Интерпретативно съчинение




ИмеИнтерпретативно съчинение
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер86.02 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://www.belschool.net/files/podskazvatuchitelizaucheniciot7do12klas/36.doc

Борбата, революцията и борецът за свобода в стихотворенията “Хайдути”, “На прощаване”, “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски” от Христо Ботев

/ Интерпретативно съчинение /


Ботев като изключителна личност е бил от хората с постоянно тревожни души, от онези люде, които не могат да се задоволят с обикновеното, за които се казва, че са “родени бунтовници”, които все мечтаят, все дирят и все се стремят. Неговите искания знаят само крайностите. Но тъкмо за този неспокоен дух, за човека със силна боречска воля е имал стойност само един идеал - свободата.

Макар и малко живял, Ботев като всяка голяма личност е имал биография, по-богата със събития и промени от хора, прекарали на земята много повече години. В неговия кратък живот проблясват Одеса, завръщането от Одеса в България, времето, прекарано на различни места в Румъния. През всички тези периоди, включително и тежките годзини на неговото емигрантство, една интимна представа владее неспокойния му дух - той носи образа на “бащината стряха”. Образ, трайно запечатан в душата му и вълнуващ я със сладостна горчивина на спомена. Този образ се появява заедно с образа на родината, на планините и героите й. Той омагьосва душата. Роден дом и бащино огнище сякаш зоват от далечините изгнаника. С болката по тях изпъква и копнежът по свидно либе с големи кротки очи и светла душа.

Поетът се отдава на влечението на най-съкровеното, най-интимното у човека, без това да противоречи на бунтовните му устреми. Ала и сега проявява себе си. И сега неговата мислеща личност заявява правата си над “милосърдието”, над горещо обичащото сърце, изпълнено с желание за тих живот. Той свято пази спомена за близките не защото те са зона на спокойстиве, а защото копнее друго – да смени спокойствието им с борбата, да ги направи съучастници в героичното битка, да съгрее сърцата им с големите социално-исторически идеали.

Пет века българският народ е страдал под робство. Появавали са се борци, хайдути. Но положението не се е променило. Проливана е кръв, проявено е мъжество. Но народът не е могъл да отклони жестокия код на своите робски дни. И още – просветени мъже са мрели в Европа, за да хвърлят “деспотическото” право. Всяко правителство използва всички средства, за да поддържа у хората духовна нищета, на която се гради съществуването му. За съзаклятниците срещу народите и срещу свободата насилието е право, лъжата – истина, измамата, ласкателството и гнусната подлост – законни средства за поддържане господство на измамния свят. Сурови тирани са се наричали народни защитници и доброжелатели, за да може човешкото сърце, копнеещо за щастие, да гледа спокойно на тая действителност и да забравя човешкото си предназначение. И ето в изповедта към близките зазвучава топла и искрена човешка молба:

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих ...

Тук няма повелителна поза, няма гръмогласни лозунги – има благоговейна обич към майката и изповед на страдащо сърце. То се “раздвоява” в своите копнения; то съчувства искрено на майката, но я отправя по нов път – към прозрението в участта на народа.

В “На прощаване” поетът е изразил преживяванията на патриотично настроената емиграция, развълнувана в очакване на близката борба. Героят на произведението е и индивидуален герой, и събирателен образ. Той носи и нещо лично, и типични изживявания на въодушевената за борба емиграция. По душевност лирическият герой е съзнателен революционер, готов да сложи кости на родната земя за свободата й. В стихотворението се усещат трепетите и вълненията на Ботевия дух, неговия бунтовен темперамент, неизмеримата му обич към родина и потиснати братя.

Героят е бунтовник, защото има сърце “мъжко, юнашко”, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащин дом. Защото чувства и спомени го влекат към родния край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:

Но...стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря, сиромах, за правда,

за правда и за свобода...

Ботев не само се оплаква, не само се бунтува и гневи срещу бремето на робството, но той и мечтае. Мечтае за свое героично дело, за онзи велик час, когато народът ще въстане, за да търси исторически права. Мечтата напира с голяма сила в неговото най-ранно стихотворение “Хайдути”. То е откъс от замислена, но незавършена поема. То е свидетелство за вътрешна сложност на поетовите изживявания. В него той е изваял чудния легендарен образ на хайдутина - закрилник на народа и е заговорил за съдбата и битието на “сиромасите”. Едно живо и находчиво въображение, подкрепено с примера на народната песен рисува ярките черти на хайдутина, заложени в душата на детето. То въстава срещу неправдата, копнее да тръгне по волните хайдушки пътеки из Балкана. Поемата се гради композиционно от две части: силен лиричен увод и възхвала на благородството на народните закрилници, а след това – бурният диалог между Чавдар и майка му, в който се сблъскват драматично волнолюбието на детето, жадуващо за хайдушки подвиг, и болката на майката, проявена пред раздялата със сина.

В увода звучи прослава на старозаветната хайдушка доблест. Поетът говори с препълнено сърце, с гордост за героизма на българина, за дръзката му смелост, за патриотичното му самочувствие:

Какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка...

И следва обобщението, характеризиращо героя на поемата с “юнакът тегло не търпи”:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по главата...

Ботев е възхитен от хайдутина, у когото патриотизмът е претопен във всеотдайност и упорство, силата – в душевно благородство и красота. Той възхвалява личните качества на българина: физическа хубост, разумът и смелостта са негов идеал. Не без гордост говори и за себе си: “Аз нося сърце юнашко,/ глас имам меден загорски”, подчертавайки и в своята личност две ценни черти: смелостта, мъжеството и певческата артистична дарба. В творбата доста ясно проличава широката социална основа на поетовото творчество. В нея се долавя склонноста му да утвърждава националното величие на героя си и да изтъква социалната му устременост.

Красотата на бъдещия хайдутин поетът рисува и с анализ на помисли и желания, и с външен образ чрез физически портрет. Чавдар има “очи черни, големи”, “глава къдрава”. Той, макар и завладян от ентусиазма, че скоро ще бъде в Стара планина, показва нежно, дълбоко чувствително сърце, което жали майката. Ботев е създал първия си “идеален” герой – човешки земен и противоречив. Този малък наследник на хайдути е символ на духовно могъщестно и притежава чувствителността на обикновения човек.

Поетът усеща, че навсякъде, където е прошепнато новото, расте стремежът към борба. Никакво насилие, никакви предразсъдъци не са в състояние да оковат копнежа към свобода, копнежа по правдата на социално потиснатите. Всеки негов стих, пряко или косвено, говори - нищо, което е във властта на човека, не може да ограничи зародилата се вече жажда към промени и обновление. За титаничния дух на поета, съзерцаващ вековната история на човечеството, борбата е живот и животът се начева с борба – за нея той е немислим и се превръща в своята противоположност – мъртвило. И една неопределима сила го тласка към действие, към делото, основата на всяко битие.

За да осветли по-пълно представата си за красотата на подвига, Ботев поглежда към миналото. Той търси значимото в човешките дела и го намира и в живота на народа си, и в историята на човечеството. Разнообразни са чувствата, които се сменят в душата му пред картината на миналото - скръб, радост, възторг, негодувание. Ала едно остава неотменно и поетът владее изкуството да го внуши и с огнена сила, и с непосредствена интимност - преклонението пред бореца. За да извае величието на неговата красота, той намира опора в народното творчество. Славна е била близката “старина”, когато хаюдутинът е въплъщавал достойнството на човека. Народът е възпявал подвига на този легендарен борец с вълнуваща романтика. Когато вятърът е шумял в комина през дългите зимни нощи, българските жени са пеели пред стана за хайдутина-герой. Когато са настъпвали работните пролетни и летни дни, на простор се е носела песента за него. Той е присъствал – чрез песните – на сватби и тържества. Чрез образа на хайдутина, Ботев свързва съвременността с миналото. И той като народа идеализира бореца. Рисува го с топла чувство, с преклонение пред героиката му и иска образът му да покори и да увлече към подвиг съвременника. Хайдутинът носи най-моралните и най-съкровените черти. Простият българин, тръгнал по планините да отмъщава е за поета най-хубавият представител на народа.

Ботев съди националната и социалната неправда както с “Хайдути”, така и с “На прощаване”. Но докато е писал “Хайдути”, той се е намирал в Русия, бил е още ученик и е изразил мечтата си, а когато е създавал “На прощаване”, вече е бил всред хъшовската емиграция. Сега е имал по-ясна представа за подготвяното в страната, по-определено са обземали духа му нееднакви чувства - ликуване от борбата и безмерна мъка, страдние и вяра, че в жертвата за свобода са красотата и смисълът на човешкото съществуване. Една интимна връзка между личност и народ лежи в основата на тази Ботева творба.

Идеята за сливането на бореца-революционер с народ и родина е изказана и в “Хаджи Димитър”. Представите за бащин дом, за майка, съчувстваща на героя, са изместени от дивната картина на земята ни и на Балкана. Балканът сега е милата родина. Той е побратим, той предлага нежност, която биха могли да дадат майката, либето, близкият човек. От неговите дебри излизат вълкът, орелът, самодивите, за да приласкаят ранения или да усилят болката му. Балканът е величав символ на родното. В съзнанието на поета планината е легендарен свидетел на надежди и борби. Тя възнася с песен подвига на падналия за свободата. Природата обединява националния героичен дух с общочовешкото:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и любов, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Балканът въплътява в себе си скъпото, близкото на народа, той е неговата съдба, негов ласкав закрилник. От недостъпната си висота пет века състрадава на силата му. И сега в “Хаджи Димитър” героят се свързва духовно с цялата земя, с хората в полето, със звездите и небето, с обаятелните прекрасни обитателки на планината от митовете – самодивите. Във вечерния час над челото му се появява хлад от гората, която запява като дивна мелодия на всемира “хайдушка песен”. Този образ не е могъл да се роди без дълга вътрешна подготовка. Той носи в себе си неповторимия свят на родното, съчетан с мисълта за всечовешка свобода.

В “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил левски” Ботев възпява гибелта на видни революционери, колко различни по своето национално звучене са. Баладата “Хаджи Димитър” е възторжено преклонение пред подвига на героя. В нея пламти огнената болка на поета за ранения юнак, чийто дух е редом с четата. В произведението звучи химнът, ликуваето, славословът на този, който умира в лоното на природата, под нейния необятен покров.

“Обесването на Васил Левски”, посветено също на гибелта на революцинера, е изцяло елегично. Елегия, в която стене и скърби цялата родна земя. В първите три куплета стихотвоението е диалогично: авторът се обръща към родината и разговаря с нея. В диалога е включен и гарванът – грозната и зловеща птица, символ на нещастие и беди. Втората част на стихотворението възсъздава пейзажа, картината на народното преживяване, сляна с авторовото изживяване.

В пространството на самота, родова скръб и майчина тъга е вписана апостолската смърт на човека, избрал пръв свободата на родината, заплатена с жертвения оброк на живота:

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

.......

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Ботев пожелава свободата на родината. Избира я и поема пътя на осъзнатата саможертва. Чрез образите на майката и родината е показано сливането на личното страдание на поета от загубата на близък приятел и съратник с могъщата болка на родината-майка, чийто син виси на бесилото “със страшна сила”. Тук има злокобна безнадеждност, а зрителните и слухови внушения придават съдбовност на картината на обесването на Апостола – това е безнадеждното страдание и безпросветната нощ на робството. Гигантско е черното бесило, което се е издигнало над поробената родина. Като че освен него и висящия “със страшна сила” няма нищо друго в пустинята. Останала е единствена майка България – като утеха и надежда, колкото и нейни синове да загинат, тя винаги остава безсмъртна чрез народа си.

Ботев създава не само произведения, в които използва типичното, традиционното в народната песен, а и такива, в които изявява своя бунтовен дух чрез образа на природата, както това постига в “Обесването на Васил Левски”. Поетът се увлича в нейния могъщ свят, рисува я подробно и проникновено, със замах, конкретност и пълнота. Изпълнена с напрегнат живот, често пъти съвсем косвено подчинен на основната идея, природата изразява и вярата му в бъдещето на народа и човечеството, и болките и разочарованията му пред тъмните сили на живота, погубили най-верния син – водач на народа.

В своя полет идеалът за човека и човешкото стига висини, които зашеметяват. Не могат да се посочат много творци в световната литература, сродни на Ботев не само по “темперамент”, а и по идеи. В поезията му недоволството се съпровожда от вяра в тържеството на идеала. Химнът на свободата достига своя висок тон не само с вика на недоволството, а и с вярата в борбата, която звучи през горчилката на болката, през съзнанието за трагичността на подвига.

Галя Янева

Свързани:

Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение
Светът на хората марионетки в разказа “Дамата с рентгеновите очи “ от Светослав Минков
Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение Антон Стоев 8г клас
Любовта и човешките предразсъдъци в повестта “Крадецът на праскови” от Емилиян Станев
Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение Увод
Ренесансовият дух на Дон Кихот е изграден от конфликти и сблъсъци – резултат от новата философия на времето
Интерпретативно съчинение iconГодишно разпределение на часовете по литература в клас
Интерпретативно съчинение: Представянето на войната в „Илиада“ като неотменна част в живота на древните гърци
Интерпретативно съчинение iconПлан за литературно интерпретативно съчинение върху разказите "Нежната спирала" от Йордан Радичков, "В един есенен ден по шосето" от Павел Вежинов І
План за литературно – интерпретативно съчинение върху разказите “Нежната спирала” от Йордан Радичков, “В един есенен ден по шосето”...
Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение
В разказа “Дамата с рентгеновите очи” от Светослав Минков откриваме сатирично осмения ограбен и бездуховен свят хората-автомати
Интерпретативно съчинение iconРодът и универсалните човешки ценности в живота на българската жена
План за интерпретативно съчинение върху “Дервишово семе” от Николай Хайтов, “Преди да се родя” от Ивайло Петров
Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение
Просвещенският морал изисква от човека качества като постоянство и трудолюбие, скромност и спестовност и най-вече – способност да...
Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение/ Увод
Комедията”Тартюф” на Жан- батист Поклен по оригинален начин показва как един измамник почти успява да разруши едно семейство със...
Интерпретативно съчинение iconПлан за интерпретативно съчинение/ Увод
Контрастът между интимната дълбочина на чувствата на човека в “Тихият пролетен дъжд” от Николай Лилиев и бутафорния свят на хората...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом