Даяна Палмър Ловен инстинкт




ИмеДаяна Палмър Ловен инстинкт
страница1/7
Дата на преобразуване28.01.2013
Размер1.34 Mb.
ТипДокументация
източникhttp://workroom.chitanka.info/todo/6018-20120420-181700-titoncho-Dajana_Palmyr_-_Loven_instinkt.
  1   2   3   4   5   6   7
Даяна Палмър

Ловен инстинкт


Наполовина апах, наполовина бял, Филип Хънтър, е стопроцентов мъж. Силен и горд самотник, той би се справил и с най-голямата опасност, но не е в състояние да се съпротивлява на експлозивния чар на красивата геоложка Дженифър Марист, която охранява при секретна мисия в Аризона.

Задачата е сериозно предизвикателство за него. Дали ще съумее да овладее ситуацията и своите чувства?


Първа глава


Среброкосият мъж от другата страна на бюрото беше сключил ръце и в сините му присвити очи просветваше решителност.

Хънтър бе готов да спори. Не приемаше каква да е мисия и досега Юджийн Ритър се бе съобразявал с желанията му. Но този път старият мъж нямаше да го направи. Хънтър усети решителността на Ритър още преди да бе се опитал да отхвърли задачата.

Независима като личност, Филип Хънтър беше свикнал да се противопоставя. Като шеф на охраната на «Ритър Ойл Корпорейшън» през последните десет години, негово задължение бе да разкрива и обезврежда вражески шпиони, опитващи да се доберат до стратегическа информация за откритията на «Ритър» в областта на металите.

— Пустинята не е място за жена — отсече той и се облегна удобно на стола. Видът му внушаваше респект със суровостта си, наследена от неговите предци — апахите. Мургав, с лъскавочерна коса, късо подстригана. С черни очи, слабо лице и тънки устни. Висок и мускулест. Дори отлично скроеният му сив костюм не скриваше мощните пропорции на тялото му, поддържани във форма с часове физически упражнения.

Хънтър беше бивша зелена барета, рейнджър, за кратко време бе работил и за ЦРУ. Ненадминат в боравенето с различен вид оръжия, с черен пояс по карате. Трийсет и седем годишен, саможив по природа, заклет ерген.

Хънтър не изпитваше никакво желание да придружава една от геоложките на Юджийн из Аризона по време на предварителния оглед на местността. Дженифър Марист беше негов постоянен дразнител. Вечно се забъркваше в някакви истории и той бе длъжен да вади кестените от огъня. При последната си експедиция преди няколко месеца, тя си бе навлякла гнева на вражеските агенти и се наложи да поставят секретна охрана в жилището й. Така арестуваха двама от нападателите, но третият все още бе на свобода.

Хънтър и Дженифър сякаш бяха стари спаринг-партньори. Бяха изпълнявали заедно мисии по-често, отколкото на Хънтър му се бе искало. Както между два кремъка, така и между тях прескачаха искри и при най-дребното стълкновение, а това бе допълнителен риск. Той не си падаше по белите жени, но Дженифър бе изключителна с нейната мека светла красота и интелект. Близостта й го хвърляше в смут. Тя бе единствената жена, която бе оказвала такова въздействие върху него и това никак не му се нравеше. Мисълта, че се налага да прекара с нея една седмица в пустинята, го вбесяваше.

— Дженифър не е просто жена, тя е един от моите най-добри геолози — наруши мълчанието Юджийн. — Жилата е много богата и аз се надявам, че разработването й ще ми донесе печалба. Някой трябва да придружи Дженифър.

— Мога да изпратя един от моя екип — предложи Хънтър.

— Не е достатъчно. Добре знаеш, че опасността още не е отминала. Искам да я охранява най-добрият… И това си ти.

— Не си ли забелязал, че не можем да се понасяме с нея — добави Хънтър през зъби.

— Личната ви неприязън няма значение в случая. Само трябва да осигуриш надеждна охрана някой да не сложи ръка на картите и на пробите. — Юджийн стисна устни. — Мястото е в Аризона, близо е до резервата на апахите. Можеш да се отбиеш да видиш дядо си.

— Мога да направя това и без да се налага да следвам по петите твоята прехвалена госпожица — рече хладно Хънтър.

— Дженифър е геолог — напомни му по-възрастният мъж. — Красотата й няма нищо общо с професията й. За Бога, ти се погаждаш с другите жени, които работят за мен, защо не и с Дженифър?!

Това бе въпрос, на който Хънтър не искаше да отговори. Не можеше да каже на Юджийн, че тази жена предизвиква у него толкова потентни усещания, че му ставаше трудно да изпълнява служебните си задължения, когато бе около него. Не би се противил толкова, ако не желаеше Дженифър до болка. Беше прикривал влечението си към нея през годините, но напоследък ставаше все по-невъзможно да се владее. Ако се озове сам с нея в пустинята, изкушението би било прекалено силно. Не гарантираше за себе си. А иначе си имаше основателни причини да страни от белите жени. Нямаше каквото и да било желание да създава семейство и потомство, което като самия него, да бъде поставено пред унизителното изпитание да се адаптира в света на белите. Белите и апахите просто не си пасваха, въпреки че той често се събуждаше, потънал в пот, след като му се бе присънила Дженифър.

— Знам какво ще последва, заплаха от оставка — додаде Юджийн с иронична усмивка.

— А ще мине ли? — усъмни се Хънтър. Юджийн само поклати глава. — В такъв случай — рече индианецът и се изправи с неподражаемата грация на диво животно, която го правеше неотразим в очите на околните — преставам да споря. Кога тръгваме?

— Първото нещо, което трябва да направиш сутринта, е да вземеш билетите и резервациите за мотела от секретарката ми. Ще ти е необходимо време, за да провериш къмпинг екипировката, така че ще прекарате в мотела само първата нощ. Ти и Дженифър ще трябва да се представите за съпрузи, след което ще вземете полета за Финикс и оттам за Тусан. Това ще заблуди евентуалните преследвачи от следата, надявам се, и ще ви даде време да разучите района, преди те да открият грешката си и да довтасат при вас. — Трябва да установиш връзка с нашия център в Аризона и да посветиш колегите там в плана.

— Мога да го направя и по телефона.

— И моля те, опитай се да не изглеждаш толкова мрачен — промърмори Юджийн. — Това демобилизира…

— Престани да ми възлагаш мисии с Дженифър Марист.

— Ти си единственият мъж от моите служители, който се оплаква от това.

— Аз съм апах — произнесе с гордост Хънтър. — А тя е бяла…

Юджийн се беше женил два пъти и можеше да чете в душата му като в отворена книга.

— Разбирам — рече той, — но бизнесът си е бизнес. Ще трябва да се справиш.

— Не съм ли се справял винаги? — промърмори Хънтър. — Ти ли ще й кажеш или искаш аз да го направя?

— Ще го уредя, бъди спокоен — засмя се Юджийн. — Тя ще вдигне врява до Бога. Може би ще останеш шокиран, ако узнаеш, че и тя те намира за толкова отблъскващ и непоносим, колкото ти нея. Ще се бори да се измъкне от опеката ти, както ти от компанията й.

Казаното не изненада Хънтър. По неведоми пътища, той бе усетил, че и Дженифър усеща същото привличане, противно на желанието й, което усещаше и той, и упорито се бореше срещу това. От край време принудителното им сътрудничество бе изпълнено с напрежение и неприязън.

— Това няма да й се понрави — измърмори Хънтър. — Но ако свърши изпечена в огъня на къмпинга, да не кажеш, че не съм те предупредил.

Сините очи на Юджийн примигнаха в знак на съгласие.

Хънтър излезе и закрачи по коридора с толкова яростно изражение, че един от служителите свърна в обратната посока, за да избегне срещата. Индианецът поддържаше колегиални отношения с някои от хората на Юджийн, но повечето от тях гледаха да не се изпречват на пътя му. Господин Хънтър беше станал пословичен с безкомпромисността си. Това му помагаше и не му се налагаше да отбива набезите на жените. Повечето жени го избягваха, защото се страхуваха от суровостта му. С изключение на Дженифър, която доста успешно му се противопоставяше.

Предстоеше му една седмица в пустинята. Той запали цигара в движение и издуха гъст облак дим. Само преди седмица бе спрял цигарите. Но нервността го караше да пропуши отново и затова бе виновен Юджийн. Като нищо би се върнал и би развалил уговорката. Но щеше да бъде досадно до смърт. Не, той просто трябваше да се пребори със себе си и с Дженифър. Един ден, обеща си Хънтър, щеше да излезе през вратата и да напусне завинаги корпорацията на Юджийн.


Втора глава


Дженифър Марист делеше един кабинет е няколко други геолози — стаята бе пълна с оборудване на високо техническо равнище, карти, диаграми и офис мебели. Имаше дни, когато цареше творческа атмосфера и всички геолози, които работеха за «Ритър Ойл Корпорейшън», тихо маневрираха един покрай друг, изпълнявайки личните си и колективни проекти. Днес всичко вървеше наопаки. Наоколо цареше невъобразим хаос и когато самият шеф, Юджийн Ритър, помоли Джени да дойде в кабинета му, тя се втурна натам с облекчение. Докато вървеше по дългия коридор, хвърли един поглед през прозорците, откъдето се откриваше красива гледка към потъналата в зеленина Тулса.

Джени бе на двайсет и седем години, но изглеждаше по-млада. Дългите й руси коси бяха меки и леко чупливи, а дълбоките и сини очи — изпълнени с жизнерадост. Носеше бял плетен пуловер и семпли сиви спортни панталони, но въпреки това изглеждаше като момиче от първа страница на модно списание. Проклятието на живота й бе, че мъжете виждаха единствено красивото й лице и не оценяваха по достойнство интелигентността и личността й. С времето колегите й бяха свикнали с нея и вече никой от тях не й правеше сексуални намеци, нито се облизваше като котарак, когато се появеше в стаята. Всички те бяха женени, с изключение на Джак, който бе на петдесет и шест и вече бе преминал възрастта на мъжете, по които си падаше Джени.

Всички мислеха, че се е отказала от всякаква идея за брак. Въпреки че би било безкрайно хубаво да има някой до себе си в този динамичен свят, никой от познатите й мъже не одобряваше вечните й пътувания и не смееше да поеме риска да се обвърже с жена като нея. Те мечтаеха за хубавичка съпруга, която да си стои у дома, да готви, да чисти и да отглежда деца. Джени не би имала нищо против един брак, но живота й преминаваше в геоложки експедиции. Беше високоплатена и много добра в работата си. Би било непростимо да замени всичко това за една мръсна домакинска престилка. Пък и досега не бе срещнала мъжа, заради когото да направи такъв компромис.

Огледа се за Хънтър, когато влезе в приемната на кабинета на Юджийн. Слава Богу, не беше наблизо. Тя изпусна една тежка въздишка. Глупаво бе да позволи на един мъж да се държи с нея по подобен презрителен начин, особено студенокръвно като него. Той беше човекът, който се грижеше за сигурността на компанията, а наскоро бяха имали малка неприятност. Той и Джени си бяха партнирали една вечер, за да заловят вражеските агенти, които искаха да се доберат до секретните карти на Джени, с обозначения на новооткритата жила стратегически метали. Джени правеше всичко възможно да забрави спомена за онази вечер. Особено онази част, която се отнасяше до него. Бяха заловили двама мъже, но не и ръководителя на подривната група. Хънтър бе обвинил нея за частичния неуспех. Той не пропускаше да отбележи и най-малката й грешка. Вероятно органически не понасяше блондинките.

Тя вдигна вежди към Бети, секретарката на Юджийн, която й се усмихна и й кимна:

— Влизай. Очаква те.

— Хънтър вътре ли е? — запита Джени колебливо.

— Не, излезе.

Последното й прозвуча съмнително. Джени почука на вратата и надникна, за да види умисления Юджийн да се поклаща насам-натам на въртящия се стол.

— Влизай, влизай. Сядай — усмихна й се той. — Как е днес?

— Средна работа — отговори тя и се засмя, сядайки на стола срещу бюрото му.

Юджийн се наведе напред и посивелите му коси проблеснаха на светлината, която нахлуваше през прозореца зад гърба му. Бледосините му очи я огледаха с любопитство.

— Самотна ли си, откакто Данета се омъжи за сина ми и се премести?

— Да, тя ми липсва — отвърна Джени и тъжно се усмихна. — Беше чудесна съквартирантка. — След това се приведе напред и доверително изрече: — Но не ми липсва като партньор в танците!

— Предполагам, че на нея й липсваш — засмя се Юджийн. — Игуаната на Данета остана при нас и с по-малкия ми син са големи приятели. Кейб й обещава една препарирана всеки път, когато тя си я поиска обратно.

Джени сподави усмивката си. По-големият син на нейния работодател, Кейб, беше прочут с отвращението си, от каквато и да е жива твар, която има люспи, и особено към мъжката игуана на име Норман. Дженифър бе свикнала с големия гущер, но беше къде-къде по-удобно да живее без него.

— Имам предложение за теб — каза Ритър, преминавайки на въпроса. — Има едно парче земя надолу в Аризона, което искам да изследваш. Наредих да подготвят оборудването. Ще можеш да лагеруваш там няколко дни, докато направиш една предварителна карта на района и изследваш оголените пластове.

— В пустинята? — Тя усети, че пребледнява.

— Точно така. Спокойно място. Дива красота. Покой.

— Гърмящи змии, мъже с револвери в джипове, индианци…

— Ш-ш-т, Хънтър може да те чуе — постави пръст на устните си той.

— Не ме е страх от този върлинест апах — погледна го остро тя. — Имах предвид другите, които не работят за нас.

— Слушай, скъпа, апахите не нападат и не плячкосват селища, от години никой не е убиван със стрела…

— Защо не изпратиш Хънтър? — погледна го тя подозрително.

— О, ще, го изпратя — рече Юджийн. — Радвам се, че си съгласна с факта, че той е точно мъж за тази работа. Като екип можете да ударите всяка друга компания в земята. Той ще бъде твоя охрана, докато сондираш района.

— Аз?! Сама в пустинята с Хънтър за няколко дни и нощи?! — Тя изглеждаше ужасена. — Не можеш да направиш това! Та ние се ненавиждаме!

— Ти си най-добрият геолог, който имам, и не можем да си позволим да рискуваме, не и след всичко, което се случи миналия месец. Нашите конкуренти са се стаили и чакат. Затова искам да лагерувате на различни места всяка нощ и да криете следите си. Ще отидете в района, който ни интересува, чак втората нощ. Ще ти го покажа на картата. Пази го в пълна тайна.

— Дори на Хънтър?

— Той също е посветен, но не в подробности.

— Обзалагам се, че скоро сам ще се добере до тях…

— Престани! Имаш задача, изпълнявай дълга си и безпрекословно се подчинявай на своя шеф. Иначе…

— Нямам избор — вдигна ръце тя. — След като съм свикнала с такава заплата, не бих понесла бедността.

— Стига си се оплаквала.

— Да, господине. Какво ще търсим? Петрол? Молибден? Уран?

— Най-добрия терен за търсене на петрол сега е Западен Уайоминг — напомни и той. — Най-доброто място за молибден — Колорадо или Южна Аризона. Затова те изпращам в Аризона… Молибден. А може би и злато…

— О, експедицията си заслужава! — подсвирна тя тихичко.

— Сега знаеш защо държа на пълната секретност. Хънтър и ти сте добър екип. Макар и двамата да сте доста необщителни, бих казал… Няма място за провали. Събирай си нещата и бъдете готови да потеглите утре сутрин. Ще поръчам на Хънтър да те вземе от апартамента ти.

— Мога да стигна до летището и сама.

— Страхуваш ли се от него? — подразни я Ритър.

— Не, разбира се — вдигна тя брадичка.

— Добре, той ще те потърси. Приятно прекарване!

Приятно, помисли си тя, не беше точната дума за една трудна мисия в пустинята, и то с мъж като Хънтър.

Когато се върна в офиса, съобщи на колегите си, че заминава и две от сътрудничките й възкликнаха в един глас:

— Какво? Молибден?! Уран?! Или петрол?!

— Е, не очакваме да открием нов Спиндълтоп — усмихна се тя, — така че не разпространявайте слухове. Може би шефът просто е разбрал, че се нуждая от ваканция. В края на краищата — обърна се с подигравателна усмивка към двамата мъже в офиса, — той знае, че аз върша цялата работа тук.

Една от сътрудничките й я замери с навита на руло карта и Джени отстъпи към чертожната дъска, отказвайки да отговори на пороя въпроси. Всички знаеха как стоят нещата и не я притиснаха повече. Голяма част от тяхната работа бе секретна.

Щом привърши оскъдния си обяд в ресторанта на компанията, Джени тръгна обратно към офиса и се натъкна на студения и разярен Хънтър в коридора.

Видът му беше достатъчен, за да я побият тръпки. Бе над метър и осемдесет, само мускули и жили. Движеше се с неподражаема грация и елегантност, но не привлекателната му външност привличаше женските очи. Той излъчваше някакво високомерие и превъзходство, гледаше на хората отвисоко и повечето от тях се чувстваха малки и незначителни. Бива го да стряска хората, помисли си Джени, издържайки на острия му тъмен поглед. Очите му бяха дълбоки, лицето — скулесто и мургаво. Не би било трудно да нарисуваш Хънтър в апахски индиански дрехи и пера. Тя потръпна, когато си помисли, че скоро ще се изправи лице в лице с него в пустинята и благодари на Бога, че живее в двайсети век и белите бяха сключили мир с апахите. Е, с племето, макар той да изглеждаше и понякога да действаше, като че ли никога не бе чувал за мирни договори.

През първите й дни в компанията беше допуснала непростимата грешка да вдигне ръка и да го поздрави с «Хоук!» И до ден-днешен, чувстваше срам само като си спомнеше за нетактичността си и трескавото объркване, в което изпадна и от това как той бе преглътнал обидата. Оттогава бе разбрала колко е опасно да го взимаш на подбив.

— Господин Хънтър — каза тя любезно и кимна с глава, когато мина покрай него.

— Това идея на Юджийн ли беше или твоя? — застана той на пътя й.

— Ако имате предвид мисията за оцеляване в пустинята, мога да ви уверя, че не намирам перспективата за вълнуваща. — Тя не отстъпи и сантиметър, но тези негови тъмни очи я зашеметиха. — Ако можех да си избирам компаньона, бих предпочела наистина Норман игуаната. Той е по-темпераментен от вас, не ругае и не обижда околните.

Хънтър не се засмя на шегата й. Това не беше необичайно за него. Джени никога не го бе виждала да се усмихва. Може би никога не го прави, помисли си тя, като го наблюдаваше. Лицето му бе като гипсова маска, която сякаш би се натрошила, ако изкриви ъгълчетата на устните си. Тази мисъл я накара да отстъпи и да прикрие с ръка смеха си.

— Какво толкова те забавлява? — Тонът му бе достатъчно смразяващ, да не говорим за погледа.

— Ами всъщност нищо, господин Хънтър — увери го тя. — Трябва да се върна на работа. Ако нямате нищо против, аз…

— Против съм да отлагам плановете си и да играя ролята на ангел пазител на едно леконравно момиче, сякаш слязло от корица на списание.

— Мога да ви върна обидата, но не желая. — В тъмните й очи проблесна гняв. — Забравяте, че съм дипломиран геолог. Видът ми няма нищо общо с интелигентността ми и с моите професионални способности.

— Интересно е защо сте избрали мъжка професия — вдигна вежди той.

— Няма да се защитавам, не си струва. А идеята бе на Юджийн. Убедете го да изпрати някого другиго, и вървете по…

— Той казва, че сте най-добрата.

— Поласкана съм, но това не е съвсем така. Всички останали са заети в момента.

— Лошо.

Тя се изпъна в целия си ръст. Но не можа да стигне с върха на главата си по-високо от квадратната брадичка на Хънтър.

— Благодаря ви за вота на доверие. Колко жалко, че не различавате кварца от диаманта, иначе…

Той си позволи да плъзне поглед по тялото й и го задържа там един дълъг миг. Дори да бе изпитал някакво удоволствие, чертите на лицето му не го издадоха.

— Ще ви взема в шест сутринта от апартамента ви. Не ме карайте да ви чакам, момиче от корица на списание…

Той изчезна от погледа й, преди тя да се опомни и да му каже какво мисли за него. Джени се върна в офиса бясна, със зачервено лице, измисляйки множество възможни отговори, които никога не й идваха наум, когато се нуждаеше от тях.

Извади картите на Южна Аризона и разгледа района, който Юджийн й бе набелязал за теренни изследвания. Мястото й бе много познато: планини и пустиня. Тя имаше топографски карти, но се нуждаеше от нещо много по-детайлно пред Юджийн и борда на директорите. Нейната работа бе първата крачка. След като направеше предварителното проучване, останалите от екипа щяха да продължат проучванията си, локализирайки района. Това изискваше изпращането на екип от геотехници, които да направят сеизмично проучване и още много детайлни изследвания, включително и изследване на атмосферата, а може би и включване в компютърните карти на сателитната система «Ландсат».

Но това, което в този миг беше от значение, бяха теренните проучвания. Този особен район на Южна Аризона граничеше с държавни земи от една страна и резервата на апахите — от друга. Резерватът беше като една суверенна държава със свое правителство и закони и тя не можеше да прави проучвания там без специално разрешение. Онова, което Юджийн се надяваше да намери, се ограничаваше в тясната ивица между двете зони. Шефът й имаше нюх за тези работи. Старите служители казваха, че Юджийн може да помирише нефт и злато от километри разстояние, да не говорим за молибден.

Джени си приготви една малка пържола и я изяде със салата, размишлявайки върху схватката си с Хънтър и изпитвайки страх от предстоящото пътуване. Той не я харесваше, това беше повече от ясно. Но това не трябваше да влияе на колегиалните им отношения. Имаше други жени в компанията и той се отнасяше с тях достатъчно добре.

— Може би не харесва парфюма ми — каза тя на глас и се засмя.

Не, вероятно имаше нещо в личността й, което го дразнеше, защото той не можеше да я понася от първия миг, в който се срещнаха.

Тя си спомняше този ден много добре. Това беше нейният първи работен ден в «Ритър Ойл Корпорейшън». С дипломата си на геолог в джоба, тя бе получила доходна служба в една от най-големите петролни компании в страната. Това постижение я беше изпълнило с увереност.

Изглеждаше щастлива този ден в белия си ленен костюм и светлосинята си блуза, русите й коси бяха свити в стегнат кок на тила, дългите й стройни крака бяха обути в прозрачни чорапи, а гримът върху лицето й беше много семпъл. Появяването й изненада и достави удоволствие на колегите й мъже от изследователския екип. Но първото появяване на Хънтър я беше ужасило и очаровало едновременно.

Юджийн Ритър беше извикал Хънтър в кабинета си, за да го запознае с Джени. Тя все още не знаеше, че той произхожда от племето на апахите, не знаеше нищо за него, с изключение на фамилията му. Той бе влязъл и Джени, която обикновено не се смущаваше в присъствието на мъже, бе усетила, че нещо в нея се топи като мед.

Хънтър й се бе сторил по-достъпен в онези дни. Косата му беше дълга и той я носеше на къса плитка на тила. Летният му костюм беше светъл и подчертаваше мургавината му. Но лицето му бе това, което стресна Джени. Тъмно и сурово. Очите му останаха студени, когато ги представиха един на друг. Тя си спомняше сковаващия студ, който лъхаше от погледа му дори и сега и оскърблението, което премина през тялото й от властното му и презрително държание.

Джени въздъхна и побутна последното парче от пържолата си в чинията. Учудващото беше, че той можеше да я мрази, когато тя го намираше за толкова привлекателен. Съдбата й се бе подиграла. През целия й живот мъжете, които я ухажваха, бяха или мамини синчета, или мъже, които се нуждаеха от отглеждане. Всичко, което искаше, бе един достатъчно силен мъж, който да я приеме по достойнство. Най-после бе срещнала един силен мъж, но той не се заинтересува нито от ума й, нито от красотата й.

Бяха ходили на ресторант с Кейб Ритър и тогавашната му секретарка Данета Марист, братовчедката на Джени. Джени нарочно си беше облякла една червена сексапилна рокля, за да провокира Хънтър. Той почти не погледна към нея, може би, за да не си навлече неприятности. Когато направиха засада в апартамента й, тя за пръв, път видя как действа Хънтър. Бързината, с която се справи с мъжа, който се промъкна в апартамента й, я смая. А онзи бе по-тежък и по-едър от него, но се озова проснат на пода в безсъзнание. Хънтър хукна след втория мъж, но онзи блъсна Джени в стената и избяга. Хънтър спря за миг, колкото да се увери, че тя е добре, изправи я внимателно на крака и я огледа да не е ранена. След това се втурна след него с кървясали очи, но беше изтървал жертвата. Мъжете от охраната бяха хванали третия от бандата навън. По-късно Хънтър обвини Джени за това, че бе изпуснал втория мъж, който бил лидерът. Странно защо той й бе толкова разгневен, помисли тя, припомняйки си нещата. Може би, защото изпусна жертвата, нещо, което рядко му се бе случвало.

Тя се погледна в огледалото, преди да се пъхне в леглото. Забеляза нови дребни бръчици по лицето си. А беше само на двайсет и седем. Възрастта започваше да я изнервя. Още няколко години и красотата й щеше да повехне. След това нямаше да разполага с нищо друго, освен интелекта си, с което да привлече съпруг и това беше и отчайващо, и смешно. Повечето от мъжете, които бе срещала, биха предпочели една хубава пред една умна жена. Хънтър вероятно харесваше онзи тип жени, които вървяха на три крачки след съпруга си и дъвчеха сурова кожа, за да я направят мека за мокасини.

Опита се да си представи Хънтър като любовник и се засрами от картините, които изплуваха в съзнанието й. Той беше физически най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Целият мускули и съвършенство. Глупаво бе да си толкова безнадеждно влюбена в един човек, който дори не забелязва, че съществуваш. На нейната възраст и с нейния интелект сигурно трябваше да бъде по-разумна. Но въпреки това, нейният таен свят започваше и свършваше с Хънтър.

Заспа непробудно късно след полунощ и дори не чу будилника на сутринта. Събудиха я силните удари по вратата. Тя се измъкна от леглото замаяно и потърси роклята си. За щастие, нощницата й стигаше до пода и беше достатъчно плътна, за да се яви в приличен вид на вратата. Когато отвори, Хънтър я изгледа гневно.

— Самолетът излита след два часа. Трябва да бъдем на летището след един. Не ти ли повторих, че ще бъда тук в шест?!

— Да — въздъхна тя и погледна тъмното му лице. — Никога ли не се усмихваш? — запита го нежно.

— Когато нещо си заслужава — повдигна вежда той.

Опитва се да ме постави на мястото ми, помисли си тя и напук каза:

— Трябва да си изпия кафето, в противен случай няма да мога да се размърдам…

— Ще ти направя кафе. Облечи се — каза той троснато, отмествайки поглед от меките извивки на тялото й под нощницата.

— Но… — Тя се извърна, но забелязала внезапния пламък в тъмните му очи, се отказа да спори.

— Казах, облечи се — повтори той със заплашителен тон и отново огледа тялото й.

Джени хукна из апартамента. Той никога не бе поглеждал на нея като на жена и това я поласка. Погледът му бе на мъж, който знае как да забавлява една жена. Страст, за щастие, не похот. Тя се втурна в стаята си и затвори вратата.

Не можеше да си позволи да мисли повече за тайните му помисли. Обу джинси и облече една розова плетена блуза, удобна за пътуване. Обу платнени обувки и разпусна косите си. Хънтър може би губи търпение, помисли си тя и бързо отиде в кухнята. Той бе налял кафе в две чаши и бе изпекъл хрупкави филийки, когато тя седна срещу него. Той побутна чинията към нея.

— Не исках закуска — колебливо рече тя.

— Трябва да хапнеш нещо — отговори безизразно той. — Прекалено слаба си. Хайде…

— Благодаря. — Тя отхапа от препечената филия и отпи глътка кафе, опитвайки се да не гледа към него. Мъчително бе да седи толкова близо до него в такава интимна обстановка. Опита се да отклони поглед, но не можа да устои. Той беше много хубав в тъмните си панталони и бялата си риза под модерния блейзър и вратовръзка на райета. Косата му бе късо подстригана и би минал за преуспяващ бизнесмен, ако не бяха тъмната му кожа, формата на очите и онази заплаха, която внушаваше. Той беше един опасен мъж. Дори в този миг беше трудно да се води с него обикновен разговор. Джени дори не се опита. Тя просто седеше и привършваше втората си препечена филийка.

Хънтър усети нервността й. Знаеше, че тя се страхува от него, но това беше реакция, която той не можеше да промени. Боеше се да я допусне близо до себе си по какъвто и да било начин. Тя беше един проблем, който той не можеше да си позволи в живота.

— Споделяш повече за работата си с другите колеги — отбеляза той, когато привърши филийката си и си сипа втора чаша кафе.

— Това е сигурност в множествено число — каза тя, без да вдигне поглед.

Той я изгледа с тъмните си очи и не пожела да отмести поглед. Яростното напрежение в кръстосаните им погледи накара тялото й да потръпне от разтърсващото сетивата й удоволствие и дъхът й секна.

— Сигурност за кого? — запита той спокойно. — За теб? — Брадичката му се повдигна и придоби толкова властно недостижим вид, че й се прииска да отстъпи. — От какво се страхуваш, Дженифър? От мен?!

Така беше, но Джени не желаеше да го признае и се опита да допие спокойно кафето си.

— Не — каза накрая. — Разбира се, че не. Просто исках да кажа, че е много трудно да се разговаря с теб.

Той се облегна на стола, тъмната му ръка беше толкова голяма, че скриваше чашата с кафе.

— Повечето хора говорят много и не казват, нищо — рече той.

Тя кимна в знак на съгласие. Устните й се разтегнаха в усмивка:

— Един приятел веднъж ми каза, че е по-добре да си държиш устата затворена и да се правиш на глупак, отколкото да я отвориш и да потвърдиш това.

— По-добре да тръгваме — каза Хънтър.

— Добре.

Тя се изправи и започна да прибира чашките и чинийките. Той стана и я загледа как мие чиниите, облегнат на стената, скръстил ръце на гърдите си. Тъмните му очи се присвиха, преценяваше меките линии на тялото й.

Хънтър си спомни скандалната червена рокля, която тя носеше през онази вечер, когато се барикадираха в нейния апартамент и изражението му стана скептично. Надяваше се да не облича подобни дрехи, докато бъдат заедно. Дженифър беше слабото му място. Но за щастие, тя не знаеше това и той не възнамеряваше да й го казва.

— Ще взема сака ти — каза той внезапно и се измъкна.

Тя се отпусна. Беше усетила как я гледа и това я беше изнервило. Защо я бе оглеждал толкова напрегнато. Вероятно бе начин да я накара да се почувства още по-зле. Той наистина не понасяше нейната напрегнатост. За което тя благодареше на Бога. Враждебността на Хънтър я възпираше да не извърши някоя глупост. Като да се хвърли на врата му, например.

Той беше изнесъл сака й пред вратата, когато тя надникна.

Беше ранна есен, времето леко бе захладняло, затова грабна една от жилетките си за из път. Той затвори вратата, остави я да заключи, след това се насочи към асансьора с багажа. Не си проговориха, докато стигнаха колата.

  1   2   3   4   5   6   7

Добавете документ към вашия блог или уеб сайт

Свързани:

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconБританската програма на 14-ия Международен София Филм Фест Три филма с награди и номинации от бафта, специален гост на фестивала Тони Палмър
Три филма с награди и номинации от бафта, специален гост на фестивала – Тони Палмър

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconЧиракът на магьосника / the sorcerer’s apprentice
Актьори: Никълъс Кейдж, Джей Баручел, Алфред Молина, Тереса Палмър, Моника Белучи, Тоби Кебъл

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconЗакон за туризма
Спа и уелнес, селски, еко, конгресен, младежки, приключенски, ловен, голф и друг туризъм

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconЦеноразпи с
За организиран ловен, риболовен и алтернативен туризъм в дивечовъдени участъци „студен кладенец”   от 01. 02. 2012 до 28. 02. 2013...

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconЗакон за туризма
Спа и уелнес, селски, еко, конгресен, младежки, приключенски, ловен, голф и друг туризъм

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconЦеноразпис за организиран ловен туризъм в ду „хисарски цени за отстрел на дивеч
От 01. 05 до 31. 08 се прави 10% отстъпка от отстрелните такси за трофейните животни

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconОбщи положения
Спа и уелнес, селски, еко, конгресен, детски и младежки, приключенски, спортен, ловен, голф и друг туризъм

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconЮжноамериканско пътешествие
Дивият човек, както и детето, сравнява сегашното си състояние с миналото; той определя действията си не ръководен от сляп инстинкт,...

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconI. 1 Наименование, адреси и лица за контакт: Официално наименование
Лице за контакти: инж. Даяна Добрикова началник отдел "Строителство и инвестиции" към дирекция "сипе"

Даяна Палмър Ловен инстинкт iconМинимални цени за ползване на дивеч и дивечови продукти за организирания ловен туризъм в република българия за периода от 01. 01. 2010 г., До 01. 03. 2011г. С изключение на дивеча стопанисван и ползван по чл. 2, Ал. 3 От злод раздел първи цени за отстрел на дивеч
Минимални цени за ползване на дивеч и дивечови продукти за организирания ловен туризъм в република българия за периода от 01. 01....

Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом