Институции и административна уредба на средновековна българия




ИмеИнституции и административна уредба на средновековна българия
Дата на преобразуване21.04.2013
Размер214.19 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://www.mrrb.government.bg/docs/87df6717b9c90296378a66f5b8a25951.doc
ИНСТИТУЦИИ И АДМИНИСТРАТИВНА УРЕДБА НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ


Проф. Петър Ангелов
(История на българите (От древността до края на XVI век), т.1, 2003 г., стр. 396-405)


ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО


Формирането на държавните институции и административната уредба в средновековна България е продължителен процес, който протича под въздействието на фактори от различно естество. На първо място трябва да бъдат изтъкнати традициите и особеностите в общественото развитие на славяните и българите. Всъщност със създаването на българската държава се поставя само началото на един сложен и дълготраен процес на изграждане на управленските институции. Структурата на държавната уредба е далеч от представата за една типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Поради тази причина някои чужди изследователи поставят под съмнение съществуването на българската държава до началото на IX в., подчертавайки обстоятелството, че за дълго време в нея се запазват елементите на племенно устройство. Това са крайни становища, които не отчитат факта, че изграждането на един държавен организъм през Ранното средновековие в никакъв случай не представлява еднократен акт или процес, който може да завърши за няколко години. Не буди съмнение, че началото на този процес за българската държава се поставя след 681 г., когато договорът с Византия очертава нейните граници и поставя началото на една публична власт. Славянските племенни всждове признават върховната власт на кан Аспарух, но запазват териториалната сн обособеност и вътрешна автономия. Внзантийските източници са категорични, че славянските поданици в новата държава продьлжили да обитават своите територии - т. нар. славинии. Това разделение е засвидетелствано в хрониката на византийския хронист Теофан, който дава ценни сведения за първите десетилетия на самостоятелното съществуване на българската държава. Той отбелязва, че още през 687 г. император Юстиниан II нарушил договора с българите и заповядал на войските си да пленят „българите и Славините". Малко по-долу пък добавя, че на следната година самият император се „отправил на поход срещу Славиния и България". Споменава и за дейността на самостоятелни славянски вождове, които се ползвали от широка автономия в своите земи и действали като съюзници на кана. Един от тях бил князът на племето севери Славун. Той разполагал със собствена войска и, по думите на летописеца, причинил „много злини на ромеите в Тракия. Своята самостоятелност славянските вождове запазили и по времето на кан Крум. С тяхната активна помощ той започнал приготовления за решителен щурм на Константинопол през 814 г. В т. нар. Скриптор инцертус - византийска хроника от IX в., се разказва, че „Крум се отправил на поход, като събрал голяма войска от аварите и околните Славинии''. Несъмнено доказателство за това, че славянските князе продължавали да се ползват със самостоятелност и определен авторитет в канския двор, е твърдението на Теофан, че след блестящата победа във Върбишкия проход Крум вдигнал наздравица с черепа на Никифор и „карал да пият от него славянските велможи''.

В същото време българите наложили своя начин на живот и традиции в земите на Североизточна България. Територията, която заели (наречена на (пра)български език саракт), била разделена на три части център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена столицата Плиска, се управлявал от кана, а другите две части - от неговите най-близки помощници. Това своеобразно разделение, типично и за други народи е намерило отражение в изградената укрепителна система в Североизточна България. Столицата Плиска представлява всъщност само един от военните лагери- аули, които трябвало да осъществяват защитата на завоюваната територия. Още първите изследвачи на археологическите останки в споменатия регион са открили остатъци от два укрепени аула, разположени източно и западно от Плиска. Тяхното разположение подсказва, че са били изградени за защита на южната граница с Византия, откъдето е идвала и най-голямата опасност.

Племенната обособеност която се запазила след създаването на държавата, се проявила и в начина, по който се формирала армията. Първоначално тя се набирала поотделно от родовете на прабългари и славяни. Неслучайно летописецът Теофан отбелязва, че когато кан Тервел (700-721) решил да помогне на сваления император Юстиниан II да си върне престола, потеглил срещу Константинопол с цялата „подчинена нему войска от българи и славяни".

В българската държава за един дълъг период от време се съхранили и някои традиции, които били характерни за преддържавния период от историята на славяни и (пра)българи. Израз на тези традиции била практиката да се свикват народни събори, които взимали важни решения за бъдещето на държавата. Тук е уместно да припомним наблюденията на византийския писател от VI в. Прокопий Кесарийски за славяните, според когото те общо решавали всички полезни и трудни дела на племето. Затова той смята, че славяните не са управлявани от един човек, а живеели в демокрация. А друг автор от края на VI в. - Псевдомаврикий, изхождайки от строгата централизация на византийската империя, характеризира управлението им като анархия. Що се отнася до българите, в изворите не се споменава за наличието на подобно колективно управление, а напротив, набляга се на единоначалието при тях, на големия авторитет на кана и на обстоятелството, че той не управлявал с любов подчинените си, а със страх. Въпреки тези твърдения обаче политиката иа българските канове показва, че те не са били чужди на традицияте особено важните дела на държавата да се обсъждат иа събор. Ако се доверим отново иа летописеца Теофан, вероятно решението иа такъв събор е могло да предизвика смяна на владетеля. Така бил свален от престола кан Сабин, който през 766 г, поискал да се помири е византийския император Константин V Копроним и да сключи договор. Разказва се, че „българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки: Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите''. Това принудило Сабии да избяга от Плиска и да потърси убежище въа Византия. Свикването на събори могло да бъде продиктувано и от други важни събития, засягащи бъдещето на държавата. Във византийския енциклопедичен сборник от X в. Свида се твърди, че кан Крум свикал „всички бълеари'' за да прогласи своите нови закони. През 893 г. според думите на западния хронист Регино княз Борис „свикал цялото си царство'' за да обяви свалянето от престола на своя син Владимир, който се опитал да върне България към езнчеството. Едно от решенията на събора било премахването на гръцкия език от богослужението и заменянето му със старобългарски. Освен това предполага се, че пред насъбралото се множество било обявено преместването на българската столица от Плиска в Преслав,

За съжаление в изворите липсват достатъчно сведения, които биха ни позволили да заключим до каква степен по-широки слоеве от населението са имали право да взимат участие в съборите. Трябва да се приеме, че с течение на времето и най-вече в процеса иа затвърждаване и разширяване на властта на българския владетел ролята на тези събори в управлението силно намаляла. Те вече се организирали не толкова за да се вземе някакво решение по вишегласие, колкото за да може владетелят да обяви своята воля и да получи очакваното одобрение. С други думи, съборите придобили една чисто представителна функция и не е случайно, че постепенно отмрели като традиция.

Обикновено се приема, че в началото на IX в. от кан Крум били предприети първите опити за ограничаване иа административния дуализъм и за засилване ролята иа кана в управлението иа страната. Главен аргумент в полза на това твърдение е текстът на т. нар. Втори Хамбарлийски надпис от 813 г. Той съдържа разпоредбите иа кан Крум как да бъде организирано управлението иа новозавладените територии в Тракия. Те били разделени съгласно българската традиция на три части. Централната била дадена на брата на кан Крум, дясната минала под разпореждането иа ичиргубоила Тук, а лявата поел кавкан Иратаис. Споменати са по име и помощниците иа тримата управители. Запазеният надпис ни позволява да бъдем категорични само в едно, а именно, че българският кан се постарал да повери новите територии в ръцете на своите най-приближени помощници, но това на практика не било свързано с въвежданото принципно ново административно деление. Предприетата от кан Крум стъпка не била насочена срещу вътрешната автономия на славянските племена, тъй като поначало в тези земи, южно от Хемус, където се подвизавали българите, изворите не споменават за съществуването на Славинии. Административният дуализъм бил премахнат от кан Омуртаг. Той провел важна реформа, която лишила от автономия славянските племена. Повод за тази решителна стъпка по всяка вероятност му дали отцепническите стремежи на славянските племена по Среден Дунав, които отхвърлили властта на кана и потърсили покровителството на франкския император. За да бъдат предотвратени подобни опити, било създадено ново административно деление, което обхванало цялата територия на страната. Съставът на новите местни управи се определял пряко от кана и от неговите най-близки помощници. България била разделена на области - т. нар. комитати. Какъв бил техният брой не се знае със сигурност. В Бертинските летописи от IX в. се споменава само, че след покръстването срещу княз Борис въстанали недоволните боляри от 10-те комитата иа държавата. Приема се, че в случая не става въпрос за целия брой комитати, на които е била разделена страната, а само за онези от тях, обхващащи североизточните й части, По наше мнение не би трябвало да се има пълна вяра на посочения от западния летописец брой на комитатите. В разказа му е вложена явна тенденция, че само благодарение на Христовата вяра българският княз е успял да потуши един голям бунт, обхванал едва ли не цялата страна.

В историческите извори са запазени редица известия, от които се вижда, че начело на новите административни единици стояли т. нар. комити. През управлението на княз Борис се споменава, че комит на Брегалнишката област бил Тирадин, в областта Кутмичевица, където отишъл Климент Охридски, комит бил Курт, а след него Домета. В края на X в. комит на Софийската област бил Никола - баща на четиримата братя Давид, Арон, Мойсей и Самуил, които повели борба срещу византийските нашественици. По всичко изглежда, че комитите упражнявали преди всичко гражданскоадминистративна власт в поверените им области. С военни фукции били натоварени други лица – т. нар. таркани. Те поемали грижата за комитатите и вероятно по време на война били длъжни да проведат мобилизация и комплектуване на войскови части.

По-малки административни единици от комитатите били т. нар. жупи, ръководени от жупани. Тяхното утвърждаване в административното деление на страната е резултат от влиянието на славянските племенни институции. Известно е, че сред южните славяни открай време са съществували жупи, чието управление било поверено в ръцете на родовите старейшини. С премахването на вътрешната автономия жупите се запазили, но преминали в подчинение иа комитатите. Макар и по-рядко, в историческите извори се споменават някои жупани. Така например в надгробен надпис от времето на кан Омуртаг се среща името на жупан Охсун, който загинал на война. В друг подобен надпис отново се чете длъжността жупан, която носел сътрапезник на кан Омуртаг от рода Ермиар; в т. нар. Добруджански надпис от 943 г. се споменава за жупан Димитър, който отблъснал едно нападение на маджарите.

Централизацията на българската държава през първата половина на IX в. предизвикала и съществени промени в организацията на българската армия. Оформила се единна армия без оглед на етническия й състав, която се състояла от две части: постоянна дружина на кана и опълчение събирано в случай на нужда. В старобългарските каменни надписи са запазени голям брой названия на военни длъжности, което показва, че българската войска била добре организирана сила. За това свидетелстват между другото и уникалните по своя характер инвентарни каменни надписи, в които се споменават различни военни сановници и въоръжението, за което отговарят. Така например върху мраморна колона, намерена край с. Шабла, се чете „Багатур багаина има ризници всичко 53 и шлемове 45", а на мраморна колона край Преслав е запазен следният текст: „Сетит багаин притежава всичко 83ризници и всичко 70 шлема." В българската войска царели строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или бойните коне воините изтърпявали сурово наказание, включително и смърт. Показателен в това отношение е един от отговорите на папа Николай I на запитванията на княз Борис: Вие заявявате, че има обичай в отечеството ви да се изпраща от вашия господар, преди да пристъпите към сражение, един правоверен и благоразумен мъж, който да преглежда всички оръжия, коне и вещи, които са необходими за сражение: и оня, у когото се окажат немарливо приготвени, се наказва със смърт." От друг отговор на папата пък става ясно, че българската армия се наказвало сурово и бягствотоот бойното поле, както и немарливостта на пазачите на границата, които допускали някой да избяга от страната.

Съществена роля в централизацията на българската държава несъмнено имала канската инстшуция. Властта на кана открай време била наследствена, но този принцип често бил нарушаван. Известно е, че през 753 г., вероятно по насилствен начин, родът Дуло, от който произхождал кан Аспарух, бил отстранен от властта. На престола застанал кан Кормисош, който принадлежал към рода Вокил. По време на вътрешнополитическата криза през първата половина на VШ в. за кратко време на българския престол се изредили канове от няколко рода. Едва в началото на IX в. наследственият принцип в предаването на властта се утвърждава отново. Кан Крум става родоначалник на нова династия, чийто последен представител цар Роман умира в края на X в. Обикновено престолът се наследявал от първородния син, който носел титлата ''канартикин'' . Поради редица обстоятелства обаче през IX и X в. това правило не винаги било спазвано. Кан Омуртаг например не допуснал до престола първородния си син Енравота поради неговите християнски убеждения. След смъртта му през 831 г. на българския престол застанал най-малкият му син Маламир. Пак поради причини от верско естество, както вече бе казано, през 893 г. княз Борис отстранил от престола Владимир и провъзгласил за свои наследник третия си син Симеон. От своя страна цар Симеон също не предоставил короната на най-големия си син Михаил. Тя била отредена на Петър, който бил дете от втория му брак със сестрата на видния болярин Георги Сурсувул.

Предполага се, че титлата „кан", която са носели владетелите на езическа България, има много древен произход. Етимологията на думата се свързва със санскритската дума кън, която означава кръв или предводител на кръвнородственици. Властта на кана била практически неограничена. Той изпълнявал функциите на върховен законодател, съдия и военачалник. Ръководел външната политика на държавата, обявявал война, участвал лично в дипломатическите преговори, сключвал договори. Освен това канът изпълнявал функциите на върховен жрец и взимал лично участие в жертвоприношенията и други магически обреди. Известно е, че през 813 г, кан Крум извършил пред смаяните погледи на константинополските граждани жертвоприношения и езически гадания, чрез които искал да узнае какъв ще бъде изходът от предстоящата обсада на града. В качеството си на върховен жрец канът можел да взема участие и в по-особен вид обреди. Византийските извори съобщават, че през 815 г, при подписването на 30-годишння мир с Византия кан Омуртаг се заклел по християнски обичай, а неговият партньор Лъв V за всеобщо удивление на присъстващите, изпълнил сложния обред на езическата клетва. По времето на кан Омуртаг започва да се налага идеята, че канът е Божи наместник на земята. Това намира нзраз в тнтулатурата на владетеля, в която се прибавя изразът От Бога поставен. За първи път той се среща в един надпис на кан Омуртаг от 822 г. Според повечето изследователи става дума за буквално заимстване от византийската титуларна форма. Напоследък обаче бе изказана основателна хипотеза, че не е логично изразьт ''0т Бога поставен" да се свързва пряко с християнско влияние, а по-скоро представлява известна трансформация на старата езическа формула Поставен от небето, която се среща сред сродните на българите тюркски племена.

Независимо от всичко не може да се каже, че каньт е имал абсолютна власт. Много често неговите действня са зависели от настроенията на славянската и българската аристокрация, из чиито среди произлизали членовете на канския съвет. Най-важната фигура в съвета бил първия помощник на кана – т. нар. кавкан. Той участвал във всички големи военни и дипломатически начинания на владетеля, а когато било нужно, го замествал. Особено известен през IX в. бил кавкан Исбул, който се ползвал с пълното доверие на кан Маламир и кан Пресиан. Значителното на кавкана в цялостния политически живот на страната се запазва и след покръстването. Сред първите помощници на княз Борис е бил кавкан Петър, който взема най-активно участие в дипломатите преговори между България и Рим през периода 866-870 г. Към най-приближените хора на кана се числял и ичиргубоилът. Той бил управител на вътрешните области на държавата и същевременно един от предводителите на българската войска. Изказани са предположения, че ичиргубоилът изпълнявал и своеобразна роля на външен министър и ръководител на дипломацията. Както кавканът, така и ичиргубоилът спадали към т. нар. шестима велики боляри, които съставлявали владетелския съвет. Важни функции в езичска България изпьлнявал и т. нар. коловър, който спадал към жреческото съсловие и, по всичко изглежда, организирал религиозните ритуали.

В историческите извори представителите на родовата аристокрация. Които изпълнявали определени функции в управлението на страната се означават с българската дума боилади (на славянски боили или боляри). Те се делели на две групи – вътрешни и външни. Към първата група принадлежали най-приближените на кана, които в каменните надписи са означени и с термина ''хранени хора''. Във втората група влизали по-нисшите сановници, представители на провинциалното военно и гражданско управление.

От казалото дотук се виждаме повечето от названията на висшите длъжности и титли в управлението на страната през VII-X в. са били не от славянски, а от български произход. Това се дължи безспорно на факта, че след 681 г. Аспаруховите българи заели господстващо положение в управлението на страната; налагат се институции, свързани преди всичко с техните традиции. Това влияние е толкова устойчиво и след покръстването почти всички от действащите административни и военни длъжности запазват езическите си названия. Съществено се. изменя само владетелският титул. След покръстването княз Борис приема славянската титла ''княз''. Тя има стар индоевропейски корен и води началото си от думата ''куненг'', което ще рече старейшина, племенен предводител. Въвежданнето на християнството има съществено значение за по-нататъшното укрепване на авторитета на владетеля. Новата вяра обосновала идеята, че той е поставен от Бога на земята и има неограничена власт. Това намалило в значителна степен правото на българските боляри да се месят в управлението на страната и да влияят върху избора на владетеля. Макар че князът престанал да бъде върховен ръководител на религиозните дела и предал тази функция в ръцете на автокефалната българска архиепископия, той си запазил правото да посочва и одобрява главата на църквата. Под влияние на визнтийския държавно-политически и религиозен модел в България светската власт в лицето на владетеля утвърдила своето доминиращо положение над църквата. Порасналото самочувствие на българския владетел намерило израз в стремежите на цар Симеон да се изравни по достойнство и значение с византийския император. След като Византия му отказала царска корона княз Симеон започнал самоволно да се титулува цар на българи и ромеи. Титлата цар, която си присвоил Симеон, произхожда от латинската дума саеsаr, с която са били титулувани римските императори. В гръцкия език тя преминава под формата „кесар" - титла, която до началото на IX в, е носел престолонаследникът във Византия. В славянските езици въпросната титла става „цар" и се е считала равностойна на латинската imperator и византийската василевс. Царското достойнство на българския владетел, което формално го изравнявало с византийския василевс, за първи път било признато от Византийската империя на наследника на цар Симеон - Петър, при сключване на мирния договор през 927 г. И след тази година византийският император продължавал да гледа на българския владетел като на свой духовен син. Това означава, че във Византия отреждали на царската титла по-нисък ранг от тази на василевса. Нещо повече, в уговорената царска титла на българския владетел липсвали думите „От Бога поставен'', което идва да покаже, че византийците не признавали божествения й произход. Съгласно договора от 927 г., цар Петър се отказал от претенциите да се титулува цар на ромеите, което баща му Симеон охотно правел, за да изрази домогванията си към престола на византийския василевс.


АДМИНИСТРАТИВНА УРЕДБА И ИНСТИТУЦИИ ПРЕЗ ХП-ХIV В.


Създадената военноадминистративна уредба на българската държава била унищожена в резултат на византийското завоевание през 1018 г. Близо двувековното византийско владичество оказва силно влияние върху формирането на административната уредба и институциите във възстановената в края на XII в. българска държава. Неслучайно повечето названия на държавните чиновници и висши сановници в българския царски двор са от византийски произход. Тази промяна изглежда на пръв поглед необичайна, като се има предвид, че братята Асен и Петър, а по-късно и цар Калоян, нееднократно на думи и дела подчертавали, че са приемници на държавно-политическите начала на Първото българско царство. Въпреки това обаче сме свидетели, че съществуващата терминология от български произход, която независимо от покръстването и последвалата славянизация се съхранила чак до 1018 г., не била извикана за нов живот през ХШ-ХIV в. Независимо от това в институциите и устройството на възстановената българска държава несъмнено са налице редица сходства, които я доближават до Първото българско царство. На първо място тя продължила да функционира като една централизирана монархия начело с върховен владетел (цар). Теократичната представа за характера на властта му, дадена от Бога, намерила израз в идеята, че държавата е негова собственост, т. е. патримониум. По силата на това схващане той имал право да разделя, подарява, заменя или завещава земи по свое усмотрение. Всъщност държавата е била на разположение на владетеля като всеки частен имот. Царят имал правото да дарява представителите на светската и духовната аристокрация с обширни земи и зависимо население. На основата на това разбиране за отношенията между държавата и владетеля се формира гледището, че между държавно съкровище и царска хазна не съществува разлика. Това обуславяло и мястото на владетеля в международните отношения, в чиято основа твърде често са стоели съдбата на цялата страна и уреждането на различни териториални спорове. Ето защо и по време на Второто българско царство почти няма цар, който да не е участвал лично в дипломатически преговори или в срещи с други владетели. А в случаи, когато преговорите са били водени от други лица, снабдени с необходимите права, то владетелят бил последната инстанция, която е трябвало да одобри сключения договор. На този извод ни навеждат събитията около договора между България и Никейската империя през 1255 г. Той бил подписан от тъста на цар Михаил II Асен, руският княз Ростислав Михайлович, при крайно неблагопрятни за България условия. Срещу солиден подкуп той се съгласил във византийски ръце да останат значителни части от Македония и Родопската област. Ето защо като научил клаузите на договора, българският цар отказал да го признае.

Владетелят имал върховната власт и в църковните дела. Показателни в това отношение са дипломатическите усилия на цар Йоан Асен II да възстанови Българската патриаршия. Известно е, че в резултат на съюза между България и Никейската империя през 1235 г. на събор в Лампсак архиепископ Йоаким бил ръкоположен за търновски патриарх. Българският цар не само посочвал и одобрявал предстоятеля на българската църква, но в определни случаи имал право да го отстрани от патриаршеския престол. Така постъпил цар Теодор Светослав, който низложил патриарх Йоаким III и го осъдил на смърт поради подозрения за връзки с татарите. Със съдействието и участието на българския владетел били организирани и църковни събори. През 1211 г. цар Борил свикал в Търново събор срещу богомилите, на който лично участвал в разпита и в произнасянето на присъдата срещу еретиците. Дейно участие в подобен събор, свикан в Търново, взел и цар Йоан Александър. Израз на неограничените права на българския владетел било названието „самодържец" което станало част от царския му титул. Византийската традиция оказала значително влияние върху титулатурата и знаците на българския цар. Своя завършен вид титулатурната формула придобила при цар Йоан Асен II, който след битката при Клокотница започнал да се зове цар на българите и гърците. По всичко изглежда, че вмъкването на етнонима „гърци" от страна на цар Йоан Асен II представлява опит да се възроди в известна степен някогашната идея на цар Симеон за изравняване с византийските императори и за господство над всички ромеи. Този стремеж към изравняване проличал и в основните атрибути на царските одежди, и в знаците на царското достойнство, които твърде много наподобявали византийските императорски инсигнии. Българският цар носел златна корона, обсипана с бисери, широк лорос от твърд плат, който се кръстосвал на гърдите, червени обувки и пурпурна мантия, скиптър с кръст. Под влияние на Византия била възприета практиката владетелят да се подписва с червено мастило под документите, които издавал. Само той бил в правото си да прикачва към грамотите си и златен печат със своя образ.

През ХШ-ХIV в. настъпили някои промени в унаследяването на царската власт. Преки наследници били синовете на царя, но не е било задължително първородният син да поема управлението на страната след смъртта на баща си. Ако наследникът е бил малолетен, управлението се поемало от регентски съвет, в който влизали царицата, патриархът и някои близки роднини на царската династия. Ако царят нямал деца, властта преминавала в ръцете на най-близките му сродници - братя, племенници и т. н. Имало и случаи обаче, когато търновските боляри са избирали за български владетел лице извън кръга на възможните законни наследници на управляващата династия. Така станало например през 1257 г., когато на българския престол бил поставен влиятелният скопски болярин Константин Тих. Той не принадлежал към Асеновата династия и това наложило да се ожени за Ирина – внучка на Йоан Асен II, след което си прикачил и името Асен. Болярският съвет отреждал короната и при липсата на преки наследници след смъртта на владетеля. Така през 1323 г. на престола се възкачил видинският деспот Михаил III Шишман, тъй като цар Георги Тертер II (1321-1322) починал твърде млад и не оставил наследници. Изборът на Михаил Шишман не е бил случаен. Направените през последните години проучвания показаха, че всъщност династията на Шишмановци, която управлявала България до падането й под турска власт, представлява клон на могъщата Асенова династия. Предполага се, че бащата на Михаил, боляринът Шишман е бил женен за внучка на Йоан Асен II. Това обстоятелство несъмнено е натежало при избора на Михаил за български цар.

Макар и по-рядко, смяната на владетеля е ставала и чрез намеса отвън или в резултат на извършен преврат. Известно е, че през 1292 г. цар Георги Тертер бил прогонен от България и властта поел Смилец, който се ползвал с подкрепата на хан Ногай. През 1331 г. в Търново бил организиран преврат срещу сръбското протеже цар Иван Стефан и на престола се възкачил нар Йоан Александьр (1331-1371). Неговото продължително упражнение бележи и известни промени в царската ннституция. Налице е едно несрещано дотогава поделяне на царския титул между наследниците му. Първоначално цар Йоан провъзгласил за съвладетел своя син Михаил, когото оженил за византийската принцеса Мария през 1339 г. Вероятно през 1336 или на следната година с царски титли били удостоени и другите му двама синове от първия брак – Йоан Срацимир и Йоан Асен IV. Предполага се, че удостояването им с царски титли било придружено и с поверяването в техните ръце на апанажни владения. Подобен род владения съществували и в съседна Византия. Съгласно установената там практика апанажни владения могли да получат само тези императорски синове, които са родени след престолонаследника. Властта им в поверените области обаче не била неограничена. Тя не могла да се предава по наследство, а освен това държателите на апанажн нямали право да секат монети и издават закони. За съжаление липсват по-конкретни данни дали подобни ограничения били налице в България. Независимо от това въвеждането на подобна форма на владение би трябвало да се оцени като опит на цар Йоан Александър за промяна в административното устройство с оглед да засили контрола на царското семейство над отделни важни области на страната. Център на апанажното владение на Йоан Страцнмир станал град Видин (Бдин), където започнал да управлява самостоятелно вероятно в началото на 50-те години. Апанажът на Йоан Асен IV имал за център град Преслав. В територията му влизали вероятно някои земи от Тракия, а така също и отделни черноморски градове. Още докато Йоан Александър бил жив, неговият син от втория му брак Иван Шишман също бил провъзгласен за съуправител на баща си и след смъртта му поел Търновското царство. Политическото разпокъсване на България, започнало още при цар Йоан Александър, показало, че своеобразната девалвация на царския титул и свързаната с нея поява на апанажа не изиграли очакваната стабилизираща роля.

Наред с царя, един от важните органи на властта през ХIII-ХIV в. бил болярският съвет. В него взимали участие т. нар. велики боляри. Поради съсловноаристократичння характер на държавата органите на централното управление винаги се подбирали от средата на болярството. Най-често владетелят лично назначавал висшите дворцови служители. Между тях първо място заемал великият логотет. Той бил пръв министър и сътрудник на царя. Ако се направи аналогия със същата длъжност, която съществувала и във Византия, може да се предположи, че едно от задълженията на великия логотет е било да посреща дипломатически пратеници, а така също и да подготвя дипломатически мисии до други страни.

Следващата по важност длъжност бил протовестиарият - управител и надзирател на държавното съкровище. Други висши дворцови служители били протостратор (висш военачалник), епикерний (виночерпец), велик примикюр и др. Прави впечатление, че значителна част от названията на длъжностите в българския царски двор били от византийски произход. Наред с тях, макар и по-рядко, се срещат и старобългарски названия. Такъв е бил например т. нар. велик воевода, който е бил висш военачалник и вероятно е замествал царя в предводителството на армията. С термина „столник" се означава лицето, което се грижело за организирането на пиршествата в двореца. В отделни случай византийските названия били замествани със старобългарския им еквивалент. Така например вместо епикерний се употребявала думата чашник. В Бориловия синодик е споменат някой си Силвестьр, който бил чашник на цар Йоан Александьр.

В българския царски двор съществували и висши титли, които не били свързани със стриктното изпълнение на определени функции, а имали по-скоро престижен характер. След царската титла по реда на тяхната значимост идвали титлите деспот, севастократор, кесар. Обикновено тези титли били раздавани на раздавани на роднините на царя, които били едри поземлени собственици и притежатели на обширни родови имения. В историческите извори са съхранени имената на редица деспоти и севастократори от XIII и XIV в., които вземали най-активно участие в управлението на страната, а понякога проявявали и отцепнически стремежи. През XIII в. това са Алексей Слав, севастократор Стрез, деспот Яков Светослав, севастократор Калоян, севастократор Петър и др. През XIV в. важна фигура е деспот Елтимир. Преди да станат български царе, Михаил III Шишман и Йоан Александър са били деспоти съответно на Видинската и на Ловешката област.

По византийски образец през XIII и XIV в. българската държава е разделена на отделни административни области (т. нар. хори). При царуването на Йоан Асен II, когато българската държава включва най-много територии, хорите са девет и обхващат трите области: Мизия, Тракия и Македония. Техните названия се срещат в Дубровнишката грамота на българския владетел, издадена през 1230 г. Това са Белградската, Браничевската, Търновската, Карвунската, Крънската, Боруйската (Старозагорската), Скопската, Деволската и Прилепската. Всяка от хорите имала главен град, от чието име идвало нейното название. Управителят на града носел титлата дук или кефалия. Висши управители на областите в българската държава били т. нар. севасти. От своя страна хорите се делели на катепаникиони, оглавявани от катепани. В царските хрисовули най-често се използва общото название практори или работници на царството за означаване на всички висши и нисши чиновници, които участвали в съдопроизводството, събирането на данъци или в други дейности, които целели провеждането на управленските решения на българския владетел. Посочените документи сочат една постепенна тенденция към развитие и диференциране на службите на местното управление. Расте непрекъснато броят на длъжностните лица, които събирали определен вид данъци или възлагали различни повинности на селското население. Тенденцията към усложняване на административната система в средновековна България не могла да спомогне за нейното политическо консолидиране. Свидетели сме на един своеобразен парадокс. Въпреки че българският владетел разполагал теоретично с неограничени права и се мъчел да съсредоточи в ръцете си всички нишки на административното управление, той не се оказал в състояние да обуздае проявите на политически сепаратизъм. Така в края на XIV в. пред лицето на османските турци се изправила една до голяма степен политически и духовно разединена българска държава.


ЛИТЕРАТУРА


Ангелов, Д. Към въпроса за царската власт в средновековна България. Сб. в памет на А. Бурмов. С, 1973

Андреев, М., Д. Ангелов - История на българската феодална държава и право. С., 1968

Андреев, Й. Народните събори в политическия живот на Първата българска държава - В: ИПр., 4, 1971

Атанасов, Г. Инсигниите на средновековните български владетели. Плевен, 1999

Бакалов, Г. Средновековният български владетел (титулатура и инсигии). С., 1985.

Баласчев, Г. Върху държавното и военното устройство на старобългарската държава. - В: Минало, I, 1909-1910, № 1, 2, 3

Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура, С., 1981

Билярски, Ив. Институциите на средновековна България. Второ българско царство. С., 1998

Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IX и X в. С., 1979

Гюзелев, В. Функцията и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава. - В: ГСУ, ФИФ, 60, 1966, 3

Гюзелев, В. Ичергубоилите на Първата българска държава - В: ГСУ, ФИФ, 65,1971,3.

Иречек, К. История на българите. С., 1978




Свързани:

Институции и административна уредба на средновековна българия iconИнституции и административна уредба на османската империя / ХІV хvі в./ В българските земи

Институции и административна уредба на средновековна българия iconБиография Име: Казимир Попконстантинов Константинов
Лекционни курсове: Обща археология; Средновековна българска археология;; Средновековна епиграфика; Византийска археология. Християнска...
Институции и административна уредба на средновековна българия iconПубликации Неканонични представи за Христовия кръст в България през Х в. Епохи, 3-4 (1993): 86-91
Представата за Бог в прехода езичество-християнство в средновековна България (по материали от манастира при с. Равна). В: Бог и цар...
Институции и административна уредба на средновековна българия iconДобро управление и административна култура на българските институции
Постигане на интегритет в България на национално и местно ниво. Закон за предотвратяване и разкриване на конфликт на интереси
Институции и административна уредба на средновековна българия icon1989 Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.)
Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.). В. Търново: вту “Св св. Кирил и Методий”, 1989. Второ...
Институции и административна уредба на средновековна българия iconПриложение №2
Пловдив – светофарна уредба на кръстовище бул. „България” и служебен вход на панаира; светофарна уредба в кв. Коматево – на кръстовището...
Институции и административна уредба на средновековна българия iconБългарска народна банка Системата за наблюдение на финансовите институции (снфи) Указания за изготвяне на отчетната форма на баланс Честота на представяне – тримесечно и годишно
Бнб) ще изисква от финансовите институции, осъществяващи дейност на територията на Република България, съгласно чл. 3, ал. 2 от Закона...
Институции и административна уредба на средновековна българия iconКонспект за кандидат-докторантски изпит по Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия (История на полската литература) Катедрата по славянски литератури
Полската средновековна култура. Жанрова специфика и тематичен обхват на полскатa средновековна литература
Институции и административна уредба на средновековна българия iconУказание 22 І. Административна услуга: Издаване на в ременно свидетелство за плаване под знамето на р българия ІІ. О снование
Административна услуга: Издаване на временно свидетелство за плаване под знамето на р българия
Институции и административна уредба на средновековна българия iconКатедра "Славянски литератури" програма за кандидатдокторантски изпит по История на чешката литература
Функционални аспекти на Великоморавската мисия с оглед на чешката средновековна литература; континуитет на Кирило-Методиевата традиция...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом