Дипломна работа




ИмеДипломна работа
страница1/9
Дата на преобразуване07.10.2012
Размер1.2 Mb.
ТипДиплом
източникhttp://uchebnazona.com/info/uchebna_zona16.doc
  1   2   3   4   5   6   7   8   9

ДИПЛОМНА РАБОТА




Тема: Агресивност и здравна локализация на контрола при работещи в частни фирми

(апробация на методика)


СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

Глава 1.Теоретични подходи към изследваните явления

1.1.Теория за агресивността

1.2.Психично здраве

1.3.Теория за локализация на контрола

1.4.Здравна локализация на контрола

Глава 2.Методика на изследването

2.1.Цел, задачи и хипотези на изследването

Глава 3. Анализ на резултатите

3.1.Апробация на методиката за здравна локализация на контрола

3.2.Резултати по теста за агресивност

3.3.Връзка между агресивност и здравна локализация на контрола

3.4.Връзка между агресивност и психично здраве

3.5.Връзка между агресивност и физическо здраве

3.6.Връзка между здравна локализация на контрола и психично и физическо здравословно състояние

3.7.Влияние на социално-демографски фактори върху агресивността, психичното и физическо здраве и здравната локализация на контрола

Изводи

Литература

Приложения


Увод

В началото на новото хилядолетие все по-често се повдига въпросът за здравето. Мнозина го определят като най-голямата ценност, която човек може да притежава. В съвременните икономически социални и битови условия се пораждат все повече предпоставки за влошаване на човешкото здраве, но за щастие и все повече възможности за неговото поддържане и укрепване.

Според дефиниция на световната здравна организация от 1946 година здравето е “състояние на пълно телесно, психично и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест”. Върху това мото се акцентира напоследък от Световната здравна организация, от Световната федерация за психично здраве, от цялата световна общественост и също така е залегнало в много български правителствени документи.

Изследванията върху психичното и телесното здраве неизменно показват, че телесните заболявания оказват влияние върху психичното благополучие на пациента и обратно, психологичните и емоционални проблеми и стреса често отключват, потенцират или задълбочават телесните страдания. Ето защо добрите лекари лекуват както болестта, така и човекът, който я носи. Лекарят снема анамнезата както на чувствата, така и на събитията, изследва тялото, но и поведението, интересува се от човека като личност и взаимоотношенията му с околните и средата.

По отношение на здравето хората се различават по склонността да приписват отговорността за неговото състояние на външни обстоятелства или на собствените си постъпки и усилия. Това явление К.Уолстън нарича здравна локализация на контрол и неговата теза е изградена върху тезата на Джон Ротър (1966) за индивидуалните различия при възприемане на събитията (локализация на контрол). Съществуват два типа здравна локализация на контрола: вътрешна – когато човек мисли, че здравословното му състояние зависи от него самия и външна – когато човек смята, че здравето му е въпрос на шанс и късмет или зависи от други хора.

Въпреки актуалността на проблема за здравната локализация на контрола в България все още не се прилага подходяща методика, която да я изследва. Настоящата дипломна работа има за цел да апробира такава методика и да установи до колко тя може да бъде адаптирана за българските условия, както и да потърси корелации между здравната локализация на контрол, психическото и физическото здравословно състояние и агресивността при хора, работещи в частна фирма.

Глава 1.Теоретични подходи към изследваните явления

1.1.Теория за агресивността


В началото на новото хилядолетие човекът е заобиколен от насилие и агресия. Свидетели сме на насилие от "глобален мащаб" - агресията трайно се е настанила във всекидневието на човека. Във века на техническата революция и в началото на новото хилядолетие, човек със своята първичност, като че ли не се е променил. От къде ли е дошъл "инстинкта за агресия"? Надали има човек, който да не си е изградил някаква представа за агресивността, макар че с това понятие се назовават най - разнообразни форми на поведенческа активност. Според твърденията на повечето автори хората са наследили агресивността (агресивното поведение) от своите животински прадеди в почти неизменен вид, като този феномен се е предавал от поколение на поколение.

За "агресия" се говори, когато става дума за войни (било то световни или регионални), когато се обсъждат и упражняват някои силови спортове, при междуличностни и съседски взаимоотношения; агресивни наричат хулиганите и т.н. И въпреки всички тези примери хората все още поставят под един знаменател проявите на насилие и проявите на агресивност на личността в ежедневното и поведение.

Според директора на института по социална психиатрия в САЩ Дж. Браун: "Агресията служи като естествено средство за преодоляване на бариерите по пътя към удовлетворяване на определени потребности на човешкия организъм, като средство, чиято функция е да мобилизира човешката енергия за постигане на едни или други цели". Агресивното поведение е опасно тогава, когато на неудовлетвореното желание и предизвиканото от него чувство на озлобление се дава конкретна форма и те се насочват против някой противопоставен обект, който в дадения случай служи за изкупителна жертва.

В последните години в България стана "модерно" да се говори за агресия и агресивно поведение. Имайки предвид периода на преход и икономическия упадък на страната и "озлобението" на народните маси, може да се каже, че агресията присъства активно в нашето всекидневие. Тя лъха от гневният таксиметров шофьор, от съгражданите ни в обществения транспорт, от телевизионния ефир и т.н.

В последно време темата за агресията става много популярна в психологическата наука. На нея се посвещават множество статии и книги, а също така се проверяват и множество международни конференции, симпозиуми и семинари на тази тематика. Очевидно това не е някаква мода. По-скоро, това е реакция на психолозите спрямо безпрецедентния ръст на агресия и насилие в цивилизования XX в.

Агресията (агресивното поведение) като една от проявите на взаимоотношенията на човека с околната среда може да се разглежда в по-широк или по-тесен смисъл. В по-широк смисъл това е проява на пряко или косвено атакуване на другите, най-често чрез словесни нападки; физическо или вербално поведение, което цели причиняване вреда на друг. В по-тесен смисъл се отнася до нападение за заграбване.

Конкретните прояви на агресията могат да бъдат много различни, както относно средствата, така и относно тактиката. Най-често проявите на агресия в литературата се свързват с фрустрацията, обаче понятието има и по-широк обхват, тоест агресивността не се среща само във взаимоотношенията между индивидите, а и във взаимоотношенията между големи множества - групи, класи и нации.

Но не бива да се забравя, че поставянето на оскъдно изучаван проблем като този за агресивността, в която и да било област на обществознанието, носи риск. А когато става дума за научна теория като социалнопсихологическата с нейния все още доста неустановен теоретичен апарат и методически арсенал, този риск се засилва твърде много. Но това има и своите предимства, главното от които се състои в липсата на научна предубеденост.

Агресивното поведение между индивидите може да се проявява под различни форми, някои от които са; отправяне на обидни думи (вербална агресия), заканване за саморазправа, побой, убийство и др. Във всички подобни случаи то изразява неадекватно адаптиране в обществената среда, но същевременно и непълно уравновесен характер у човека. В тези случай агресията е проява на липса на установени социални и морални чувства и привички на културното поведение. Друг път тя се дължи на развито чувство на малоценност, което индивидът се стреми да компенсира с агресивно поведение. Това се наблюдава не само в обикновените условия на груповия живот но и в събития от широк мащаб. Такъв е например случаят с Хитлер, който компенсира своята невротична и малоценна личност с агресията си, като хвърли народите в една жестока война. Това, разбира се, не обяснява дълбоките причини на Втората световна война, но то може да хвърли светлина върху проявите на жестокост не само в самата война, но и при разправа с мирните жители - жени и деца.

Освен агресията, отправена навън, към другите, се говори и за агресия, отправена към собствената личност. И в това отношение може да се наблюдават сравнително невинните й прояви, при които човек твърде често отправя упреци към себе си при различни неудачи във всекидневния живот. Но в някои случаи това може да стигне до степени на самобичуване, което, ако се превърне в трайно състояние, представлява опасност за психическото здраве. Като най - крайна проява на тази форма може да се приеме самоубийството, което е свидетелство за пълен провал на уравновесяването на човека с живота. При него действат и други форми на неприспособимост, като депресия, психози и др.

Както вече казахме, термини като "агресивност", "агресивен човек", "агресивен тон" и други подобни, срещаме често по отношение на нечия проява на междуличностно житейско равнище, и то с различно съдържание. А на равнище социална психология терминологията, свързана с агресията, е още по - разсеяна. Границите на понятието са доста разтеглени - от приятелската критика до злодейско убийство всичко се брои за агресия от едни или други изследователи. Точно затова се налага използването на отделни подходи при изследването на различните типове феномени, наричани като цяло агресия, а дори и отпадането на някои от тях от границите на понятието.

Агресивното поведение на личността в повечето от случаите не е свързано с нарушаване на някакви правни норми. И това от своя страна допълнително затруднява неговото характеризиране. Агресивното поведение е по - скоро поведенческа стратегия и тактика за постигане на различните цели на личността. Това, разбира се, допълнително затруднява изследването на агресивността, ако изследваната личност не скрива своите социални роли с агресивна характеристика, целеполагане, мотивация.

Инструменталната агресивност е от тези явления, за които съществува двусмисленост. Или както казва Арнълд Бъс (1961) - "в съвременното общество личността има значителна полза от агресивността - във формата и на пари, и на престиж, и на статус". Или иначе казано, обществото хем отхвърля средствата на агресивността, хем приема и одобрява нейните резултати.

Много от западните изследователи приемат агресията като "действие, чиято цел е вреда"; и това е така благодарение на създателите на хипотезата фрустрация - агресия (Долард и сътр., 1968). Тази постановка на определението се оказа удобна и полезна и се прие и от изследователи като Бърковиц, Аръисън и др. Но тук трябва да припомним, че изследванията върху агресивността не отговарят адекватно дори на тази дефиниция, и това е така, защото целта така и не се изследва -вредата се търси под формата на резултат. Тази дефиниция не може да отговори на въпроси като: как стои едно поведение в мотивировката на личността, или дали тя преднамерено или непреднамерено нанася вредата. Затова другите школи отправят основателни критики към експерименталната парадигма. Според тях "не се обръща внимание на това, дали индивидът не нанася електрически шокове с цел да подобри научаването на материала от обучавания".

Изследователи като Бъс отбягват да се занимават с понятие каквото е целта и дефинират агресията като "реакция която нанася вредни стимули на друг организъм; терминът "атака" е синоним". Бъс сам дава отговор на въпроса защо изключват понятие каквото е целта: "Съществуват две причини за изключването на понятието за целта от дефиницията за агресия. Първо то внася теология, целенасочен акт спрямо бъдещата цел и този възглед не е в съответствие на поведенческия подход. Второ, и по-важно е трудността да се прилага този термин към поведенчески явления".

Друг не по-малко известен изследовател — Бандура, определя агресивното поведение по следния начин: "Агресията се дефинира като поведение, чийто резултат е личностна вреда или деструкция". Някои автори смятат, че и той подобно на Бъс отрича значението на целта при определянето на същността на агресията. Това обаче не е точно така, защото Бандура не отминава характеристиката целенасоченост и отбелязва ограничеността на определенията на агресията като преди всичко нанасяща вреда. Той изтъква за главен признак очакването и получаването на блага, на полза, които индивидът и преди това е получавал или най - малко е наблюдавал модели на агресивно поведение, награждавани след това. Бандура е прав относно значимостта на полезните за индивида резултати, но това се отнася главно до инструменталната агресивност. За разлика от нея в инцидентната и някои друга видове остават с превес на "вредата".

Хари Кауфман е един от известните изследователи, който критикува доста убедително опити като този на Бъс да се разглежда агресията като "чист" поведенчески акт. Според него е по -добро предложението на Фишбах за включване на мотивационни фактори в дефиницията на агресивността. Той подчертава, че поведенческия акт като такъв не може да се нарече агресия, ако не се вземат предвид поне изводи относно целта и очакванията на индивида във връзка с резултата на агресивното действие.

Общо казано авторите, които се заемат да определят агресивността като явление, се делят на две основни групи:

Представителите на първата група се придържат към схващането, че агресивна е всяка постъпка, с която се нанася вреда. Разбира се, в тази група има подгрупи: едни смятат, че има някакви съпътстващи или мотивиращи социално – психични състояния (изследователи с неофройдистка ориентация). Други се интересуват главно от резултата на агресивно действие и те стоят на позициите на необихейвиъризма и т. н.

Авторите от втората група правят, така да се каже, крачка напред. Според тях не всяко действие, с което се нанася вреда, е агресивно. Нанасящата вреда постъпка според тях е агресивна само тогава, когато е преднамерена, когато е налице цел за нанасянето на вреда.

Нужно е обаче да се направи още една крачка. Нанасянето на вреда на някого не само трябва да е преднамерено. То трябва да е извършено и с нарушаване на приетите правила и норми на поведение, за да бъде квалифицирано като агресивност. В тази връзка е много интересно отношението между спазването или неспазването на приетите норми и правила от преднамерено нанасящия вреда на някого човек и това, дали зад това се крият или не обществени или само лични интереси.

Според някои автори, може да се приемат две определения на агресивното поведение. Могат да се дадат две формулировки за него, които изразяват едно и също виждане, само че от две различни гледни точки. Това са формулировки, които в хода на теоретичния анализ и емпиричното изследване, ще се доутвърждават, изясняват и проверяват.

От първата гледна точка агресивното поведение може да бъде определено като преднамерено накърняване на нечии интереси, придобивки, позиции, предимства и други, чрез нарушаване на обществените или общоприетите норми и правила.

Според другата гледна точка агресивното поведение може да бъде дефинирано като нанасяне на преднамерена вреда чрез реализирането на лични интереси, стремежи и пр.

Тази втора гледна точка най - безспорно и най - пряко постига личностното равнище, на което се реализира агресивното поведение. Сеймур Фишбах се опитва да обхване тези признаци на агресията. Но той говори не за две страни на агресивността, а за две различни значения на термина агресивност, за две различни явления.

От втората формулировка става ясно, че за инструменталното агресивно поведение е характерна двупосочност и двустранност. Вредата на едната личност е полза за другата и, обратно -ползата за едната е вреда за другата. Тази формулировка е сравнително нова дефиниция, която се разграничава от съществуващите по един важен пункт. Тя включва някои много важни, възлови социално - психични и личностни елемента, като интересите например. По този начин не се пренебрегва значението па същинските социални фактори в поведението на личността.

В повечето концепции върху агресивността акцентът е върху действие, преднамерено или не, с резултат вреда, за някой друг. Но това не позволява да ограничим агресивния тип поведение от всяко друго, което завършва с някаква вреда.

Важен белег на инструменталното агресивно поведение е неговото привидно приемане от обществеността. Когато инструменталната агресивност е привична, може да се твърди, че това е белег на известна изкривеност в интернализирането на някои ценностни ориентации у личността в процеса и нейната социализация.

От всичко до тук е ясно, че когато говорим за агресивно поведение, нямаме предвид просто проблема за насилието. Между агресивно поведение и насилие има покриване, но то съвсем не е пълно, а частично. Насилието обаче е основен обект на много изследователи на агресивността и това може би забавя донякъде развитието на тази проблемна област. При много от изследователите понятия като "агресивно поведение", "агресия" и "агресивност" се използват като еднозначни и взаимозаменяеми. Но ако се разгледат нещата още по-детайлно, може да се каже, че "агресивно поведение" и "агресивност" са взаимно обвързани. Първият термин отразява "конкретната реализация на актуализирана в сходни ситуации агресивност". От своя страна агресивността "като транс - ситуативна личностна особеност носи в себе си и тенденции, понякога нереализирани в конкретен вид поведение от личността".

Проблема за агресията се е изучавал преди психологията да се обособи като самостоятелна наука. Дори и днес тази проблематика засяга и други науки. Някои философи също са се занимавали със тази проблематика - Хобс, Шопенхауер, Ницше и други. Но началото на съвременния интерес поставят психоаналитичните проучвания (разбирането на агресивността като инстинкт) на Зигмунд Фройд.

Както е известно, 3.Фройд изтъква, че агресивността е едно инстинктивно вродено и независимо предразположение у човека. Според него освен инстинкта, целящ запазването на живата субстанция и кондензирането и у индивидите, трябва да има и друг инстинкт, аналогичен на онзи, който се стреми да унищожи тези съединения и да ги доведе до един по - примитивен стадий на неорганично равнище. З.Фройд изтъква, че агресивността е инстинктивен импулс, съществена част от човешката природа, от която произтича песимистичното виждане на човека като животно, неизбежно програмирано за борба. Човекът според 3.Фройд не е създание, нуждаещо се от любов и осмеляващо се да защитава, ако бъде нападнато, а същество, между чиито инстинктивни предразположения е задължително да се включи голяма доза агресивност.

От тази хипотетична гледна точка класическата психоанализа предполага у човека автогенетично пораждаща се от неговата вътрешна същност разрушителна енергия (Танатос), от която зависи улесняването на релаксацията, тъй като ускореното й натрупване застрашава психичното здраве на индивида. Отстраняването на разрушителната енергия извършват процесите на непреки разтоварвания, сублимации, катарзиси и др. При все това има емпирични наблюдения, които показват, че не винаги е нужно отклонение на агресията като предпоставка за терапия, както и данни срещу концепцията за катарзиса в лечебните усилия.

Въпреки широката популярност на психоанализата съвременните теории и изследвания все повече навлизат в анализа на теорията за агресивността. Известният учен К. Лоренц. създателя на етологията, развива основните си идеи за агресивиостта около двадесет години след смъртта на Фройд. Не може да се каже, че той е последовател на Фройд, макар да има доста сходства между двете теории. Изследвайки животни, етолозите стигат до конкретни изводи относно поведението им през определени периоди във връзка с реакциите им на измененията в околната среда, към заобикалящите ги индивиди и т.н. Това което се установява за животните, без никакви уговорки се разпростира и върху основните принципи на развитието на човека.

Според Лоренц много примери доказват, че агресивността е между най-силните и еволюционно издръжливи инстинкти. Негова е идеята за хидравличния характер на агресивността. Според тази теория агресивността се "зарежда" непрекъснато в организма и не може да бъде избягнато нейното проявяване. Друга идея на Лоренц е за функцията на агресията да подържа живота на индивида, на вида. Пренася се терминология от сферата на етологията в сферата на проблема за агресията на човека. Говори се за селекция, която става между индивидите чрез агресивността. При животните се наблюдава защита от себеунижение чрез генетично предавани механизми, превръщащи голяма част от агресията в символични и ритуални заплахи. При човека нещата стоят по доста различен начин. При хората културният прогрес ги е лишил от механизмите, които притежават животните. Естествените фактори на селекцията са отпаднали и, както казва Хобс "човек за човека е вълк". Според Лоренц културния прогрес не означава и прогрес в човешката природа. Излиза, че еволюцията на човечеството означава еволюция на културата, но не и на човешката същност, поведение, физиология и т.н. В структурата на тази теория липсват най-важните звена, чрез които се осъществява връзката на човека и културата, а те са "общество" и "история".

Шестдесетте години на XX в. е критичното десетилетие за изграждането на теорията и провеждането на многобройни изследвания върху агресията. През тези десетина години се формулират повечето от теоретичните позиции, които продължават да са валидни и да хвърлят светлина върху изследванията на тази толкова важна област от човешките отношения. Именно тогава се оформя и теорията за социалното научаване, която дори и днес е сред най-популярните теории за агресивността. Неин главен представител е Алберт Бандура. Освен Бандура по този въпрос интензивно работят Леонард Бърковиц, Арнолд Бъс, Сеймур Фешбах и др., и техните цитати се цитират и до днес. През 1961 г. Например, Арнолд Бъс (А.Buss, 1961) твърди, че всички агресивни реакции имат две общи характеристики: представяне на неприятен стимул и междуличностен контекст. Според него агресията е реакцията, която представя неприятен стимул на друг организъм, т.е. всяко поведение, което вреди или наранява другите, а терминът атака може да се използва като синоним. А. Бандура и Р. Уолтърс (А. Ваndura, R. Walters, 1974) твърдят, че група деца предварително подбрани като "агресивни" и "неагресивни" откриват определено влияние на родителите им, които или се стремят да подбудят у тях желание за борба, или да го подтиснат. Това е едно от доказателствата, че дискриминативното обучение на социално -културалните групировки е причина едни хора да "съдържат" в себе си по-малко агресивност, отколкото други. Установява се, че имитирането, или копирането на агресивността се появява и при децата и при възрастните изключително под скрита форма. Установява се също така, че механизмът на агресивно имитиране на модел на социално застрашаващо и насилствено поведение може да послужи не само за възприемане и придобиване на непритежавани преди това навици, но и за провокиране и активизиране на вече притежавани навици. Може да се допусне, че наблюдаването на един модел, действащ агресивно, би могло да предизвика атенютирането или отстраняването на агресията у потенциално предразположен към нападение и насилие индивид.

Основен момент, чрез който теорията за социалното научаване се различава от другите концепции, е въпроса за определяне на произхода на новите агресивни действия и изобщо на агресивността. За първи път една теория не обръща толкова внимание на "вътрешните" репертоари на агресивността, а се спира на инструменталната агресивност, извършвана за не агресивни цели.

Хипотезата фрустрация - агресия, създадена от Долард, Дууб, Милър, Сиърз в края на 30-те години, съперничи вече няколко десетилетия на останалите теории. Но скоро след създаването на тази теория започват и нейните критически преработки както от авторите, така и от техните последователи.

Простотата на постановките на хипотезата печели за нея доста последователи. Фундаменталните й понятия авторите дефинират по следния начин: "агресията е онази реакция, която следва фрустрацията..." и тя е "акт, чиято цел е вреда върху организъм". Фрустрацията е "условие, което съществува, когато преди целенасочена реакция е поставена пречка".

По-късно Л. Бърковиц (Веrkowitz, 1962, 1974, 1993) и Сеймур Фешбах, издигат тезата, че за да се класифицират като агресия, действията трябва да включват намерение да се навреди или нарани другия, а не просто създаването на такива последствия.

Л. Бърковиц (L. Berkowitz, 1973) приема, че у човека (както при по-голяма част от животинските видове) съществува физиологично детерминирано предразположение към агресивно реагиране. То, обаче, може да бъде преобразувано от научаването, което означава, че вроденото предразположение и научаването "съжителстват" у човека. Неговата теория обяснява човешката агресия като взаимодействие между вътрешно състояние на организма и външни фактори под формата на активизатори или инхибитори. На практика тази теория се стреми да обясни човешката агресия като един вроден, физиологически процес, макар че не посочва нито ендокринните, нито неврофизиологичните му основи. Бърковиц (Berkowitz, 1974) изтъква, че агресията е "потенциално разположение на организма", вродено предназначение, което се актуализира от външни дразнители и действа поради социално -културалното научаване и бива пускано в ход от кондиционирането на това научаване.

През 1978 г. Долф Зилман (Zillmann, 1978) пък ограничава термина агресия единствено до опитите да се нанесе телесно или психическо нараняване не другите.

Джеймс Тедеши и колегите му (Теdeshi, Smith & Brown, 1974) правят опит да интерпретират наново изследванията и твърдят, че онези поведения, обикновено наричани или дефинирани като "агресивни", е по-добре да се разглеждат като примери, в които един човек иска да упражни власт чрез принуда над околните. Те стигат до заключението, че едно насилствено стимулирано поведение се възприема и преценява като несправедливо и предизвиква отмъщение или стремеж, необходимост от възстановяване на равенството във взаимодействието. То би могло да се възприеме като враждебност, насочена към ограничаване на възможностите за алтернативни действия и възнаграждения, тъй като това поведение е израз и еквивалент на диспропорционалност, липса на мотивираност, незаконност (т. е. нормите и кодексите на традиционната култура).

Съществуват още много становища на редица знаменити автори във връзка със значението на агресията. Но тук идва въпроса: Защо са толкова много определенията за агресията? Вследствие на това не сме ли затруднени и можем ли винаги да сме сигурни какво се има предвид, когато даден човек е "етикетиран" агресивен, или, когато дадено действие е определено като "насилие"? Във всекидневния език себеутвърждаването понякога се нарича агресия, говори се за "агресивни" рекламни кампании, "агресивни" дилъри, които на всяка цена искат да ни продадат нещо. И затова не малко хора казват, че човек е агресивен, когато действа срещу приетите правила на поведение.

Понятията агресия и агресивност не са синоними (А. А. Рен "Психологии изучения личности, 1999). Под агресивност А. А. Рен разбира свойството на личността, изразяващо се в готовност за агресия. Тоест агресията има определени действия, причиняващи ущърб на друг обект, а агресивността е готовност за агресивни действия в отношенията с другия, които обезпечават готовността на личността да възприема и интерпретира поведението на другия със съответстващия образ. В този план, очевидно може да се говори за потенциално агресивно възприятие и потенциално агресивно интерпретиране като за устойчиви личностни особености.

От разгледаните до тук теории за агресията и агресивното поведения могат да се направят някои изводи, да се определят някои тенденции и перспективи.

На първо място може да се каже, че времето на инстинктивните концепции без съмнение отдавна е отминало. За тези концепции е характерно спекулативност и най-вече песимизъм.

Д
ИНСТИНКТИВИЗЪМ

НЕОБИХЕЙВИЪРИЗЪМ

Психоаналитична концепция

За агресивността

Социално-етологична

концепция

Хипотеза фрустрация-агресия

Теории за социалното научаване

на агресията
руг важен момент е това, че "редица изследователи чувстват и изразяват своята неудовлетвореност както от теоретичното състояние, така и от типа изследвания по проблема на агресивността на човека". От гледна точка на аналитичното изследване на генезиса на концепциите за агресивността можем да очертаем по следния начин;


За сега поне ситуацията с теориите за
агресията и агресивното поведение и влиянието на
теченията в психологията е такава. Доколкото може
да се говори за по-обща тенденция, трябва да се
очаква постепенно отслабване на необихеивиъристичиите позиции и насочване към изграждане на по-гъвкави процедури за изследване на агресивното поведение

  1   2   3   4   5   6   7   8   9

Свързани:

Дипломна работа iconДипломна работа превод: Стефан Станчев
Как да превърнем разглеждането на актуален проблем в научно издържана дипломна работа
Дипломна работа iconНа вниманието на всички студенти
Съгласно решение No: 11/12. 06. 2009 г на Акадмичния съвет на Русенския университет «Ангел Кънчев» към процедурите по дипломиране...
Дипломна работа iconДипломна работа през м юни 2008 г
Студентите, завършили семестриално образователната степен “бакалавър”, които следва да се явяват на държавен изпит и защита на дипломна...
Дипломна работа iconДипломна работа
Текстът на дипломната работа трябва да бъде написан в трето лице, единствено число, сегашно историческо време. Дипломната работа...
Дипломна работа icon1 Структура на курсовата работа
Курсовата работа представлява студентско самостоятелно реферативно (по литературни източници), лабораторно или теренно научно изследване....
Дипломна работа iconИнститут по астрономия с
Свързана ли е програмата с работа на докторант (магистър) и написване на дисертация (дипломна работа)?
Дипломна работа iconДипломна работа тема : Миграционните процеси в община Благоевград
Избрания за разработка проблем в дипломната работа, безспорно е актуален, значим и полезен
Дипломна работа iconДипломна работа
Заглавна страница. Съдържанието и вида на заглавната страница на дипломната работа са представени на фиг. 1
Дипломна работа iconДипломна работа

Дипломна работа iconБул. Джеймс Баучър 5А, София 1164, тел.: 8161 411
Подготвянето на тази дипломна работа се отчита и като учебна практика в съответното звено, в което студентът подготвя дипломната...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом