Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния




ИмеОткъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния
страница1/3
Дата на преобразуване21.04.2013
Размер488.87 Kb.
ТипКнига
източникhttp://litermedia.com/lib/pril-met/pril11.docx
  1   2   3
ПРИЛОЖЕНИЕ № 11


Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния nobrow през 20-те и 30-те години на ХХ век”. Словесност, 2011


3.6 Авангардните галоши

Макар металитературните представи убедително да класифицират тематичните увлечения на В. Маяковски извън „предметническия” обхват на вълненията, обхванали масово руските поети след 1911 г., би било твърде преднамерено, ако не признаем очевидното. Малко по-късно, през 20-те, глашатаят на революцията създава огромен брой стихотворни слогани в мерена реч, списъкът на чиито предметни посвещения спокойно може да бъде преценен като удивително представителен класификатор както на най-общоупотребимите съветски стоки от онова време (чай, кафе, цигари, макарони, тестени изделия, бонбони, периодически издания, учебници и пр., и пр.), така и на техните брандове, които, заради активната конкуренция на неп-а в средата на десетилетието, се нуждаят от пропагандна подкрепа (тръст Чаеуправление („Присягну перед целым миром:/ гадок чай у частных фирм./ Чудное явление – Чаеуправление./ Сразу видно – чай, что надо,/ пахнет дом цветущим садом.”), кафе Мокко („У Чаеуправления внимательное око:/ мы знаем – вам необходимо Мокко”), цигари Басма („Папиросы Басма/ хороши весьма.”), карамел „Кремль” („Слушай, земля,/ голос Кремля!”) и мн. др.).

Сред предметническата буквалност на пропагандната стихия, увлякла творци като В. Маяковски и А. Родченко дори в такава нехудожествена кауза, каквато е популяризацията на новия метрологичен стандарт1, ярко се откроява темата за гумените галоши, чийто публичен образ, заради ярката иновативност на техния синтетичен материал, бързо обраства с конотациите „модерност” и „прогрес”. Би било непосилно затруднение за нас да посочим такъв поет от 20-те, който е надминал най-площадния руски футурист по щедрото разхищение на апологетичен патос и версификаторски талант в полза на галошите, както, разбира се, и на всички каучукови артикули (биберони, презервативи, топки за игра и пр.), произвеждани от съветското държавно предприятие „Резинотрест”: „Лучших сосок не было и нет,/ готов сосать до старости лет.”, „Если хочешь быть сухим/ в самом мокром месте,/ покупай презерватив/ в Главрезинотресте!”, „Прежде чем пойти к невесте,/ побывай в Резинотресте!”2, „Товарищи девочки, товарищи мальчики!/ Требуйте у мамы эти мячики!”

„Руската връзка” в интересите на художествения авангард към темата за галошите приема съвсем противоположни очертания на пасквил в една журналистическа изява на безпартийния конструктивист И. Еренбург, който през 1931 г. адресира левичарския си патос към безспорния „цар на галошите” Томаш Бата. Неизвестно дали защото предприятието на Т. Бата се намира в чехословашкото селище (Югоизточна Моравия) със симптоматично име Злин, но портретът на големия индустриалец, превърнал малкото градче в крупен промишлен център, след конструктивисткото преувеличение на И. Еренбург се оказва вестникарски портрет по-скоро на самия Сатана, отколкото на мащабно мислещ стопански деятел, за когото, както твърди авторът, „няма почивен ден”.3 Без да се поддаваме на изкушението да проследим прелюбопитните подробности от полемиката4, само ще посочим онези следи в нея, които отвеждат към действения пропаганден синтез между промишленост и изкуство. Пристрастèн към афористиката, наследникът на фамилни занаятчийски традиции в обущарството – Т. Бата – намира за уместно да тиражира личните си възгледи върху литературата, както днес се казва, чрез „външна реклама”. Дали това може да се смята за проникновено историческо предчувствие на зловещата афористична практика, идиоматично свързала впоследствие думите „работа” и „свобода” върху огради с друго предназначение, е твърде смело да се предполага, но постоянно „експонирани” върху фабричната ограда в Злин се оказват, покрай откровено рекламни слогани от типа „Моите обувки не правят мазоли”, и такива кратки изречения, които очевидно не са извадка от литературен семинар, а имат ясни пропагандно-възпитателни цели: „Животът не е роман” или „Руските романи ви лишават от радостта на живота”.

Дали зад пропагандната агресия на Т. Бата не прозират далечни предчувствия за тъй наречения биокапитализъм, зает предимно с продажби на изгодни нему „форми на живот”5, не се наемаме да твърдим категорично, макар да има известни основания за това. Косвени опори това предположение намира в обстоятелството, че Т. Бата, осмислил здравето на работника като икономическа категория, въвежда задължителната месечна медицинска профилактика. Що се отнася до профилактиката на женското здраве, особено – съчетана с наложената забрана върху абортите, тя директно обслужва проведената от И. Еренбург тенденциозна аналогия между работничките в „Бата” и организираните жрици на платената любов, чието здраве е обект на сериозни грижи като директен източник на възобновима доходност.

Разбира се, пропагандната „здравна профилактика” чрез литературни лозунги има отношение по-скоро към психическото здраве, най-вече към онази негова страна, която поддържа инертността на мотивационните комплекси и може да бъде преценена като обект на подобна схематична, „полева” психология на личността. В този смисъл интуитивно изградената нагласа на Т. Бата спрямо развращаването на подопечното му работничество с романи вероятно е типично „здравословна” бюргерска съпротива срещу мощните идентификационни стимули, излъчвани от сюжетните хомеостати на мелодрамата, особено на нейните руски трагически модификации. Всъщност, публичната „критическа” преценка за романа като за синоним на болестното не е изключителен приоритет на индустриалното общество.

Както е известно, още в самото начало на 17-ти век в един твърде популярен испански роман тази връзка е видяна даже като лудост. Втората половина на 18-ти век предоставя автобиографически сюжет с противоположна интерпретация на тази свързаност. Макар суицидните склонности на младия Гьоте да се оказват естетически сублимирани чрез романовата съдба на младия Вертер, все пак развръзката, дори и щастлива за биографическия автор, пази спомен за странната близост между жанр и „нозологична единица”.

В началото на 30-те години на 19-ти век в руската литература тази връзка се „чете” като пагубна социална дезориентация, предизвикана от прелъстителската идентификационна мощ на сантименталната мелодрама: „Маря Гавриловна беше възпитана с французки романи и следователно беше влюбена.” (А. Пушкин. Повести Белкина - Метель) А през втората половина на същия век същата национална литература едва не се отъждествява с образа на (Чеховата) „Палата №6”, вероятно заради проникновеното и пристрастно внимание, с което нейни върхови (в това число и романови) образци се вглеждат в хуманистичните последствия на психичните девиации...

Пропагандно-критическият „цитатник” на индустриалеца Т. Бата, уловил публично отложения образ на жанра в консервативна интерпретация 6, се оказва особено подходящ обект за левичарска агресия, тъкмо защото „сиромахомилският” патос демонстрира априорна готовност да защити загубения чрез „униформеното” здраве свободен избор на сладостни идентификационни „патологии”. Патосът на сантименталното (романово) състрадание се солидаризира и с „лудитската” съпротива срещу вещната стандартизация като основна промишлена ценност.

Рекламата твърде късно изгражда образа на уникалния потребител.7 През 30-те тя все още буквално възпроизвежда модната логика, толерираща колективното мислене като публична ценност. В общия пропаганден контекст на времето „литературно-промишлената” ограда на „Бата” е всъщност най-неподходящото „експозиционно” пространство за левичарска съпротива срещу общите рекламни тенденции. Най-масовият пък продукт на предприятието – галошите - едва ли толкова случайно и едва ли единствено заради предполагаемо литературно раздразнение у И. Еренбург, предизвикано от „отзива” на задочния му опонент за руските романи, се превръща в разпознаваемо лого на дълбок доктринален конфликт. Титаничният литературен гняв на И. Еренбург срещу семплия, но високотиражен промишлен фетиш и неговите разроени полит-икономически конотации е съизмерим по стихийността си единствено с титаничната рекламистка гордост на В. Маяковски от „уникалността” на съветския промишлен креатив от началото на 20-те:

Резинотрест – защитник в дождь и слякоть.

Без галош Европе – сидеть и плакать.

За нас остава неизвестно дали идиличното „неведение” на В. Маяковски по повод възможностите на европейската промишленост от началото на 20-те не е само артистична поза, дали не е само преднамерена политизация на семплата високотиражна вещ, дали не е само пропагандистки опит тя да бъде възведена в качеството ú на хабитуализирана емблема на „правилния” live style.8 С такава щастлива съдба, както видяхме, се сдобиват бонбоните „Карамель Кремль” („Слушай, земля,/ голос Кремля!”), а сега, за да отдадем дължимото на удивителната пропагандистка изобретателност на В. Маяковски, ще добавим и цигарите „Червонец” („Папиросы Червонец хороши на вкус./ Крепки, как крепок червонный курс”). Във всеки случай, и анакрустичният леймичен ямб, апликиран към темата за галошите, и агресивно каталектичният дактил на политизирания карамел (паронимията „карамель/ Кремль” никак не е за подценяване), и полиметрично орнаментираният леймичен анапест с тютюнево-парично-политически привкус показват как тежките метрически оръжия на площадната стихова инструментовка никак не се „гнусят” от незначителността на своите тематични „цели”. И дори, след края на Европейската война, спрямо подобни бурлескови несъответствия между тема и стил да е уместно употребим фразеологизираният израз „с дебелата Берта да биеш тахтаби”, се налага да се примирим с обстоятелството, че на политическата реклама и стопанската пропаганда (май беше обратно, но едва ли има значение) следва да бъде вменена като техен най-малък грях по рождение търпимостта им към естетическата неизисканост на бурлесковите несъвместимости, една от които откриваме и в нашата тема за отношенията между художествения авангард и галошите...

Очевидно неравностойна би била съпоставката с мястото, което този промишлен предмет си е отвоювал в българския публичен контекст от 20-те и 30-те, но сред и без друго малкото преки отпратки към екзотичната тема ясно личи коментираната руска следа в нея. Оправдавайки етимологичния смисъл на всички коренни съставки в твърде сложното си име, РЛФ (9.02.1932) призовава българските работници „да ободрят и подкрепят с писма” И. Еренбург, делото в Берлин срещу когото Т. Бата вече е спечелил, а писателят е осъден, по думите на вестника, на милиони марки глоба.9 Няколко месеца по-късно Т. Бата загива (12.07.1932) в самолетна катастрофа с личния си „Юнкерс” близо до Злин. „Зора” на Д. Крапчев съобщава информацията в броя си от 15.07, а два дни след това, точно според приемливото тогава двудневно закъснение на репортажния наглед, и фотографски документира злополуката.10



(„Зора”, 17.07.1932)

Междувременно обаче, далеч преди нарочната политизация на промишленото „галошарство” у нас, вероятно по силата на наивното стопанско безразличие към политиката, родни умерени вестници тиражират рекламен образ на руските галоши „Триъгълник”, чието търговско наименование миметично снема лесната разпознаваемост и възпроизводимост на държавния бранд „ГОСТ СССР” (държавен стандарт за качество на СССР), мощно прославен вече през първата половина на 20-те от гениалния си копирайтър В. Маяковски.



(„Слово”, 16.11.1927)

Според този рекламен образ, прославените руски галоши, иначе видени от своя най-вдъхновен апологет като синоним на елегантността („Без галош элегантнее” – это ложь! Вся элегантность от наших галош.”), се оказват в твърде апокалиптичен („краят е настъпил”) знаков контекст между „кръста” („турнете кръст”) и „сърпа и чука”, назовани впрочем, къде иконично, къде речево, съвсем недвусмислено. Само заради изкушението да добавим уместния липсващ роден щрих към прогностичната валидност на рекламния образ, ще споменем, че от ракурса на днешния ден името на наивно-лоялния „главен представител в града” Марко Костурков може да бъде разчетено и като поредно историческо въплъщение на вечния Марко Тотев... Потвърждение на това рекламно „пророчество” чрез удивително изоморфна формулировка на заглавието („Между счупения кръст, сърпа и чука”) Й. Мечкаров предлага не кой знае колко по-късно в една своя уводна статия, поместена в същия вестник, макар „едва” през 1936 г., макар по повод на полските външно-политически грижи от онова време...11

За разлика от схематично очертания руско-чешки паралитературен контекст, преките флиртове между „родното” изкуство и обувките от синтетичен каучук, които „са от извънредна трайност, по-евтини са от гьона, дават еластичен и безшумен вървеж и са предпазително средство против простуда при влажно студено време”12, не са изобилни. Привкус на сензационно изключение от демонстрирания прагматичен рекламистки ракурс (1924 г.) към темата оставя една художествена нейна обработка (от следващата, 1925 г.), която по „силата на съдбата” е свързана с имената на най-представителните ни фигури както спрямо „космическото безсмислие” на символистичната лирика, така и спрямо нейното последващо радикално преосмисляне чрез интригуващата конкретност на общодостъпните предметни значения. Единият от двамата замесени в етюда с галошите, колкото и изненадващо да е това, е Н. Лилиев – по думите на В. Василев „най-етичният” ни, „най-алтруистичният” ни поет 13, чиито „стройни стихове и строфи” В. Пундев пък преди това окачествява чрез стих от „Птици в нощта” като „първите звуци на сребърно пение”...14 Другият участник е Е. Багряна, която към средата на 20-те вече е демонстрирала своята независимост далеч не само към традиционно устойчивия регламент на семейството и брака, но и спрямо нормираната стилистика на първия модерн, дори спрямо синестезийната контаминативност на радикалното ú отрицание от годините на второто десетилетие. Чрез Н. Лилиев и Е. Багряна сбрани в етюда се оказват „мъжкото” лирическо ангелогласие на самодостатъчния естетизъм и стихията на „женската” сетивност. В тяхната среща трудно бихме заподозрели особена стилистична симптоматика, ако не бе ознаменувана с посвещенско четиристишие, което, макар и написано от автора на „Птици в нощта”, по-скоро представя онзи „момент на витализация (курсив – П.Ш.), пред който е изправена около 1925 г. българската поезия” и който „еднакво засяга формата, идеята, декора”15.

През същата 1925 г. поредните „млади” А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, Г. Цанев, В. Полянов и Е. Багряна организират поетическо „турне” из страната. То е замислено, както разказва Е. Багряна, като своего рода опит за „поправка” на злополучното литературно четене, организирано предходната година в 45-та аудитория на Софийския университет по случай 10-годишнината от смъртта на Яворов. Тогава официалното чествуване се състои в Свободния театър, където с В. Василев и Д. Габе присъствува и Н. Лилиев. През следващата година обаче той се отзовава на поканата на „младите” и поема заедно с тях вече на „весело турне” през Чирпан, Стара Загора, Казанлък и В. Търново. Благодарение на Й. Василев и Б. Димитрова разполагаме с разказа на Е. Багряна, който възпроизвежда твърде детайлно духа на колективно младежко веселие, обхванал парнасиста: „От гарата, разделени на групички, се отправихме към града. Зад мен вървял Лилиев под ръка с някого от нашите и поглеждали към мен. Лилиев забелязал тези погледи и начаса съчини шега:

Лиза във шушони,

който я съзре,

тръгва да я гони,

докато се спре.”16

Макар че Е. Багряна деликатно премълчава имената на „съзерцателите”, този „някой от нашите”, както твърди тя, изглежда да е бил всъщност легион, т. е. цялата писателска група. Поне така излиза според спомените на В. Полянов оттогава: „Заедно с младоците като мене, Фурнаджиев, Каралийчев дошъл е и Лилиев. Над стария град вали сняг. Младежки развеселени, под ръка с Лилиев тичаме по пустата главна улица. Пред нас бърза Багряна с лъскави черни шушони. Лилиев ни влече в игрив ритъм и пее импровизация.”17

Доколкото ни е известно, на Й. Василев и Б. Димитрова принадлежи първото литературоведско „замисляне” върху стилистичната полемика, отложена в този експромпт: „Кой би предположил, че тези лъскави шушони ще бъдат обезсмъртени от най-префинения лирик, който уж не се докосвал до материалното?”18 Запазваме известен скептицизъм обаче към недоизреченото, но подразбиращо се продължение на този, както се казва, реторичен въпрос, който предпоставя подозрителна отчетливост в „поколенческите” тематични предразположения, предпоставя известна „организационност” при формирането на техния относително единен стилов облик.

Що се отнася до тематичния усет на символиста Лилиев за буквалната конкретност на предметния детайл, бихме върнали читателя към писмото му до Х. Герчев от 1909 г. (с цели 16 години назад), когато той със „задкулисна” цехова маниерност подлага на преднамерена травестия високата литературна поза. „Прозаическото” писмо в мерена реч, ако си припомним, „разказва” на своя адресат за „автомόбили”, „трамваи”, „разни чаши”, „тетрадки”, „цифри” (нали поетът е счетоводител!), „магартии” и пр. Впрочем, той пише писмото от същия Париж, който само след броени години патетично ще назове „убиец и баща”, но по-ранният епистоларен образ на неоромантическата урбанистична емблема е представен през стиловата маска на онзи просторечен фразеологизъм („загризах белий хляб”), чрез който обикновено свенливо евфемизираме пред мъченици на бита своето битово доволство. Свръх това, писмото е изпълнено в същия 4-стъпен хорей, възпроизведен и в едно колективно стихотворно писмо („Резолюция - протест”) на Д. Дебелянов, К. Кнауер и Д. Подвързачов до Н. Лилиев от същия му „парижки” период (1910 г.): „...ние тримата другари,/ ваши достове сè стари –/ Димчо, Коста и Димитър,/ кат мечтахме по за литър...”.19 Ако се съди по изключително ниската честотност на хореичния метър у Лилиев от този период (с едно изключение „Първата зора играе...”, изпълнено в 4-стъпен хорей), би следвало, макар и предпазливо, да допуснем, че хореичните размери, особено кратките, са добили специална стилова функционалност спрямо игровата сфера на цеховото задкулисие сред приятелския кръг с все още бъдещо обозначение „Звено”. Тъкмо рефлексът на този инертен стереотип, известен като „семантичен ореол на метъра”, смятаме, че е отключен у Лилиев чрез по-късната, но сходна „търновска” игрова ситуация, в която младежкото безгрижие го въвлича. С единствената разлика, че метрическият резултат е 3-стъпен хорей, което не пречи дори на прозаика В. Полянов да го осмисли като „игрив ритъм”, с други думи – като „хороводна” (или площадна) тактова конфигурация с относително стабилно нормиран в средата на 20-те функционален стилов облик.20

Само косвено свързан с Е. Багряна (разбира се, чрез Б. Пенев) е и още един „лиризиран” епизод, в който съвсем не маловажна роля, наред с коняка като висока бакхическа ценност, играят... галошите. Близък приятел на Б. Пенев, композиторът А. Стоянов разказва как веднъж в Чамкория през 1925 г., след като скрива от него бутилката коняк, ученият отвръща с класическо изнудване и окачва „трезвеническите” галоши като адекватен предметен залог на високо дърво до отмяна на ограничението. Без да е представен в пряка връзка с този игрови епизод, който очевидно е доста показателен за духа на часовете, предназначени за отмора в Чамкория, А. Стоянов подсъзнателно го обединява в спомена си с едно 2-стъпно хореично откровение на Б. Пенев от същия период: „Чам Кория,/ Чам Кория –/ остави я!”21, вероятно подведен от рефлекторната власт на весдесъщия семантически стереотип...

Твърде далеч от непосредствения браншови контекст, в който естетически посветени поети и стиховеди (изкушени от поезията) хореично обиграват с майсторско високомерие недостойния за високи пориви предмет, рекламистите от същия период създават епидейктически славословия на тиражната вещ. Рекламистката химнична апология на галошите се сдобива с убедителна буквалност в уникалния химн на галоши „Корона”, в който, померно на царската марка, първата дума е епитетът „царски”:

„Корона”

Царски са галошите
  1   2   3

Свързани:

Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconПрограма на българския културен институт "дом витгенщайн" виена, австрия
Ще се представят 18 страни в 9 известни исторически Виенски кафенета. Известният австрийският актьор и режисьор Щефан Флеминг ще...
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconДискурс върху христопознанието откъс от книгата на кирил милчев „градинарят на душевни сигнатури.,С.,2006. с. 129-198
Откъс от книгата на кирил милчев „градинарят на душевни сигнатури”.,С.,2006. с. 129-198
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconКонспект праисторическо изкуство палеолит, неолит, бронзова и желязна епоха в Европа
Древно близкоизточно изкуство – изкуството на Шумер, Акад, Ур, Вавилонско изкуство, Асирийско изкуство, Нововавилонско изкуство,...
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconБългарски културен институт, братислава декември 2011
Представяне на книгата „Най-силно звучи тишината”, посветена на Ян Кошка (1936-2006) – учен, поет, преводач и българист. Книгата...
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconКонспект ивен превод
Откъс от книгата на Д. Шолте „Телевизията в преходния момент. Форум за мнения или супермаркет?”
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconBalkan architecture House
Български културен институт в Прага, Румънски културен институт в Прага, Съюз на българските архитекти, Факултет по изкуство и архитектура...
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconБългарски културен институт юни 2010
Вернисаж на изложба рисунки “Изкуство без граници” на ученици от шолата по изобразително изкуство „Наум Хаджимладенов” и концерт...
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconАрхимандрит Нектарий Андонопулос
Авторът е игумен на манастира Сагмата, Гърция. Публикуваният откъс е част от книгата “Завръщане към Бога и Неговата Църква. Покаяние...
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния iconАвтобиография пламен Йорданов Петков
Търговски представител: търговия, реклама, Октомври 1995 – Октомври 1997, Изкон, Пловдив
Откъс от книгата на Пламен Шуликов „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния icon4023 Пловдив бул. „Освобождение №3 Хотел sps, ет. 3, офис 336 тел./факс: 032/ 993 215
Изследват влиянието на интернет пространството при формиране на възгледи и за реклама
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом