Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г




ИмеИнтервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г
страница1/2
Дата на преобразуване20.04.2013
Размер334.9 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://prehodbg.com/sites/default/files/Intervyu_N_Myumyun_Martin_Petrov_Kardzali_06_2012.doc
  1   2
ИНТЕРВЮ НА МАРТИН ПЕТРОВ С НАЗМИ МЮМЮН, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 г.


И: Ето това е записващото устройство.

Р: Микрофон?

И: Да. Ами, така. Ами, не знам. Ако искате, ако искате, кажете няколко думи за себе си, да се представите или?

Р: За себе си малко ми е неудобно.

И: Добре.

Р: Само името мога да си кажа – Назми Мюмюн. На 62 години съм. Роден съм в община Ардино, село Млечино, махалата ми е Червена скала. На 62 години. Завършил съм учителски институт начален учител, след това...

И: Тук в Кърджали?

Р: Да. Прогимназиален учител история и география. Четири годишен редовен курс на обучение АОНСУ и две годишен курс на обучение в Софийския университет по задочен път. Работил съм като учител, комсомолски работник, секретар на селищна система Млечино. Като завърших партийната академия, върнах се пак в моето родно село като инструктор, организатор, председател на секретарите на партийните организации и последно до 90-та година, 30-и март – секретар на общоселски комитет на Българската комунистическа партия. Оттам започнах да се занимавам, бях дет се казва един от първите жертви на Новото време, започнах на тротоарната плоча на кооперативния пазар в Кърджали и в моята червена Лада да бъда таксиметров шофьор, продавах мастиката и хайдушката ракия на цар Киро. От тротоарната плоча ми тръгна живота - да продавам, да товаря, да разтоварвам и да бъда в истинския живот на Новото време 90-та година в началото. От тротоарната плоча на маса, от маса на малко павилионче, от малко павилионче успях да бъда един от първите търговци на едро на хранителни стоки, алкохол, цигари и т.н. Допреди три години. Занимавах се и с фотографска дейност – бях представител на световната фотографска верига Кодак и в годините на представителство на тази световна фотографска верига в република България бях класиран, почти през целия период, на второ място. Идваха да проверяват така наречената, имаше там в, системата Кодак вече не съществува, може би в София има други представители, така нареченият „мистериозен клиент” идва, проверява и химия, и хартия, и обслужване, и качество и след 10-ина, 15 дена идва протокола ти идва протокола къде си. Не съм пипал аз сам нито един път професионален фотоапарат, но успях да създам екип, млади момичета и двама момчета, работиха на сериозно ниво, успяха да спечелят клиенти, но кризата, кризата дойде може би във фотографията, виждате световни фотографски вериги фалираха, аз не съм фалирал, но много добре разбрах, че работата върви на лошо, паспортните снимки отидоха към МВР, хората вече с дигиталните апарати снимките започнаха да ги качват на компютрите си, с други думи намаля работата и бях принуден да се откажа от тая работа и затворих склада за, на едро на хранителни стоки.

И: И това не върви също?

Р: И сега в момента се занимавам тука с клуба на моята партия, дет се казва тука кафетата, малко, малко частен бизнес, повече наблягам на работата, на конкретната работа с нашите съграждани, с жителите на област Кърджали.

Трябва да се върна назад, казахте 80-те години, 82-ра година завърших партийната академия и точно в период в месеците, годините, когато се подготвяше, без разбира се някой официално да ни е казвал, то се усещаше, че някъде се върви, но не се знаеше точно къде, така нареченият „Възродителен процес” – смяната имената на етническите турци, граждани на тогавашна Народна република България. Осемдесет и четвърта с така наречените смесени бракове, бракове едната страна, този, който има връзка с българо-мохамеданско семейство, българо-мохамеданин, помак и етнически турчин от другата един по един започнахме да ги каним и да им доказваме, че техният корен е български и че трябва да си сменят имената. Разбира се всичко това полиния на тогавашният селски общински народен съвет се документираше чрез главните книги, които се водеха в общините, в административната структурна единица и хората, то нямаше и какво друго да направят, с мъки, със сълзи, с огромна болка идваха и подписваха така наречената молба за доброволна смяна на техните и на техните деца имена. Тогава бяха единичните случаи. След това по малко, по малко се започна от малките населени места отвъд Арда, река Арда и когато нещата стигнаха дотам, че се преминава с решение на Политбюро към смяна на имената и на етническите турци, така да се каже, процеса се масовизира. Искам да споделя следното: 84-та година, трябва да е някъде, да, към края може би, викат ме в Окръжния комитет на Партията, идвам, взимам документ, документ – решение на Окръжния комитет на Партията с текстово съдържание да се организират открити партийни събрания във всички села и махали в общината, в която работех, в село Млечино, това се отнасяше за целия окръг и в този документ открито и ясно пишеше, че в никакъв случай Българската комунистическа партия няма да посегне и на имената на турското население. След два дена, след два дена на площада в моето село виждам, не знам... танкове, тогавашна милиция и тогавашни вътршни войски. Оттам, оттам се даде команда за тръгване на смяната на имената, това някъде около, трябва да е около... непосредствено преди Нова година. Но преди това в моето село се организира, може би в окръга първият, първият протест. Усещането на народа, на обикновените хора, понеже това, което дотогава им говорехме, че се сменят имената на така наречените смесени бракове - ако имаш едната страна помак, българин, на тях им се сменяха имената, но хората започнаха да не вярват в искреността на тази постановка, защото сами си правеха проучвания, на мен са ми носили четири-пет поколения назад, че няма нищо помашко в техния род, че няма нищо общо, нищо българско няма и усещайки това, се събраха на протестен митинг. Аз, като партиен работник, двама, двама и мой колега, се изправихме пред хората, да им обясним. Те искаха да дойдат тука в града, да застанат пред първия секретар на Окръжния комитет на Партията и да искат обяснение: защо се лъже и защо искат да сменят нашите имена. Пристигна, пристигна и тогавашната милиция, вътрешни войски, хората ги събрахме на едно място, някъде бяха от целия (не се разбира) събрани повече от 200-300, там някъде. Сега пишат 2000, за да създадат, така, по-голяма тежест братята от Движението за права и свободи. Е, историческите факти, знаете, служат на управляващите, на тези, които ръководят процесите след това. С мой колега и тогавашният кмет, тримата от местните кадри, се изправихме пред хората очи в очи, лице с лице, да потвътдим още един път, защото документите, които идваха от Окръжния комитет на Партията, от Централния комитет на Партията в тях нямаше нито думе, че ще бъдат сменени имената на турците в България. Ако мие тогава, местните, ако не бяхме реагирали и хората, ако бяха тръгнали за Кърджали, това са около 20, 20 и няколко километра, 25 километра от село Млечино, по пътя към тях щяха да се присъединят почти всички села и махали и около тях аз не знам какви щяха да бъдат последиците от това тръгване и идване насам и затова тогавашната власт сложи преграда и, с други думи ние, ние направихме това, което е необходимо, за да не, няма капка кръв, мирно, така както дойдоха на протестен митинг. Тогава за митинги не можеше и дума да става, хората се осмелиха, хората се самоорганизираха. (не се разбира) в който съм работил като учител и като комсомолски секретар поименно хората ги знам. Та хората повярваха повече, мисля, на нас тримата местни кадри, отколкото милиционери, вътрешни войски... и други имаше, правеха едни или други, други, словесни такива изявления и опити да убедят хората, че техните имена няма да бъдат пипнати. Та, след броени дни след този митинг се започна, от последното село, село Башево към Арда, че отатък са сменяни имената, те са българи и вашият корен е български. Канихме хората с покани, чрез кмета, секретаря на кметството, хората, които са от кметството, идваха хората. Аз, много ми е неприятно, много ми е неприятно. Обяснявахме, хората ни разбираха, под дулата на оръжието нямаше какво друго да направят. Подавахме им именниците, да си изберат имената. Почти нямаше случай някой да си избере име, казваха ни, на нас, местните кадри ние да им изберем каквото преценим. Примерно се кава Айше и записвахме Ана, Ангелина. Примерно Хасан – Христо и т.н. И така започна смяната на имената на, масовизирането на тази смяна на имената и оттам нататък започна така нареченият „Възродителен процес.” През цялото време бях в моя район, с всичко, което притежавах като човек е и съм в моето семейство, с близки, познати, та реално, реално с тези хора съм израстнал аз, с тях ми минава живота. Та преживяхме, преживяхме всичко, всичко, хората, смея да кажа и днешния ден. Деветдесетте години, когато дойде демокрацията имаше огромно, огромно напрежение, имаше и срещу комунистическата партия настроения, ние (не се разбира) настроенията и всичко това...

И: Заради връщането на имената?

Р: И всичко това рефлектираше върху мен като човек и като партиен работник. Това продължаваше не малко години, не малко години. Искам да се върна на 89-та година, така наречената „екскурзия”, „Голямата екскурзия”, но преди това, значи властта искаше от нас, властта искаше от нас: да се въвеждат българските социалистически граждански ритуали, значи погребения, сватби, рождени, всякакъв тип такива чествания се правеха съгласно указанията, които идваха по линия на държавната власт. Езика – имаше наредба номер едно, наредба номер едно забраняваше говоренето на обществени и на други места на друг език, единствено и само на българския. Тези, които не се подчиняваха на обществени места, по линия на кметствата, имаше групи от отрядници и работни такива други, глобяваха хората по пет лева. А че шалварите, вместо шалвари трябваше да носят рокли или пък така наречените пижами. Погребенията в никакъв случай не трябваше да присъства мюсюлманско религиозно лице, без, такъв, религиозно длъжностно лице се погребваха хората. Обрязването на тези, които се раждат...

И: Е било забранено вероятно?

Р: Беше забранено и тези, които обряаваха нелегално имаше система за проверка на новородените през няколко месеца от страна на здравните служби, на здравните власти и ако се установи, че местният медицински техник, местното медицински лице, ако е скрил, ако не спазва инструкциите, указанията, дори имаме случай, мисля че един или двама бяха изпратени в затвор, лежаха в затвора. Палене, палене имаше на сеновали в знак на протест в знак на протест срещу смяната на имената и провеждането на Възродителния процес. Ежеседмично, където бях се водеше като един от най-тежките райони, село, което имаше, село Горно Прахово, тогава бях партиен организатор там, около 2000 компактно, на едно, на едно място, всяка седмица минаваха от Окръжния комитет на партията, двама секретари на Окръжния комитет на партията плюс шефа на военния отдел, плюс шефа на Държавна сигурност и на Народната милиция всяка седмица идваха да, да видят на място как върви Възродителният процес. Освен това всяка седмица минаваше кола на Вътрешни войски. Командира задължително се отбиваше при мен, да ме пита имам ли проблеми с хората, подчиняват ли се на законите, изпълняват ли и т.н. Винаги съм ги пращал със следното: че с хубаво или с лошо с хората аз нямам сериозни затруднения, намирам общ език и че не мога да посоча нито един, който да, така да се каже да предложа, освен нашата партийна институция с блага дума, с човешки подход да се занимавам отколкото да, да посоча и да кажа: „Ето, тук милицията трябва да се намеси!” или пък Вътрешни войски. Такъв случай не съм имал в моята партийно-организационна и в пряката работа с населението.

И: Успял сте да защите все пак тези хора поне от, поне от физическо насилие?

Р: Ами, аз защитавайки тези хора, съм защитил моята човешка чест. Тогава не съм влагал такъв елемент, вътшил съм си работата както трябва и нищо повече. Никой, никой, да са живи и здрави и днеска аз казвам – досега не съм чул нито един етнически турчин да има друго отношение към България, към българските държавни институции освен положително. Да. Ходя и в република Турция – един не е казал лоша дума нито за България, нито за етническите българи. Такъв случай няма. Та...

И: Вие също сте бил принуден да си смените името?

Р: Как! Много ясно стана... естествено! То си вървеше по реда. Занчи хората от Млечино си смениха имената, дойде реда на моята махала, с всичките заедно си смених името. Разбира се. Назми бях, станах Владимир, Владимир Димитров Романов ми беше българското, възроденото име.

Така наречената, така наречената „Голяма екскурзия.” Мисля, че беше 30-и, 29-и май, Тодор Живков излезе и каза, че той отваря, отваря границите и от 30- май нататък, от 30- май нататък вървеше преди това... обяснявахме, излезе държавен документ за червните паспорти, червните паспорти. И с отварянето и на границата съвпаднаха двете неща и тепърва започваха да издават червени паспорти, можеш да излезеш извън България. Дотогава това беше немислимо. Аз например от Хасково не можех да гледам нататък – първа гранияна зона, втора гранична зона. Такова степенуване имаше като, дори и възроден българин. Нямах никакъв шанс да отида до Свиленград даже. Да. Спираха, не ме допущаха. Не само мен, аз, и възроден българин, и преди това, да ме пуснат в Турция това беше почти абсурд.

И: Макар и партиец?

Р: Ма, какво като си партиец? Мои приятели ходиха в Турция, връщаха се – стопански ръководители, от такова, тогавашната милиция, Държавна сигурност и ми казваха кого са видели в Истанбул и т.н. и нищо повече. Та, те можеха, можеха да напуснат България и да ходят в Турция до, и до Едирне, аз неможех и да мечтая. Имах вуйчо, чичовци, братовчеди, племенници изселени от годините, те си живеят там. Дори бяхме ги позабравили. Та когато се отвориха границите и на едната, и на дръгата страна, знаете ли, речника ми е недостатъчен, за да обясня всичко това от гледна точка на емоция, от гледна точка на, на очите си какви неща видях и какво преживях. За броени часове, за броени дни коли, лични коли, мотоциклети, 24 часа от денонощието движение да видите на, на хора. Стикосване на отношение на полиция, на взимане на решения – близки, роднини, от Стара Загора идваха тука, от тука отиваха в Хасково, от Казанлък идваха в района, от района отиваха в София и така. За броени дни хората се самоорганизираха, за да дадат заслуженото на онова, което властта посегна на тяхното лично достойнство, на тяхната лична чест, на етническото, на онова, което, което е първично в тях.

И: Основното човешко достойнство.

Р: Моето семейство през цялото време на социализма бяха високодобивници – покойната ми майка, лелите, сестрите ми – ордени, медали не, но на почитни места бяха затова, че, че са хора, които произвеждат златото, златото на България и, че предават качествен тютюн. Отглеждането на животни, възпитание, всичко си беше по реда на социалистическите норми и изисквания. Връщам се, прадядо ми почина на 110 години, дядо ми помня, покойният ми баща – една дума от тяхната уста не съм чувал срещу тогавашната партийна, комунистическата власт, срещу България, обратното, обратното – откакто дойде тази власт, ние видяхме сомуна, белия хляб, ние видяхме хубаво и т.н. Няколко пъти отивам при баща ми, когато започнаха смяната на имената: „Баща ми, виж, моята партия, държавата развиват тази постановка за това, че сме били българи, кажи още един път – имаме ли ние в нашия корен нещо друго освен това, което ние си знаем, онова, което сме?” Баща ми на два пъти ми отговаряше: „Нищо друго нямаме освен такива каквито сме. Но властта, ако е решила, ти си на работа, ще мълчиш, ще изпълняваш, това днеска може да е така, но ще дойде друго време, когато всичко това ще се коригира. Мирувай, кротувай!” Аз от турски на български ще преведа сега: властта и да ти отреже ръката, няма да потече кръв. В този сми, че трябва да се подчиняваш.

И: Как се казва това на турски?

Р: На турски се казва devletin kestiği parmak armaz. Да. Та, хората бяха възпитани да изпълняват и да бъдат нормални граждани на тогавашната НАродна република България. Когато разбраха, че има лицемерие, когато разбраха, че с тях се подиграват, че има гавра, оставиха и животните си, и къщите си, и земите си, всичко итръгнаха за Турция. Това е оня период. Когато сложиха, затвориха границата, сложиха бариера, не си спомням, може би месец, месец след това по населено места на посещение идваха представители на Централния комитет на Партията. До ден днешен това ми е в главата. Мерджанов, Мерджанов трябва да се е , Георги Мерджанов трябва да се е казвал тогавашния отговорник от Централния комитет за коя район, човека се интересуваше след затварянето на границата какво искат хората, какви са реалните настроения, истината каква е, какво мислят хората, какво искат, ще работят ли тютюн, ще отглеждат ли животни, ще продължават ли да строят къщи, тези, които останаха и, и какво друго. Много ми е леко и днеска, дори моите другари, които присъстваха там ме попитаха как намерих сила, сила да споделя. Освен онова, което беше на стопанския фронт, отношението към работата като строители, като селскостопански работници, като търговци и т.н., гурбетчии, споделих с него, че, за да се успокоят хората, за да започнат отново да ни, да ни повярват, така като започнах да слушам по, по, беше се поуспокоила топката и много, много властта по тези въпроси някакси даде заден, слушах и турските радиостанции, имах колега учител, той през цялото време, нощите от време на време ме информираше – BBC, Deutsche Welle и т.н., та получавах и оттам дет се казва храна, че, че хората, които заминават едната част се устройват с мъки и т.н., но като цяло нямат никакво намерение да се връщат, та, тези, които остават как да преодолеят травмите, които им бяха причинени и с мен в местната кръчма, на площада, в крайна сметка аз имам братя, сестри, роднини, хората ми казваха: „Грешката е огромна, трябва да ни върнат имената, искаме си имената, искаме си обичаите, искаме си традициите, искаме си майчиния наш език.” Успях да споделя всичко това, че трябва да се върнат имената...

И: Още преди 10-и ноември?

Р: След затварянето на границата, след затварянето на границата, първите, първите, първия месец или 45 дена да кажем. Значи август мисля, че беше 20 и кой, 26-ти, 28-ми, там някъде, края на август кажи, да. Значи септември, септември, да, той трябва да е дошъл още септември, още септвмври. Та, чувах, нали, за оставки, за взимане на крачка назад от моите приятели, аз дотогава не знаех какво е това оставка, знаех преместване от едно място на друго на работа тогава, откъде да знам, затворена система, та, но казах: „Най-добре другаря Тодор Живков да се оттегли, да се оттегли, да му се измисли нещо – в Москва ли ще го пратят посланник, в България почетен ли ще го направят председател на Партията, генерален секретар, не мога да измисля, казвам, вариант, но задължително той трябва да се оттегли, да се извини, да се извини пред тези хора и такова каквото беше идентичността, всичкото, което е тук, за тези хора да се върне обратно, да.” Той ме гледаше многозначително, естествено нито дума не ми каза, дори моите другари казаха: „Оттук нататък може да последва нещо.” В този смисъл, страха и реагирането тогава на хората на второ и на шесто управление на Държавна, на Държавна сигурност, на Държавна сигурност.

И: Действително не Ви ли беше страх да кажете това?

Р: Не, не мен не ме беше страх, защото такава беше истината, той искаше да знае истината, за какво да се плаша? За какво да се плаша? Но Вие сте прав, дотогава просто самият развой, подсказвания ни се правеха да се пишат материали и да се казва това, което отгоре се иска, да. По някакъв, някаква сила на мен ми помогна да кажа това, което си е, от извора. За какво да се плаша? Та, очаквах някой да ми каже нещо. Нито един, нито по линия на сигурността, Държавна сигурност, или пък от партиен, по-горен партиен комитет една дума нямаше, да. И спокойно си продължих седмиците, месеците до 30-и март 90-та година бях на партийна работа. Обстановката в цялата държава и в района беше такава, че, за да започна друга работа, по професия съм учител, около 200 души трудов колектив в гимназията в Ардино, град Ардино, трябваше да гласуват за мен дали да бъда възпитател или не. С гласуване, тайно гласуване, ме назначиха възпитател в гимназията в Ардино. Разбира се работих около година, година и нещо, пътувах от тука, след това се отказах, хванах се с, между другото карах и такси, с търговията и така, така продължи живота нататък. Къде, къде да се върнем сега, от Голямата екскурзия казахме, гледам в хронологически ред да обхвана и годините на онова, което е най-характерно за етапа, това да споделя и да бъде максимално, полезни, да обхванем и единия, и другия период, защото динамиката беше, дет се казва, на дневен ред.

С огромна болка искам да споделя - декларацията, която се прие в Народното събрание за Възродителния процес, двете неща – за асимилацията и за етническото прочистване, и в партията въпроси, и тука сред братята етнически българи –интерпретации, приемане, неприемане, одобряване, неодобряване, за мен, понеже съм минал тогава от А до Я, всичко, което правеше властта, бех междинното звено – власт и народа, аз бях и част от тези хора, обаче бях овластен на най-низово равнище да работя с тези хора, да. Вие ме попитахте „Вашето име?” Аз мога ли да остана? Да, така. Оттам нататък – когато тръгна народа, когато им се поставяше срок – 24 часа има срок да си стегнеш куфарите и да тръгнеш, за Европа или за Турция, главно за Турция, на някои три дена, мои роднини, на някои една седмица, на някои им казаха: „Ще изчакаш излизането на паспорта ти.” Така. Всички роднини, близки в шоково положение, чудят се какво да решат. Стикосването, казах, за броени дни. Една голяма част решиха, че в тая България те не са желани, че с тях се постъпва ненормално. Използвам много мека дума. Е, и питам аз, хората, които от властта, от различни етажи, аз какво бъдеще ще имам като хора няма да останат? Къде да ида аз? В Кърджали имам апартамент, но братята ми всички заминават, сестрите заминават, всичко заминава. Какво ще правя аз?

И: Вие (не се разбира)

Р: Не, не, какво предлагате? Ето, тук, това не мога да изчистя от себе си, това така: „И ти ще заминаш последен, ще те изпратм последен.” Така. Деветдесета година (не се разбира) нито си изкарах червен паспорт, нито каквато и да е постъпка. Какво сме преживяли ние с жената, ние си знаем. Деветдесета година на митингите – етническите турци на една страна: искаме си имената, правата и така, така нататък, че бяха върнати, те потвътждават на 29-ти декември 89-та година решението на Централния комитет, на държавния съвет за връщане на имената, а в смесените райони и в някои други райони на страната етническите българи организираха прояви анти това решение – да не се връщат имената на турците, България, слушай сега, другото, което е, хем не искат, забележи, хем не искат да им се върнат имената на тези хора, „България – за българите! Турците – в Турция!” Сега, хората, които останаха от второ, трето поколение и братята ми останаха тука, и сестри, и други роднини, казват „Назми комуниста.” Назми комуниста. Възродителен процес, братята българи казват „България за българите, турците – в Турция!” Е, къде съм аз? Със седмици сън не ме е хващал. Независимо от това всичко, всичко преодоляхме, преодоляхме. Ситуацията, ситуацията, от тогава досега, с приливи и отливи на агресия, на омраза, на егоизъм, етнически и така, така нататък картинаката е пъстра. Аз не знам точно какво, какво от 90-та година, 90-та година към кое да наблегнем, ако искате така малко да си вземем въздух дето се казва, от това, което Ви казвах, Ви казах, аз не знам дали успях да Ви, да Ви облека в, да Ви облеча в думи всичко, което, което беше пред мен, всичко, което филтрираше през кръвта ми, плътта ми, душевния ми мир, съзнанието и т.н. и т.н.

И: Ами, представям си, че Ви е било изключително тежко, т.е. дори не мога да си го представя честно казано.

Р: Да, това е, това е голямата, голямата истина, голямата истина.

И: Това е много тежко наистина.

Р: Да. Това е нашата България. Отникъде от друго място не е причинено, ние сами, ние сами, Общувам, всеки ден аз съм с хората и с децата като дете, с социалиста - социалист, с ДПС-ара намирам общ език, със СДС-ара нямам притеснения, с АТАК-иста нямам никакъв проблем – сядам, разговарям като човек, пием си кафето, но около изборите от 90-та година насам, знаете ли има периоди, особено седмица, 10 дена преди изборите, когато по националните медии, Волен Сидеров, когато Волен Сидеров, Каракачанов, Каракачанов, Джамбазки от крайно, крайно национал-шовинистичните формации изявления антитурски, изливането на гной, на омраза нямате си на представа, повтарям пак – аз реално живея с тези хора, идват и споделят хората ,казват:
  1   2

Свързани:

Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров с тодор мухтаров, кърджали, 06. 2012 Г
...
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров с ангел ангелов, пенсиониран училищен директор, председател на кварталната организация на бсп в квартал байкал, кърджали, 06. 2012 г
И: Ами, Вие споменахте за "Възродителния процес", ако искате, разкажете ми за това!
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров с ж. Ж., Шумен, 10. 2010 Г. Мартин Петров (съкр. И): Май работи, щом свети червената лампичка, значи работи
Ако беше насочен като едно интервю, в смисъл политическа част, общество, като вашата специалност, нали, проучване на общественото...
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconОбщински съвет – кърджали
Община Кърджали на местните избори на 28. 10. 2007 г., Избира нурджан мюмюн юсеин за временно изпълняващ длъжността Кмет на Община...
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров със р., Шумен
Радецки. (смеят се) и сега може би в уроците в турските учебници за османската империя това да се дава като пример за тероризъм....
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров с р., Шумен, 5, 6, 10. 2010 Г
И затова когато видя някакъв наплив от хора, които идват да стават българи не заради някакви привилегии с паспорти, безвизови преминавания...
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на петър добрев със сабахтин риза, бивш зам. Областен управител от дпс, в момента началник отдел в общинската администрация, кърджали, 06. 2012 г. Като кажем последните години на 20 век, какво първо си спомняте?
Интервю на петър добрев със сабахтин риза, бивш зам. Областен управител от дпс, в момента началник отдел в общинската администрация,...
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconВас най-важните събития през последните 20 години на 20-ти век?
Интервю на виктория митрова с пепа тодорова, учител по математика в кърджали, 06. 2012 г
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров с хашим акиф, шумен, 10. 2010 Г. Мартин: Съжалявам, че аз не говоря никакъв турски. Много ми се ще да го науча в един момент, ама Няколко мои приятели учиха турски, някои казаха, че бил много лесен, други, че бил много труден
Мартин: Съжалявам, че аз не говоря никакъв турски. Много ми се ще да го науча в един момент, ама Няколко мои приятели учиха турски,...
Интервю на мартин петров с назми мюмюн, кърджали, 06. 2012 г iconИнтервю на мартин петров с иван бончев, шумен, 10. 2010 Г
Градският народен съвет тогава, като съветник. И тогава секретаря на общината Шумен Методи Живков, той като съдия стана председател...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом