Културната политика в българия




ИмеКултурната политика в българия
страница5/20
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер2.05 Mb.
ТипДокументация
източникhttp://archaeology.zonebg.com/landry.rtf
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20

България: основни факти



Исторически контекст




България е създадена като държава през 681 г. През големи периоди от своята история е била окупирана: от Византия - през 1018 г. в продължение на 168 години, и от Турция, съответно, през 1396 г. в продължение на 482 години. Българското национално възраждане започва през 18 в. Само в периода от 1878 г. до 1944 г. България се развива в рамките и в духа на европейската култура. В този именно период страната започва да изгражда модерна институционална културна система. Този период бива прекъснат от наложената за 45 години комунистическата система. Така че България разполага с относително кратък опит на независима и демократична държава, на който би могла да се опре.


Демографски контекст




България има 8.5 милионно население, 7.2 милиона от което са българи, 800 хиляди са турци, а 313 хиляди са роми. Раждаемостта намалява. България е сред страните в Европа с най-висок относителен дял на жители над 60 години (21%). Това се дължи отчасти на емиграцията на младите хора, както и на етнически изселвания в Турция, достигнали 300 хил. души през последните години, което е донякъде резултат на политиката на принудителна асимилация, прилагана в България през последния стадий на комунизма. Вследствие на това броят на населението е намалял. 7.3 милиона българи са православни християни, а 1.1 милиона са мюсюлмани. Столицата София има население от 1.1 милиона души, а 8 други града в страната са с население над 100 хил. жители. 62.7% от страната е урбанизирана.


България има 9 области, които са административни единици, начело на които стои назначаван от правителството управител, чиято функция е да следи дали общинските ръководства спазват указанията на правителството. В този смисъл те са лишени от функции да определят политика или да играят роля в областта на културата. В България има 279 общини.


Политически контекст




Конституцията от 1991 г. съставлява законовата основа за парламентарна плуралистична демокрация. Член 23 от нея постановява ангажимента на държавата към сферата на културата по следния начин: "Държавата създава условия за свободното развитие на науката, образованието и изкуството и ги подпомага. Тя се грижи и за опазването на националното историческо и културно наследство." Конституцията гарантира свободата на словото и на мас-медиите. Член 23 (1) гласи: "Всеки има правото да изразява своето мнение и да го разпространява в писмена или устна форма, чрез звук, образ или по някакъв друг начин." Член 40 (1) гласи: "Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура."


От 1989 г. досега три пъти са провеждани парламентарни избори и в момента Българската социалистическа партия е основната политическа сила, въпреки че избраният неотдавна президент, който има ограничени правомощия, е излъчен от десноцентристка политическа сила. От 1989 г. насам са се сменили 6 министъра на културата, всеки от които проявява специфичен интерес към дадена област - музика или културно наследство например, в зависимост от професионалната си насоченост.


Икономически контекст




От 1990 г. до 1995 г. БВП е намалял до 86.6% от стойността си през 1990 г. Брутният вътрешен продукт на глава от населението е 1276 щ. д., докато в Турция е 2298 щ. д., в Гърция - 7169 щ. д., в Австрия - 22678 щ. д.


Инфлационните процеси в отделни периоди се развихрят, движейки се от 473% годишно през 1990 г. до 32.9% през 1995 г. и почти 330% през 1996 г. Вследствие на това левът се е обезценил спрямо щатския долар около 100 пъти в сравнение с 1990 г., с всички произтичащи от това драстични последствия за българската търговия и непрекъснато увеличаващия се дефицит. Банковата система претърпя неотдавна частичен срив, така че се предвижда въвеждането на валутен борд в България, който ще изземе стратегическия икономически контрол от ръцете на правителството. Докато приходите са се увеличили в номинално изражение 19 пъти от 1990 г. насам, то реалното им изражение показва намаление почти наполовина (50.7%). Вследствие на забавения темп на приватизацията, тези фактори рязко обезценяват материалните ценности, които държавата може да продаде.


По официални данни почти 25% от населението са безработни. Вследствие на това основните разходи за консумация са насочени към задоволяване на базисни потребности от храна, дрехи, квартира, така че остават твърде малко средства за културни нужди. Разходите на домакинствата за култура от 1990 г. насам са се свили от 4.6% на 2.7%, докато в Гърция те са 5.6%, в Германия - 9%, във Франция - 7.5, в Обединеното кралство 9.7%. В България броят на собствениците на телевизионни апарати, радиоприемници и други средства за комуникация е под средния за Европа. Икономическото разслояване прогресира, като най-бедните съставляват 20% от населението и произвеждат 5.7% от приходите. Броят на студентите е намалял с 16% от 1990 г., както поради намалената раждаемост и преждевременното напускане на училище, така и отчасти поради намалелите държавни субсидии за образование. Ниското заплащане труда на учителите и на преподавателите във ВУЗ е довело до пренасочването им към други сектори в икономиката или до емигрирането им в чужбина.


Историческият контекст на формиращата се културна политика на България


Наследството на миналото


Проблемите, пред които е изправена България при формирането на културната си политика, произтичат най-вече от наследството на комунизма. Това историческо наследство, макар и общо за всички бивши комунистически режими, тук е останало да доминира в по-голяма степен, отколкото в други страни от бившата съветска орбита. Ключовите атрибути на това наследство са:

Върховното доминиране на комунистическата партия, която е стояла над държавата и чиято идеология е определяла държавната културна политика и нейното прилагане. Вследствие на това на държавата се гледа като на "голям" и единствен източник на ресурси.

Последователна национализация на културните институции в началото на режима и забрана на частната културна инициатива. Ако в последния период на социалистическия режим се наблюдава известно смекчаване на характера на централизираната система на управление, то културата остава на практика извън него. Като следствие на това при предишния режим не са съществували частни театри, телевизионни и радио станции, или издателства. Друго следствие от тази ситуация е, че се създава предлагане което не е съобразено с търсенето. Освен това, поради така наречената "липса на безработица", за всички е трябвало да се осигури работа. Това означава, че щатните бройки на всички организации, в това число и на културните, са били изкуствено раздути.

Подчиняване на културните инициативи на едни по-широки идеологически цели и ограничаване на същинската свобода на изразяване.

Централно планиране на културните дейности отгоре надолу относно инфраструктурата, дейностите и ресурсите. Вземането на независими решения е било директно ограничавано или подтискано от автоцензурата.

Отсъствие на каквато и да е идея за бюджет в традиционното му разбиране. Ако дадена дейност е политически желана, то ресурси за нея са се осигурявали.

Културата се организира още от училището, достигайки до работното място. Някои предприятия са имали дори свои културни планове. Всъщност промишлените предприятия са били основните спонсори на културата.

Изграждане на обширна инфраструктура, покриваща цялата страна, която включва театри, музеи, младежки културни домове; масова експанзия и преориентация на читалищата.

Подобно развитие води до двойнствена ситуация. От една страна, изборът на хората е в голяма степен контролиран, а от друга, решението да се гарантира равен достъп до културата обуславя ниските цени на билетите за театър, кино и пр. Съществувала е например мрежа от организатори на културни прояви, чиято задача е била да "доведат" културата по-близо до хората. Те са решавали какво представление следва да посети група работници или група ученици. Това има своите положителни черти, тъй като осигурява широк достъп до културата, но то означава, от друга страна, че хората не развиват сами истински интереси. Надценявало се е значението на колективното потребление на културни ценности като фактор за формирането на вътрешно устойчиви културни потребности. Много хора, всъщност, са избягвали тези "предписани" културни развлечения, превръщайки се в т. нар. "мъртви души" - хора, които не посещават културни изяви, но фигурират в официалната статистика. Така полупразни театрални салони са отчитани като пълни, поставяйки сериозни въпросителни относно статистиката от този период като цяло.

Както отбелязва националният доклад: "Показателите за посещаемостта бяха завишавани чрез продажбата на билети на учащи се или на военнослужещи. Нормална практика бе да се продават цели представления, а в салона да няма почти никой. Подобни статистически трикове не се правят след 1989 г., тъй като нито армията, нито училищата могат да си позволят да откупват спектакли или концерти, дори и на най-ниски цени."

Гореспоменатото довежда до изграждането на унифицирана гледна точка към културата. Проблемите за различията, множествената идентичност или "мултикултуралност" са нямали практически съдържание, за да бъдат изследвани. Не е съществувал ангажимент към модерните направления в изкуството. Мнозина твърдят, че политическите лидери са имали твърде ограничен възглед за културното изразяване, особено след като с времето се налага една специфична форма на реализма - социалистическият реализъм, което ограничава, особено при визуалните изкуства, тематичния обхват.

Съзнателно странене от западно-европейските и други световни културни тенденции и съсредоточаване върху културните връзки с останалите комунистически страни. Въпреки това се създават плодотворни отношения със страни като Япония, Индия и други азиатски страни. Западната култура в голямата си част се определя като "ерзац и фалш", с което се внушава, че тя е изначално лоша. Международната културна политика с некомунистическите страни се основава по-малко на диалога и проучването на взаимно изгодните възможности, и много повече на идеята за показване на най-доброто, на което е способна страната с цел "да се разнася славата на родината". В областта на международните културни отношения руският пазар играе ключова роля като доставчик и вносител на културни продукти. В някои специфични области обаче България е активен износител на културни таланти, като например музикални изпълнители, работещи в източногермански оркестри.

Важно обстоятелство е, че творците заемат привилегировано място в обществото, когато се държат съобразно установените правила. Някои от тях, малобройни фаворити, избрани от Партията, са изпълнявали ролята на посланици на културата и са се радвали на особени привилегии, например пътувания в чужбина. Предвид значимата роля на културата в обществото, е изградена добре развита структура за сериозно професионално и любителско обучение в областта на музиката и изкуството, а избралите подобна кариера са имали гаранции за често доживотна трудова заетост. Това може би обяснява относителната липса на дисиденти в един дълъг период от време, тъй като в известен смисъл не е имало нужда да бъдеш дисидент.

България очевидно е исторически обременена, тъй като практически през по-голямата част от своето съществуване е била част от нечия империя. След турското робство следва относително кратък период на национално възраждане, в което читалищата играят централна роля, преди да се измине обратно пълния кръг на подчинението, този път на комунистическия режим. По тази причина "българщината" има такова значение - тя служи като средство за припомняне на миналото, когато България е била истински свободна. Необходимо е, от друга страна, да се признае, че българската култура принадлежи на славянската орбита и като такава е пропуснала явления в други европейски културни региони както и ключови за западноевропейската култура периоди, каквито са Ренесансът и Просвещението. Движението на националното възраждане се опитва да възстанови тези загубени връзки в порива си на запад, докато комунизмът отново връща България в славянската орбита.

Официалната действителност на българската култура при комунизма, следователно, е един херметичен свят, позоваващ се на самия себе си, самоподкрепящ и самовъзпроизвеждащ се в познати граници, което ограничава и препятства способността за самоанализ и критика.


Отражението върху нагласите


Историческият контекст е дал своето отражение върху всички, които се занимават с култура, както на равнището на администрацията и взимането на решения, така и хората, които произвеждат културни продукти. Най-значимо е отражението върху нагласите на културните дейци, въпреки че по време на целия режим, особено в последния му стадий, се появяват авторитетни творци, които се противопоставят на статуквото и показват принципно друго разбиране за културната дейност.

Важно е да се подчертае, че не всички се оставят да бъдат заблудени. Не всяка културна дейност или продукт са били насочени към постигането на предопределена норма. В рамките на своите собствени контакти и личен живот българските творци съвсем не са водили сив и скучен живот. Много от тях са създали свои собствени, оригинални форми на завоалирана реакция спрямо режима, макар и предимно със средствата на хитростта и под прикритието на иронията, остроумието и хумора, които намират може би най-добър израз в карикатурата, вица или разказа. Така че в много случаи творците са водили двойнствен живот. Голяма част от културната енергия на съвременна България е заимствана от тези специфични исторически обстоятелства.

Основните черти на тези нагласи са:

Очакване, че вземането на решения е йерархично построено и винаги идва от центъра - от Министерството на културата към периферията. Отговорността за развитието, планирането и спазването на правилата принадлежи на центъра.


"Ние все още не проумяваме, че вече имаме право да контактуваме с чужди музеи директно, без знанието на висшестоящите органи." Музеен работник, Бургас.


Съзнание за това, че длъжностите и работата са гарантирани, стига само да се приспособиш към режима.

Вярата в собствените възможности, отговорността и инициативността не са били насърчавани. В известен смисъл, друга отговорност, освен разпоредената "отгоре", не е съществувала. Отсъствала е гражданска отговорност, която да надхвърля предписанията на Партията.

Нуждите на потребителя не се взимат под внимание.

Неточна информация за Запада, с което се изгражда негов образ в много случаи "фалшив" и илюзорен - както с положителен, така и с отрицателен знак. Вследствие на това мнозина оценяват последвалия си реален досег със Запада като в някаква степен "разочарование".

Безпокойство, че творческата независимост е застрашена при пазарен ангажимент, и че творчеството бива "осквернявано" от налагащото се използване от страна на мултинационалните компании на артистичен талант за продажба на продукти чрез медии (кино, телевизия, музика и издателска дейност), както и чрез рекламата и дизайна.


"Аз не съм човекът, който трябва да говори за парите, това ме унижава. Това е работа на държавата." - художник от Асеновград (изказване по време на дискусията за необходимостта творците да отчитат новите икономически реалности).


Отсъства идеята за мениджърството, като нещо различно от администрирането, като нещо, което предполага идеи за целенасочена, самоуправлявана активност. В този смисъл оптималното оползотворяване на ресурсите и ефективното им управление все още не е приоритетна задача и придобито умение.


Последствия за прехода


След промените през 1989 г. и постигането на съгласие за преход към демокрация и пазарна икономика, изброените характеристики на съществуващите нагласи и централизмът в организацията на културните процеси създават сериозни затруднения за работещите в културната сфера:

На равнището на културната политика тези трудности са:


Все още съществува мнението, че обсег на отговорности на Министерството на културата е цялата културна сфера, въпреки че съществуват комерсиални, независими и доброволчески културни инициативи.


Въпреки огласения преход към децентрализация и раздържавяване, все още е налице склонност у хората, занимаващи се с културна политика, например в Министерството на културата, да контролират процесите от центъра.


Процедурите по изготвянето на бюджета продължават да се ръководят от правила, създадени преди 1989 г. Така например равнището на отпусканите субсидии се определя по-скоро от броя на щатния състав, отколкото от качеството на продукта или диапазона на изявите.


Либерализирането на условията, при които функционира субсидираният културен сектор, се извършва прекомерно бавно и се сблъсква с всевъзможни препятствия. Например за един субсидиран театър е трудно, а понякога почти невъзможно, да открие собствена банкова сметка или да използува приходите си за реинвестиция.


Ресурсите се администрират, а не се управляват. Административният подход се характеризира с регистриране на ресурсите на дадена организация и с простото изпълнение на предварително определени изисквания. Управленският подход, обратно, се концентрира върху това какво иска да постигне организацията и как би могла да реализира целите си. С други думи, акцентът тук пада върху политиката и стратегическото планиране, което на свой ред е свързано с обучението или управлението на човешките ресурси, маркетинга и пр.


Липсва опит при управлението на ресурсите и мислене в понятията на мениджмънта, тъй като доскоро държавата е била "големият източник" на ресурси.


Движеща сила на културните процеси е бил производителят, така че не се е отдавало достатъчно значение на потребностите и желанието на клиентите, консуматорите или публиката. Вследствие на това уменията за маркетинг са твърде недоразвити.


Поради ограничените контакти със Запада се е формирало на места свръхочакване относно възможностите на Запада да допринесе за стабилизацията и развитието на културния живот в България.


Други следствия от доскорошната изолация на България

Откъсването от Европа и относителната изолация на България имат допълнителни, по-недоловими на пръв поглед следствия, които обуславят както начина, по който България гледа на външния свят и на неговите възможности, така и начина, по който светът гледа на България.

Доколкото в миналото е отсъствувало автономното консуматорско поведение, то днес е налице най-искрено желание да се приемат всички западни продукти - и добрите, и лошите. Всичко, което е било забранено в миналото - жълтите списания, поп-музиката или американските филми, днес е привлекателно. Това на свой ред предизвиква реакцията на официалните институции. Така реакциите и контра-реакциите се колебаят между двете крайности.


Преходът и развитието на българската култура



Ключовите следствия от прехода след 1989 г. според националния доклад са:

Разкрепостяване на художественото творчество и културния живот.

Нарастващо разнообразие на културните интереси и потребности посредством по-широкия контакт с Европа и света, както и чрез по-големия достъп до модерните комерсиални културни индустрии.

Възраждане на интереса към традиционни аспекти на българския културен живот като например фолклора и религията, както и на опитите за съхраняване на българската национална култура чрез законодателни мерки.

Структурна реформа в книгоиздаването и киното.

Спадът в културното потребление на високи културни стойности и редуциране дейността на ключови културни институции, каквито са театрите и музеите поради хроничен недостиг на финансови средства.

Нарастваща привлекателност на американската масова култура, особено сред младежта.

Дестабилизация и кризисно състояние на повечето традиционно субсидирани културни институции, което деморализира, демотивира и ограничава творчеството.

Недостатъчни ресурси и законодателни лостове за опазване на културното наследство от разрушаване и разграбване.

Неадекватност на уменията за управление на прехода на всички равнища.

Както отбеляза един от интервюираните България е страна, която мечтае, тя живее с митовете на своето минало и като се има предвид мъчителната й история, обръщането й към "българщината" играе понякога ролята на защитна реакция. Същевременно налице е силно желание България да стане част от Европа, което на практика означава Западна Европа и най-вече институциите на Европейски съюз и Съвета на Европа. Това желание е продиктувано най-вече от перспективата за нови ресурси. Не бива обаче да се пропуска възможността (опасността "покрай сухото гори и суровото") за развиване на традиционните връзки с Изтока и Юга, особено с Турция, които могат да бъдат позитивни и не по-малко перспективни в по-дългосрочен план. Тук следва да се има предвид, че в много отношения България има повече общо с Изтока поради историческите обстоятелства, довели до разпространението на кирилицата в този регион. В този смисъл азбуката също отделя България от големи части на Европа, свързвайки я с други.


Съществува убеждението, че Европа е готова безусловно да приеме България, което е нереалистично, тъй като Западна Европа е заета със своите собствени проблеми и приоритети. Така обръщайки се към бившите комунистически страни от Изтока, Европа разполага с твърде голям избор при ограничени собствени ресурси, и често този избор се насочва към страните, които изглеждат като успели по-бързо да развият либералната демокрация.


Четиридесетте години на изолация са довели и до скрити последствия, свързани с откъсването на България от международните тенденции и стандарти в изкуството. Тъй като не е редно чужденци да изказват оценъчни съждения, само ще отбележим, че в сравнение с европейските тенденции, с отделни изключения най-вече в областта на класическата музика, то останалите сектори: изобразителните изкуства, театърът, поп-музиката, бижутерийното изкуство, промишлените изкуства или архитектурата, трябва да извървят определен път по отношение на творческите постижения и усъвършенстването си. Много българи просто не са имали възможност да направят сравнение.


Проблемът тук е не толкова равнището на формалната техника или технология, която се използува, колкото липсата на открит дебат през изминалите десетилетия, която на свой ред влияе върху комуникативните възможности на всяко произведение на изкуството. Това се отразява върху избора на теми, дълбочината на тяхното претворяване, както и върху начина, по който културните проблеми влияят върху други сфери на обществения живот, каквито са развитието на икономиката и на туризма. Така същностни за културната политика понятия, като потенциалният принос на творчеството и новаторството в културния живот се интерпретират с много по-тесен смисъл.


Както ясно посочи един от интервюираните: "Ние просто не знаем кое е силно и кое - слабо. Просто трябва да осъзнаем, че много артистични форми в България просто на са на световно ниво." Или както отбеляза един учен: "Повечето от нас не гледат на културата по същия начин, по който гледате вие на Запад, така че ни е трудно да общуваме с вас."


Вкусът е преди всичко въпрос на субективно мнение, нагласите често са така вкоренени, че не могат да се променят за една нощ. И все пак, ако искаме културният обмен да е взаимно полезен, то въпросите за качеството, общите стандарти, общия език и общите понятия неизбежно възникват. Така се пораждат взаимни очаквания, рамкирани от общото разбиране на тази по-дълбока динамика.


Подобни разисквания несъмнено поставят спорни и парливи въпроси, които може би от вътрешната гледна точка на българите изглеждат съвършено различни: тази култура е тяхна и те естествено се гордеят с нея. Предвид ролята на културата за дефинирането на идентичността, която сега е предмет на преосмисляне, българските приоритети имат по-голяма значимост, отколкото на други европейци. Така за българите фолклорът, читалищата или музейните колекции имат голямо значение, което не е непременно свързано с по-широките европейски проблеми.


Независимо от това, за един чужденец понятието за традиция понякога изглежда твърде тясно дефинирано и обърнато към миналото - без поставяне на въпроса как тази традиция може да бъде преформулирана на езика на 21 век, а това е ключов момент за културната политика. Да вземем един актуален пример: "Речен танц" ("Riverdance"), един от най-популярните мюзикъли на 90-те години, претвори и вдъхна живот на класическия ирландски степ в такава степен, че не само разви нови негови форми, но и увеличи популярността на традиционния танц.


В заключение, продължителната изолация е отделила България от Европа, интегрирането на нейната култура и изкуства с европейските все още не е осъществено след седем години на преход, още повече че този преход се преценява като нецеленасочено направляван. Всичко това е довело до разочарование и, като следствие на това, до резервирано отношение спрямо възможностите за преход. Тези фактори, които са както самоналожени, като нагласа на мисленето, така и външно създадени, от начина, по който Министерството и законовата система функционират, са предизвикали огромно разочарование, особено у онези, които са имали високи очаквания от прехода. Това идва да подчертае, че Европа съвсем не е хомогенно културно семейство, в което развитието се извършва навсякъде с еднакви темпове.


Провалените очаквания




На макроравнище този провал изглежда така:


Все още съществува дефицит на демократичност, при което свободата на различията и приемането на различните мнения се очаква да се развият от само себе си. На моменти се налага усещането, че демократичните процедури се схващат като нещо сродно на анархията. Разбирането за връзката между правата и отговорностите е все още недоразвито, както и много важното разбиране, че демокрацията не може да бъде създадена само чрез закони, а чрез развитието на гражданското общество. Липсва например приоритетът за насърчаване на неправителствените организации в културния сектор, което на свой ред би предизвикало по-оживен дебат и действия за радикална децентрализация. В същото време нови фактори, представени в организации като фондациите "Св. св. Кирил и Методий" или "Сорос", имат силно желание и надежди да овладеят процеса на трансформация с цел изравняване със съвременните европейски стандарти. И все пак, както лаконично, но тъжно, отбеляза един от интервюираните студенти, "ние сме изгубеното поколение, за нас всичко е само борба, едва следващото поколение ще може да се възползува от постигнатото."


Способността за свободно самоизразяване. "Ние сме свободни по принцип, но не сме независими", както посочи някой. Докато в печата плеяда от нови вестници са започнали открита обществена дискусия, това е валидно в по-малка степен за електронните медии, където набор от правила, насоки и най-обикновено фаворизиране все още поставят в привилегировано положение контролираните от държавата медии. Това включва условията, при които се раздават лицензи или честоти, а също и начина, по който рекламите от държавните предприятия все още облагодетелствуват държавните медии.


Съществува твърдата надежда, че размерът на културните субсидии ще остане като цяло непроменен и ще се съхрани, както и вярата, че ролята, интересите и властта на държавата ще намалеят, но финансовите ресурси ще се запазят. В действителност, финансовите средства са драматично намалели и много културни дейности са съкратени, докато прекратяването на държавната интервенция все още не е налице в желаната степен. Множество правила пречат на субсидираните културни организации да работят автономно, в това число и да контролират своите финанси. Бюрократични процедури предписват обхвата на дейността - например съществуват проблеми, когато музеите се опитват да създадат собствени продукти за продан (копия на експонати или картички). Новите инициативи се ограничават, например от структурата на субсидиите, които се определят най-вече от броя на щатния състав. Това намалява възможностите за инвестиране на ресурси в нови продукти.


Разколебана е надеждата, че приватизацията и функционалната децентрализация ще се състоят. През 1991 г. е предприета важна стъпка, когато се създават национални центрове по изкуствата, отстоящи "на една ръка разстояние" от министерството. През 1996 г. обаче това решение е преразгледано и центровете са върнати обратно в пряката орбита на Министерството на културата.


Разколебано е очакването, че светът ще приветствува България с отворения обятия, веднага щом започнат промените; и представата, че външният свят ще признае уникалния принос на българската култура за развитието на "европейското културно семейство".


В резултат на всичко това нараства напрежението на различни нива - материално и психологическо. То съществува както сред получателите на субсидии, голяма част от които биха желали да работят съобразно правилата на пазарната икономика, така и в Министерството, което със своите действия отчасти изостря тази ситуация, а в същото време не издържа на огромния финансов натиск, при който е принудено да функционира.


Светлини на хоризонта


Лесно е за външния наблюдател да изброи недостатъците и да посочи необходимостта от промени, когато не е в пряк досег с условията, при които се полагат усилията за промяна. Необходимо е също така външните експерти да осъзнаят, че не всичко и при тях, от другата страна на оградата, е розово.

Тъкмо по тази причина всяка критика се нуждае от известно уравновесяване чрез оценка на положителните инициативи и постигнатите резултати. Ето някои примери, подбрани произволно от различни области, които възсъздават до известна степен тази картина:

Организират се театрални фестивали като "Екофест" в Сливен, който подчертава връзката между изкуство и екология. Създадени са независими театрални трупи като "Ла страда", чийто репертоар надхвърля класическата традиция.

Фолклорните фестивали, като този в Копривщица, увеличават броя на участниците си, показвайки възраждане на интереса към фолклорните изкуства.

Обучението по изкуствата е запазило високото си равнище, независимо от финансовите трудности.

Някои читалища са преосмислили ролята и функциите си, създавайки центрове за обучение, отговарящи на специфичните местни потребности.

Появило се е ново поколение творци, което има свое собствено място в такива изкуства като литературата, например, където млади писатели придават нови измерения на българския роман и откриват нови поетични форми; аналогични процеси протичат и в театъра и в театралната сценография.

Кукленият театър продължава да се развива на високо ниво, като някои представления получават международно признание.

Организират се поп-концерти като форма на протест срещу липсата на демокрация и контролирането на икономиката от мафията.

Някои частни галерии успяват да съчетават продажбата на традиционно изкуство и използуването на приходите от нея, за подкрепа на млади и дебютиращи художници. В същото време, някои бизнесмени спонсорират частни галерии, без да се интересуват от личната си изгода.

Новият български университет е разкрил модул по културен мениджмънт, чиято учебна програма може успешно да бъде сравнена с програмите, предлагани на Запад.

Създадени са ансамбли, които съществуват без помощта на държавни субсидии.

В туристическите курортни градове като Варна, Несебър и Бургас възрастните хора, най-вече жени, са съхранили и в известна степен възродили традиционните занаяти - те продават своята продукция и получават допълнителни доходи.

Някои обекти на движимото и недвижимото културно наследство са намерили начин да съчетаят старината със съвременните художествени галерии и магазини, укрепвайки по този начин културната инфраструктура на своя град.

Отделни изпълнители от областта на сценичните изкуства са намерили пътища за пряк контакт с международни организации и мрежи.

Успешно развитие на филмови копродукции чрез фонда "Евроимаж".

Инициативи за регионално сътрудничество с цел развитие на туристическите райони.

Създадени са немалко фондации като "Св. св. Кирил и Методий" и "Сорос", които подкрепят независими културни инициативи в различни области - от библиотеки, изобразителни и сценични изкуства, до консервацията и интерпретирането на културното наследство.

Част от културните дейци в традиционните институции и извън тях се опитват с успех да преодолеят финансовите и структурните ограничения, като например: отдават помещения под наем и използуват приходите за реинвестиция в нов продукт или намират начини за привличане на новопоявяващите се спонсори.

Министерството е намерило начин за създаване на сериозни финансови фондове от чужбина, като например ресурси от Япония за подновяване на инструментите в Държавната музикална академия.

Експониране на емблематични за българската култура достояния зад граница, какъвто е случаят с пътуващото понастоящем в Съединените щати тракийско злато.

Съществуват културни дейци и критици, които подпомагат процеса на създаване на ново законодателство, предлагайки нов тип институции, или дори налагайки своите възгледи върху политиците, какъвто е случаят с неотдавна приетият Закон за читалищата, който е претърпял промяна от една по-централизирана версия към поставяне на акцента върху местния контрол. Така гласът на общественото мнение започва да намира своя отзвук.

Ако тези инициативи не са възникнали като част от някакво хомогенно групиране на проблемите, то съществува поне до известна степен общност на идеите и подходите. Това обаче не означава непременно общност на поколенията, образованието или професиите. Много са младите хора, за които, естествено, е по-лесно да се приспособят към промените. Ние чухме коментари на млади творци от рода на: "Развълнуван съм от перспективата на промените, усещам, че няма прегради пред мен." Забелязахме обаче също така, че голяма част от хората бяха по-възрастни, макар и с младежки дух, които не се вместват в клиширания възглед, че възрастните хора са консервативни.

Горчив коментар, направен от много способен и активен библиотекар: "Преходът отначало създаде истински психологически проблем за мен и аз продължавам да имам проблеми в опитите си постоянно да се адаптирам, но знам, че трябва да го правя, макар да е много по-лесно да се оставиш на инерцията."

Тази група хора въплъщава поколенческата промяна, отнасяща се до манталитет, ценности и философия. Техните инициативи са съществена част от борбата между старото и новото поколение, което е в крак с изискванията на либералната демокрация и пазарната икономика. Важен е фактът, че е достигната точката, при която дори езиците, използувани от двете страни са толкова различни, че правят комуникацията помежду им невъзможна. И ако е трудно да се направи оценка на цялостното въздействие на тези положителни промени, то е съвсем ясно, че с повече подкрепа те биха могли да стигнат далеч по-напред.

Въпреки че положителните нагласи не съответствуват непременно на възрастовата матрица, поколенческите проблеми са отчетливо обобщени от група студентски лидери и от един представител на Министерството. Техният коментар включва следното:

"Има един тип хора, които са вътрешно блокирали и не желаят да се променят; има друга група хора като нас, които желаят да се обърнат с лице към бъдещето. Но ние изпитваме трудности, ние сме жертвано поколение - ние няма да видим истинските положителни промени." (студентски лидер)

"Повечето от хората над 50 г. никога няма да погледнат реалността в лицето, тези между 35 и 50 г. ще трябва да го направят, но се чувствуват нещастни, а тези, които са под 35 ще се справят ... няма проблем, те ще намерят своя път, каквато и да е цената за това." (служител на Министерството).

"Както казва една китайска поговорка ... проклятие е да живееш в интересно време ... ние сме жертвите на прехода към демокрация ... и все пак младежта е трансмисия на прехода." (студентски лидер) "Ние работим по-скоро срещу съществуващата непроменена структура, отколкото в една мотивираща ни структура." (служител)


Следващата стъпка: съставяне на приоритетите


Наследството на миналото и предизвикателствата към прехода, както в културния, така и в останалите сектори, очертават с голяма острота въпросите, които следва спешно да бъдат разгледани, а именно:

Липсата на широк публичен дебат относно бъдещето на обществените инвестиции в културата, в който да участвуват всички заинтересовани страни. Дискусии вече са проведени в отделни сектори или в Министерството, но те не са били съвместно с политиците, професионалистите, учените, комерсиалния културен сектор и различните общности. Тази дискусия е необходима за да се даде отговор на въпроса: какво равнище, предвид конкуриращите се интереси, може да достигне или да си позволи да достигне обществената подкрепа за културата, каква, следователно, може да бъде тази подкрепа и към какви цели да бъде насочена.

Сегашните равнища на културна инфраструктура не могат да бъдат подкрепяни в по-дългосрочен план чрез държавна или местна субсидия. Експертите се съмняват в необходимостта от съществуването на толкова много държавно финансирани театри, опери или 4228 читалища. На настоящия етап голяма част от тях ще трябва да отмрат и много малка - да оцелеят. В сектора на културните индустрии - кино и книгоиздаване, драматичните последствия от отдръпването на държавата са вече очевидни - те са негативни в сферата на киното и положителни в сферата на книгоиздаването.

Повсеместното раздуване на щата е част от наследството на комунизма, но сегашната нормативна база не позволява на държавно субсидираните културни институции да се справят ефективно с този проблем. Това представлява сериозен социален проблем от голям мащаб и в известна степен културните институции действуват като заместители на Министерството на социалните грижи, като осигуряват на много хора заетост, която всъщност е полу-заетост.

Традиционната компетентност се оказва недостатъчна за управление на културата в пазарни условия, особено за работещите в Министерството, в местните общински власти или в научните институти. Това създава огромно предизвикателство към квалификацията на културната администрация, която трябва да натрупа знания за стратегическо и финансово планиране, за пазарните подходи при разработването на културни инициативи, за оценка на културната политика, основаваща се на критерии, различни от политическата целесъобразност, и проявяващи повече внимание към такива аспекти, като например качеството или въздействието на крайния продукт.

Липсва лидерска роля от страна на Министерството на културата, което има властта и възможностите да промени правилата на играта и все още е най-важната културна институция. То е заявило някакви общи приоритети за децентрализация и раздържавяване, но непрекъснато сменя приоритетите си по отношение на отделните културни сектори. От 1989 г. досега е имало шест министри, чиито приоритети се били различни. Както хапливо отбеляза някой: "Вчера се сдобихме с нов министър, днес - с нова политика." Концепцията за културната политика, следователно, е изградена върху непрестанно движещи се пясъчни пластове.

Децентрализацията - ключовият принцип на настоящата политика на Министерството, често изглежда като дезангажираност и в този смисъл може да се говори за объркване на понятията. Ако намеренията са похвални, то последствията изглеждат като "прехвърляне на отговорността", както в случаите, когато се говори за прехвърляне на театрите към общините, с ясното съзнание, че те нямат никакви или са с недостатъчни ресурси да ги издържат. Тогава именно общините, а не държавата, ще се превърнат в главния виновник за затварянето на една или друга културна институция.

Кризисната ситуация задушава новите творчески търсения. Старите комунистически идеи за съдържанието на изкуството са отхвърлени, но новите артистични форми трудно си пробиват път поради кризата. Освен това постоянните финансови ограничения, поне в реални стойности, изсмукват силите и водят до криза в нагласите. Важно е при това, че там, където има ограничения, те се разгръщат в еднаква степен навсякъде, т. е. това става по-скоро уравнивиловъчен принцип. Липсва план и предварително съгласувани качествени критерии, за да може пълното лишаване от субсидии на едни културни субекти да се превърне в шанс за оцеляването на други.

Бавната скорост на придвижване към пазарна икономика означава, че културният пазар е недостатъчно развит, а ролята на такива посредници като дилъри, продуценти и импресарии е все още на етап "прохождане". Културната политика не е отделила място на тези проблеми.

Връзките между културата и други сектори на икономиката като развитието на малките предприятия и туризма не са структурирани. Съществуват например академични програми за култура и за туризъм, но нито една за културен туризъм. Министерството на културата не е направило сериозен опит да вникне в нуждите на туристическата индустрия, а тази индустрия, на свой ред, не е взела под внимание факта, че културното наследство и живата култура на страната допринасят за нейния собствен успех. Все още е жива тенденцията да се гледа на културата и изкуствата като на нещо отделно от икономическото, социалното и политическото развитие.

От друга страна, такива основни постановки като достъпност до културните ресурси и образование, които са били в сърцевината на дейността на предишния режим, трудно ще бъдат изпълнявани поради редица фактори като съкратените субсидии, спираловидно нарастващи вследствие на инфлацията цени и недостатъчните средства за изложби, спектакли и пр. Дори сферата на образованието ще бъде изправена пред ситуации на труден избор - например дали отлично подготвените музиканти ще могат да си намерят работа при новите условия.

Всичко това има връзка с "изтичането на мозъци", особено на най-надарените хора, които чувствуват, че няма работа, перспектива или бъдеще за тях в България, особено тревожно е напускането на най-талантливите,. Вследствие на това съществува опасност България да се превърне в страна осигуряваща образование на хора, които правят професионална кариера в чужбина, така че страната да трупа само разходи, без да има възвращаемост. В другите бивши комунистически страни развитието на гражданското общество се превърна в ключов фактор за създаването на обратен процес на "изтичането на мозъци", привличайки емигрантите да се завърнат в родината си, независимо от по-ниското заплащане. Истинското предизвикателство за тях е включването в изграждането на ново общество. Обратно на това, например за Кристо - един от най-известните български художници, не се знае дори, че е българин, а и той самият не желае да бъде идентифициран като такъв.


Кризата извън културата


Повдигнатите тук въпроси надхвърлят границите на културния сектор и касаят прехода като цяло. Културният сектор не е самостоятелен остров, изолиран от икономическите, социалните и политическите процеси, а ги отразява в себе си. Това ни дава основание да направим предварителното заключение, че сценарият за културния сектор, особено за субсидирания сектор, е много мрачен. Българските политици са изправени пред категоричния избор или да наблюдават как културният сектор болезнено и продължително, но неумолимо се срива, с всички свързани с това протести, или да формулират по нов начин културната политика, като ясно посочат предпоставките, които ще позволят възраждането на културата.
Реалностите на ситуацията в България са:

Политическа нестабилност, недоразвито гражданско общество и фундаментална липса на политическа реформа.

Значително забавен процес на преход към пазарна икономика, като приватизацията, която едва започва да оказва въздействие. Икономическите доклади на Световната банка подсказват, че това забавяне струва на страната до 40% от очакваните стойности на продажбите.

Развихряща се инфлация и продължаващ спад на производството.

Частичен колапс на банковата система.

Повишаване обедняването на големи групи от населението и спад в реалните му доходи.

Задържане на нерешените въпроси на реституцията.

Загриженост, че корупцията е достигнала дори до най-високите етажи на властта.

Вследствие на това Международният валутен фонд и Световната банка задържат отпускането на международни заеми, докато не започнат фундаментални икономически реформи и настояват за въвеждането на валутен борд, който да изземе контрола върху лостовете на българската икономика от български ръце.

В контекста на тези трудности културата неизбежно заема по-задно място. Много е трудно да се пледира за инвестиции в културата, когато е застрашено оцеляването. Кое е по-важно: оцеляването на един театър, осигуряването на препитание за хората или създаването на работни места? Така че контекстът за подкрепяне на културата е далеч по-лош, отколкото при други сектори, като например инвестирането в образованието и науката, където резултатите са по-осезаеми и видими. На субсидираните сектори, каквито са театърът или операта (предвид вече извършената приватизация в книгоиздаването и киното), се гледа като на сектори, които по-скоро поглъщат, отколкото генерират средства. Ето защо аргументите за инвестиции в културата трябва да бъдат далеч по-добре обмислени и да се фокусират върху това, как тези инвестиции могат да спомогнат за измъкването на България от трудната ситуация, в която е попаднала. Хората, занимаващи се с културна политика в края на 80-те години в Западна Европа бяха изправени пред аналогични дилеми поради намалелите фондове за култура и те също бяха принудени да преформулират аргументацията за инвестиции в културата.

Кризата е толкова дълбока, че не може да бъде разрешена просто със серия от стратегически инициативи, колкото и добра да е всяка тях, такива като децентрализацията например. Учудващо е, в този смисъл, че няма национален дебат за бъдещето на културния сектор.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20

Свързани:

Културната политика в българия iconАсамблея „Знаме на мира в културната политика на България
Людмила Живкова израства и се утвърждава като политик и държавен деец от голяма международна величин Обградила се с видни български...
Културната политика в българия iconЛитература на народите на европа, азия, африка и америка
Културната политика на Йерней Копитар в южнославянски контекст. Чоп -прешерновата програма за национално културно развитие
Културната политика в българия iconЛюдмила живкова през погледа на радио „свободна европа
Уве Фридрих, който от много години е президент на университета в Хилдесхайм. Днес вече над хиляда българи следват в Обединена Германия,...
Културната политика в българия iconПредпоставки и последици на културната политика на людмила живкова
Бкп за естеството на културните контакти с чужбина. Те зависят от общия климат в международните отношения, от позициите на Москва,...
Културната политика в българия iconЗакон за закрила и развитие на културата
Чл. Този закон определя основните принципи и приоритети на националната културна политика, културните организации и органите за закрила...
Културната политика в българия iconСедмица на френското кино
Тази проява е част от културната програма на Френския институт за 2006 г за Велико Търново и цяла Североизточна България
Културната политика в българия iconПроект фолклор на етносите в българия – ромски фолклор
Програма 2: Съхраняване и развиване на културната идентичност на децата и учениците от етническите малцинства
Културната политика в българия iconДо георги стоянов председател на съюза на българските филмови дейци до радослав спасов
Ие сме убедени, че това изкуство трябва да е един от приоритетите в държавната културна политика. Механичното съкращаване на бюджета,...
Културната политика в българия iconГр. Стара Загора 6000 ул. "Св. Княз Борис"№115 ет. 3, ап. 8
Нмфс е част от културните структури на страната,част от културната история на България,чийто страници днес пишат децата на България....
Културната политика в българия iconЕвропейски съюз българия подкомитет №7
Смесения България-ес подкомитет 7 “Регионално развитие, заетост и социална политика”. Разискваха се състоянието и перспективите в...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом