърдението на нарушение на чл. 13 от Конвенцията с оглед на установеното от него нарушение на чл. 5, т. 4 (виж решението Чахал с/у Обединеното кралство14 от 15 ноември 1996 г., § 146).


V. Приложение на чл. 41 от Конвенцията


70-80. Съдът е отхвърлил исканията на жалбоподателката за имуществени вреди. Относно неимуществените вреди Съдът е намерил, че при конкретните обстоятелства на случая установяването на нарушение е достатъчно15. За разноски Съдът е присъдил 14 000 000 [стари] лева.16

 Материалът е подготвен и предоставен от Фондация Български адвокати за правата на човека, която притежава авторските права върху превода и резюмето на решението. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондацията в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г.

1 Решението е постановено единодушно.

2 Schiesser v. Switzerland

3 Huber v. Switzerland

4 Brincat v. Italy

5 Ireland v. the United Kingdom

6 Решението е постановено единодушно.

7 Brogan and Others v. the United Kingdom

8 Sanchez-Reisse v. Switzerland

9 Toth v. Austria

10 Kampanis v. Greece

11 Lamy v. Belgium

12 Silver and Others v. the United Kingdom

13 Решението е постановено единодушно.

14 Chahal v. the United Kingdom

15 В частичното си особено мнение съдия Бонело излага аргументите си против отказа на Съда да присъди обезщетение за неимуществени вреди. На същото становище като съдията Бонело, но с различни аргументи са съдиите Фишбах, Курис и Касадевал, а също и съдията Грев.

16 Към делото е приложена декларация на съдия Ботушарова за несъгласието й относно размера на присъдените разноски.




Свързани:

Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconРешение от 4 декември 1979 г
Чл. 5, т. 3: право на задържания да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconРабота с функции в Excel
Избираме категория функции ( All всички функции, Most Recently Used последните използвани функции, Text текстови функции, Math&Trig...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconПауълз срещу Белгия
Чл. 5, т. 3: право на задържаното лице да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconДоклад по прилагането на закона за частните съдебни изпълнители
Допълнително в доклада са ползвани статистическите данни от годишните отчети на Камарата на частните съдебни изпълнители, частни...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconПравомощия на частния съдебен изпълнител по чл. 2, ал. 2 и 3 от Закона за частните съдебни изпълнители Автор Делян Николов – частен съдебен изпълнител
Статията е публикувана в брой 1/2008 на Списание „Принудително изпълнение Сборник съдебни практики“ издаван от Камарата на частните...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconЗаконосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3
А кражба той не е бил изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, че е бил...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconМазнините са задължителна съставка на храната. Енергетичният еквивалент на 1 грам мазнина се равнява на 37,7 килоджаула /9 килокалории/ средно
Хранителните мазнини са единствените доставчици на незаменими /есенциални/ мастни киселини, които изпълняват важни мембранни функции...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconСъбиране на публични вземания по реда на допк
Прерогативите на частните съдебни изпълнители да събират публични парични вземания се основават на чл. 2, ал. 2 и 3 от Закона за...
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconКонспект ms excel Вградени функции в ms excel. Логически функции. Вложен if
Вградени функции в ms excel. Функции за работа с текстови константи (left, right, mid, len)
Закона да изпълняват съдебни функции; чл. 5, т. 4 iconПроект ! Закон з а изменение на з акона за движение п о пътищата
Цравомощията и задълженията по чл. 91 и чл. 166, ал. 2 този закон ползват и митническите органи, визирани в Закона за митниците,...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом