Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3




ИмеЗаконосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3
Дата на преобразуване23.12.2012
Размер206.57 Kb.
ТипЗакон
източникhttp://www.blhr.org/media/documents/Шишков_срещу_България_1.doc
Европейски съд по правата на човека

Шишков срещу България


(Shishkov v. Bulgaria)


жалба № 38822/97


Решение от 9 януари 2003 г. на Първо отделение


(резюме)


Чл. 5, т. 1, б. “c: законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3: продължителност на задържането под стража; чл. 5, т. 4: достъп на адвоката на обвиняемия до материалите по делото, достъп до съд по жалби срещу задържане под стража;

ПО ПРОЦЕДУРАТА


Делото е по повод жалба, подадена от г-н Красимир Любомиров Шишков на 10 октомври 1997 г. Жалбоподателят е бил представляван от г-н М. Маринов, адвокат, практикуващ в Пловдив. Жалбоподателят твърди, inter alia, че след арестуването му по подозрение за кражба той не е бил изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, че е бил лишен от свобода без основание и за неразумно дълъг срок, и че правото му да обжалва пред съд законността на задържането си под стража е било нарушено в няколко отношения.


ПО ФАКТИТЕ


І. Обстоятелствата по случая


А. Наказателното производство срещу жалбоподателя


На 22 август 1997 г. жалбоподателят е бил арестуван по подозрение, че е откраднал от госпожа С. златни бижута и пари. С оглед стойността на откраднатите бижута и пари, престъплението, за което е било повдигнато обвинение срещу жалбоподателя е представлявало "тежко" престъпление по смисъла на Наказателния кодекс.

Съгласно обвинителния акт, изготвен по-късно, жалбоподателят, който е бил нает на работа от частна охранителна фирма, за да охранява къщата на г-жа С., се е възползувал от нейното и на семейството й заминаване на почивка, за да открадне горепосочените ценности на 2 август 1997 г.

В деня на арестуването му и при разпита, проведен от помощник следовател на следващия ден, 23 август 1997 г., жалбоподателят признал за кражбата и посочил на полицията лицата, на които бил продал част от откраднатите бижута. По-голямата част от ценностите били намерени и върнати от полицията още същия ден. Майката на жалбоподателя върнала парите, дадени й от сина й.

В периода от 23 август до 10 октомври 1997 г. били извършвани процесуални действия – преобразуване на дознанието в следствие, препращане на делото между окръжна и районна прокуратура, молби на защитника, че няма достъп до делото. В този период не са били събирани нови доказателства. Жалбоподателят не е бил разпитван.

Между 10 октомври 1997 г. и 8 декември 1997 г. следователят разпитал жалбоподателя два пъти, призовал трима свидетели, поискал информация от Националната банка за обменния курс на някои валути, назначил вещо лице, което да оцени стойността на откраднатите предмети и повдигнал обвинение срещу сестрата на жалбоподателя г-ца К. като негов помагач при продажбата на откраднатите вещи.

В периода след 8 декември 1997 г. били извършени процесуални действия и положени усилия за изясняване на точния брой, тегло, качество и стойност на част от липсващите бижута, като трудностите се пораждали от различията между описанието им, дадено от жалбоподателя и това на собственичката.

На 19 август 1998 г. прокурорът изготвил окончателния обвинителен акт. Районният съд насрочил съдебно заседание по делото на 19 декември 1998 г. Страните не са уведомили Съда за някакво по-сетнешно развитие.

Б. Задържането на жалбоподателя под стража


Жалбоподателят бил арестуван на 22 август 1997 г. На 23 август 1997 г. той бил доведен пред помощник следовател, който му повдигнал обвинение и разпоредил задържането му под стража. Постановлението за задържане, което се основавало на това, че жалбоподателя бил обвинен за “тежко” престъпление гласяло, че съществувала опасност жалбоподателят да се укрие или да извърши престъпления, без да се сочат други мотиви за налагането на мярката за неотклонение. То е било или предварително одобрено, или потвърдено още същия ден от прокурор.


  1. Първата жалба срещу задържането под стража


Жалбоподателят твърди, че на 3 септември 1997 г. адвокатът му изготвил и подал жалба срещу задържането. Жалбата била подадена чрез районна прокуратура до районния съд. Според правителството датата на подаване е 8 септември, тъй като тогава има отбелязване в регистрите. Жалбата била разгледана в съдебно заседание на 19 септември 1997 г. в присъствието на жалбоподателя, адвоката му и прокурор. Адвокатът на жалбоподателя обяснил, че му е бил отказан достъп до материалите по делото, поради което той не е могъл да изготви жалбата в срок. Районният съд отхвърлил жалбата. Като отбелязал, че жалбата е с дата 3 септември 1997 г., а постановлението за задържане на жалбоподателя било от 23 август 1997 г., а от своя страна жалбоподателят бил упълномощил адвоката си на 25 август, съдът намерил, че жалбата била подадена след изтичането на законоопределения седемдневен срок и поради това е била недопустима. Районният съд по-нататък приемал, че нямало “промяна в обстоятелствата” по смисъла на чл. 152а, ал. 4 НПК.


2. Втората жалба срещу задържането под стража


На неопределена дата между 2 и 11 февруари 1998 г. новонает от жалбоподателя адвокат подал чрез районна прокуратура втора жалба срещу задържането под стража на клиента си, в която излагал аргументирано становището си, че нямало оправдание за по-нататъшното му задържане под стража. Адвокатът не бил посочил адреса и телефона си в жалбата. Страните не са уточнили дали тази информация се е съдържала в други документи по делото.

Жалбата била разгледана на 16 февруари в присъствието на жалбоподателя и прокурор. Пред съда жалбоподателят заявил, че се признава за виновен, че имал седем месечно дете и че желаел да запази семейството си. Той признал, че по време на извършване на престъплението бил в депресия поради финансови проблеми.

Районният съд отказал да освободи жалбоподателя. Той посочил, че обвиненията срещу него били за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години и че чл. 152, ал. 1 НПК изисквал лицата, обвинени за такива престъпления да бъдат задържани под стража. Освен това разследването все още било висящо и следователно съществувала опасност той да се укрие или да осуети разкриването на обективната истина. Фактът, че жалбоподателя бил направил пълни самопризнания по никакъв начин не влияел на въпроса дали да бъде продължено задържането му под стража. Съдът по-нататък заявявал, че аргументът на жалбоподателя относно семейството му не би могъл да бъде основание за освобождаването му и добавял, че той е трябвало да помисли за семейството си преди да извърши престъплението.


  1. Третата жалба на жалбоподателя срещу задържането му под стража


На 1 април 1998 г. жалбоподателят подал трета жалба срещу задържането си под стража. Районният съд разгледал жалбата на 13 април 1998 г. в присъствието на жалбоподателя и адвоката му. Районният съд постановил освобождаване на жалбоподателя под гаранция. Той отбелязал, че жалбоподателят имал постоянен адрес, не е възпрепятствал разследването и не е бил осъждан. Районният съд освен това посочвал, че следователят е изразил мнение, че задържането на жалбоподателя под стража е “произвело своето действие”. Наред с това не е имало опасност той да попречи на разкриването на обективната истина поради това, че разследването вече било приключило и нямало опасност той да се укрие с оглед на семейното му положение. Жалбоподателят внесъл определената му гаранция и бил освободен на неуточнена дата през април 1998 г.


  1. Кореспонденция през 1998 г. между съдилищата и Пловдивската адвокатска колегия относно достъпа до документите по делото

Жалбоподателят е представил копия от писма от м.януари и м.март 1998 г. от председателите на Пловдивски районен съд и Пловдивски окръжен съд до местната адвокатска колегия, очевидно в отговор на подадени оплаквания на адвокати срещу съществуващата практика да не се допуска достъп до материалите по делата в случаите, когато се касае до жалби срещу мерките за неотклонение по време на предварителното производство.

Председателят на районния съд признавал, че оплакванията били основателни и заявявал, inter alia, че “за съжаление съдиите от районния съд се осланят на господстващата досега практика и не споделят моето виждане …”

Председателят на окръжния съд информирал адвокатската колегия, че проблемът бил подробно обсъден и че съдиите се съгласили, обратно на мнението на Главна прокуратура и на Пловдивска окръжна прокуратура, че нямало никакви юридически основания за отказване достъп до делата в производствата по обжалване мярката за неотклонение задържане под стража.

ІІ. Приложимо вътрешно право и съдебна практика.


В решението се препраща към разпоредбите на НПК, в сила преди 1.01.2000 г. и редица решения на ВС относно налагането и контрола на мярката за неотклонение задържане под стража


ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО


І. Твърдени нарушения на чл. 5, т. 1, б. “c” и чл. 3 от Конвенцията


42. Жалбоподателят твърди, че след арестуването му не е бил изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и че е бил неоснователно лишен от свобода още от самото начало и то за неразумно дълъг период.


А. Аргументите на страните


43-46. Като се позовава на делото Асенов и др. с/у България жалбоподателят твърди, че следователите и прокурорите не са независими длъжностни лица със съдебни функции. Той се оплаква от формалистичния подход при прегледа на законността на задържането му под стража. Според жалбоподателят всички релевантни за освобождаването му фактори са били налице от датата на ареста му, но въпреки това е останал задържан под стража. Жалбоподателят анализира аргументите на правителството и твърди, че продължителността на задържането му под стража била изцяло по вина на властите.

47-50. Правителството твърди, че помощник следователят, наредил задържането на жалбоподателя под стража, бил “длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции” тъй като бил независим от изпълнителната власт и от страните в процеса. Що се отнася до законосъобразността на задържането на жалбоподателя под стража и неговата обоснованост правителството твърди, че съдилищата правилно са приложили закона. Правителството също така отбелязва, че в решението си от 16 февруари 1998 г. районният съд е обсъдил всички съществуващи аргументи. Мотивите на решението съдържали релевантни и достатъчни съображения за продължаване на задържането, както изисквали Конвенцията и практиката на Съда. Правителството аргументира тезата, че по делото на жалбоподателя българските власти са действали с необходимата дължима грижа и с разумна бързина.


Б. Преценката на Съда


51. Съдът е разгледал оплакванията на жалбоподателя в последователността, в която процесуалните действия по арестуването и задържането му под стража са били предприети.


  1. Твърдяно нарушение на правото да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции по смисъла на чл. 5, т. 3 от Конвенцията.


52. Съдът припомня, изводите си относно следователите, пред които обвиняемите са били довеждани и прокурорите, които са потвърждавали заповедите за задържане по решенията по делата Асенов и Николова (виж като по-скорошен случай решението по делото Х. Б. с/у Швейцария1 от 5 април 2001 г.).

53. Настоящото дело касае аналогичен случай. „Нито помощник следователят, нито прокурорът, наредил задържането са били достатъчно независими и безпристрастни за целите на чл. 5, т. 3 с оглед на ролята, която практически са играели в наказателното преследване и потенциалното им участие като страна в наказателното производство. Съдът отпраща към анализа си на приложимото вътрешно законодателство, направен в решението му по делото Николова (виж §§ 28, 29 и 45-53 от посоченото решение).”

54. Следователно налице е нарушение на правото на жалбоподателя по чл.5 ,т.3 от Конвенцията.


  1. Твърдяно нарушение на чл. 5, т. 1 от Конвенцията


55. Жалбоподателят твърди, че задържането му под стража не отговаря на изискванията на чл. 5, т. 1, б. “c” от Конвенцията, тъй като не е имало никаква опасност той да се укрие или да извърши престъпление.

Правителството смята, че задържането на жалбоподателя под стража е било напълно законосъобразно и необходимо.

56. „Не се спори, че по време на задържането на жалбоподателя под стража е имало достатъчно основания да се подозира, че той е откраднал пари и бижута на значителна стойност и че задържането е осъществено в съответствие с вътрешното законодателство. Липсват и оплаквания за допуснат произвол.

Поради това задържането на жалбоподателя съответства на чл. 5, т. 1 (c) от Конвенцията и е законосъобразно. Следователно няма нарушение на чл. 5, т. 1.”


  1. Твърдяно нарушение на правото на гледане на делото в разумен срок или на освобождаване преди гледането на делото в съда съгласно чл. 5, т. 3.


57. Периодът, в който жалбоподателят е бил лишен от свобода е приблизително седем месеца и три седмици.

„58. Наличието на обосновано подозрение, че арестуваното лице е извършило престъпление, е условие sine qua non за законосъобразността на едно продължаващо задържане, но след изтичане на известен период от време това вече не е достатъчно. В такива случаи Съдът трябва да установи дали и другите основания, посочени от властите са продължили да оправдават лишаването от свобода. Там, където тези основания са били "релевантни" и "достатъчни", Съдът трябва също така да се увери дали компетентните национални власти са положили "особено старание" за осъществяване на производството (виж Лабита с/у Италия2, ECHR 2000-I, §§ 152 и 153).”

59. По делото Илийков с/у България3 (виж решение от 26 юли 2001 г.), Съдът е коментирал подробно прилаганите законови разпоредби и съдебната практика при контрола за законосъобразност на мярката за неотклонение задържане под стража (виж §§ 84-87 от решението).

60. В настоящия случай са били приложени същите разпоредби и съдебна практика. Независимо от това Съдът трябва да изследва дали тези законови разпоредби и практика, които очевидно са несъвместими с чл. 5 т. 3 от Конвенцията са били в действителност приложени по настоящия случай.

„61. Решенията на компетентните органи по въпроса за задържането на жалбоподателя под стража преди 13 април 1998 г. се основавали по същество на факта, че той е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на приложимия закон и че разследването все още продължавало.

62. Налице били, обаче, и други обстоятелства от съществено значение за преценката дали е имало опасност от укриване, от извършване на друго престъпление или от възпрепятстване на наказателното преследване: обвинението се отнасяло до престъпление извършено без употреба на сила, жалбоподателят не е правил опит да се укрие след като узнал, че кражбата се разследва, бил е неосъждан, имал е съпруга и двумесечно дете и е възстановил откраднатите пари и налични бижута.

На фона на тези обстоятелства е могло да се даде вяра на обяснението на жалбоподателя, че е действал необмислено и следователно не би извършил престъпление, ако бъде освободен, или най-малкото същото е трябвало да бъде обсъдено.

Нещо повече, по-голямата част от имащите значение обстоятелства били установени в самото началото на разследването. Фактът, че по-късно усилията на следователите се съсредоточили върху оценката на количеството и стойността на откраднатите бижута ясно показвал, че е имало незначителна или дори е липсвала каквато и да било опасност от възпрепятстване на наказателното преследване.

63. Районният съд в крайна сметка признал значението на горните обстоятелства и разпоредил освобождаването на жалбоподателя на 13 април 1998 г.

64. Тези обстоятелства, обаче, са съществували много преди въпросната дата. Те са представлявали безспорни и несъмнени основания, които властите е трябвало да преценят с оглед освобождаването на жалбоподателя много преди 13 април 1998 г. …

Властите са се осланяли единствено на една законова презумпция, основаваща се на тежестта на обвинението, която премествала върху обвиняемия тежестта да докаже, че не съществува дори хипотетична опасност той да се укрие, да извърши ново престъпление или да възпрепятства наказателното преследване .

65. Поради това Съдът смята, че, както и по делото Илийков, приложимият закон и подходът на властите са довели до това, че последните не са съумявали да обсъдят конкретни факти от значение за определяне дали е имало опасност жалбоподателят да се укрие, да извърши други престъпления или да препятства наказателното производство. По този начин властите са удължили задържането му под стража по причини, които не могат да бъдат приети за основателни.

Следователно задържането под стража на жалбоподателя за период от седем месеца и три седмици е било неоправдано.

От това следва, че не е необходимо да се подлага на преценка дали властите са проявили особеното старание, което се изисква от тях при провеждането на съдебни производства против задържани в затвора лица.

66. Съдът на може да не обърне внимание на факта, че повечето от решените от него дела, касаещи продължителността на задържане под стража, се отнасят до по-продължителни периоди на лишаване от свобода и на този фон седем месеца и три седмици може да се смята за сравнително кратък период на задържане. Чл. 5, т. 3 от Конвенцията, обаче, не може да се възприема като безусловно оправдаваща предварителното задържане под стража щом като то не надхвърля определен минимален срок. Властите трябва да обосноват по убедителен начин всеки един срок на задържане, колкото и кратък да е той. Това, обаче, не е така по настоящото дело.

67. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя по чл. 5, т. 3 от Конвенцията на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледане на делото му в съда.”


ІІ. Твърдени нарушения на чл. 5, т. 4 от Конвенцията


68. Жалбоподателят се оплаква, че адвокатът му не е имал достъп до материалите по делото, че първата му жалба против задържането му под стража не е била разгледана незабавно и по същество, както и че втората му жалба против задържането му под стража е била разгледана в отсъствието на адвоката му и не е решена в кратък срок.


А. Твърденията на страните


69-71. Жалбоподателят се оплаква от съществуващата обичайна практика, приложена и в неговия случай, да се отказва на адвокатите и обвиняемите достъп до материалите по делото по време на предварителното следствие.

Жалбоподателят твърди, че районния съд неправилно е тълкувал изискването за подаване на жалбата срещу задържане в седем дневен срок, както и че първата му жалба не била разгледана в кратък срок. Що се отнася до разглеждането на втората жалба против задържането му под стража, жалбоподателят се оплаква, че адвокатът му не бил призован.

72-76. По отношение оплакването на жалбоподателя, че му бил отказан достъп до документите по делото правителството заявява, че то трябвало да бъде отхвърлено като недоказано поради липсата на копия от регистрирани писмени искания за такъв достъп. По-нататък правителството поддържа, че решението на районния съд да отхвърли жалбата като просрочена съответствало на чл. 152а, ал. 1 НПК. След отхвърлянето на молбата му жалбоподателят е могъл да подаде нова молба, ако е налице промяна на обстоятелствата.

Правителството счита, че първата и втората жалби са били разгледани в кратък срок, а единствената причина, поради която адвоката на жалбоподателя не е бил призован при втората жалба била, че същият не бил посочил адреса и телефона си.


Б. Преценката на Съда


  1. Достъп до документите по делото


(а) Общи принципи


„77. Всеки съд, който разглежда жалба срещу задържане под стража, трябва да осигури гаранции за съдебната процедура. Производството трябва да бъде състезателно и винаги трябва да осигурява "равнопоставеност" между страните - прокурора и задържаното лице.

Когато едно лице, чието задържане под стража попада в приложното поле на чл. 5, т. 1, б. “c”,задължително е нужно изслушване от съд. Като се има предвид сериозното въздействие на лишаването от свобода върху основните права на засегнатата личност, производството по чл. 5, т. 4 от Конвенцията, по принцип, трябва да отговаря, до възможно най-голямата степен при обстоятелствата на все още продължаващо разследване, на основните изисквания за справедлив процес.

"Равнопоставеността" между страните липсва, ако на адвоката е отказан достъп до онези документи от следственото дело, които са от съществено значение за ефикасното обжалване на законосъбразността, по смисъла на Конвенцията, на задържането под стража на клиента му. Разбирането за законосъобразност на задържането под стража не се ограничава до съответствието му с установените от вътрешното право процесуални изисквания, но също така обхваща обосноваване на подозрението, даващо основание за ареста, законността на преследваната чрез ареста цел и основателността на последвалото задържане под стража.

Съдът признава необходимостта от ефикасно провеждане на наказателните разследвания, което може да предпоставя част от събраната по тях информация да бъде пазена в тайна, за да се предотврати възможността заподозрените лица да манипулират доказателствата и да попречат на наказателното преследване. Тази законна цел, обаче, не може да бъде постигана чрез съществено ограничаване на правото на защита. Следователно най-важната информация за преценката на законосъобразността на задържането под стража следва да бъде предоставена по надлежен начин на адвоката на заподозрения (виж, измежду другите източници решенията Лами с/у Белгия4 от 30 март 1989 г., А-151, стр.16-17, § 29, Николова, цитирано по-горе, § 58, и Гарсия Алва с/у Германия5, решение от 13 февруари 2001 г., §§ 39-43).


(б) Приложение на посочените принципи към настоящия случай


78. По настоящото дело правителството не твърди, че адвокатът на жалбоподателя се е запознал с материалите по делото, но посочва, че липсват достатъчно доказателства той да се е опитал да стори това.

79. Съдът отбелязва, че по време на разглежданите събития господстващата практика на Пловдивския районен съд е била да отказва достъп до материалите по делото по жалби против задържане под стража в предварителното производство. На 19 септември 1997 г. адвокатът на жалбоподателя подал писмени жалби като настоявал да му бъде разрешено да се запознае с материалите по делото, което той устно повторил в съдебното заседание пред районния съд.

Въз основа на горното Съдът приема, че на адвоката на жалбоподателя е бил отказан достъп до материалите по делото поне преди и включително на 19 септември 1997 г., деня в който първата жалба против задържането под стража била разгледана в съдебно заседание.

80. Практиката на Пловдивския районен съд да отказва достъп изглежда се отнасяла до цялото досие. Адвокатът на жалбоподателя по този начин не е имал възможност да се запознае с нито един документ от значение за преценка законността на задържането под стража на клиента си, включително, специално по настоящото дело на въпросите от значение за допустимостта на жалбата, като например дали е настъпила "промяна на обстоятелствата" след арестуването на жалбоподателя.

В същото време прокурорът, наблюдаващ следствието, който е издал заповедта за задържане от 23 август 1997 г., и който е оспорвал против жалбата срещу задържането под стража е имал предимството да се запознае с цялото дело.

Такава една ситуация е несъвместима с изискването за равнопоставеност по чл. 5, т. 4 от Конвенцията.

81. В заключение Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 5, т. 4 от Конвенцията поради това, че на адвоката на жалбоподателя е бил отказан достъп до материалите по делото.


  1. Отхвърлянето на първата жалба на жалбоподателя против задържането под стража


82. Съдът не намира за нужно да се произнася относно правилното тълкуване на седем дневния срок по чл. 152а НПК, както и по въпроса дали жалбоподателят е подал първата си жалба против задържането му под стража на 3-ти или на 8-ми септември 1997 г. Нужно е само да се отбележи, че разпоредбата на чл. 152а е била тълкувана от компетентните органи като установяваща срок за подаване на жалби и че на 3-ти септември 1997 г. този срок е бил изтекъл.

Поради това, че първата жалба против задържането под стража е била просрочена, Съдът смята, че оплакването че не е разгледана в кратък срок, не изисква отделно разглеждане.

83. Същността на оплакването на жалбоподателя в действителност се състои в критиката му срещу седемдневния срок и на начина, по който той е бил приложен в неговия случай.

84. Съдът се е произнасял по повод на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, в това число и по дела от наказателен характер, че правото на достъп до съд по самото си естество изисква регулиране от държавата и може да бъде предмет на ограничения. Независимо от това, въведените ограничения не трябва да стесняват предоставения на индивида достъп по такъв начин или в такава степен, че да се накърнява самата същност на това право. Освен това, едно ограничение нарушава Конвенцията, ако не преследва законосъобразна цел и ако липсва разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (виж решенията по делата Голдър с/у Обединеното кралство6 от 21 февруари 1975 г., А-18, §§ 38-40; Леваж Престасион Сървис с/у Франция7 от 23 октомври 1996 г., Reports 1996-V, § 40; Бруала Гомес де ла Торе с/у Испания8 от 19 декември 1997 г., Reports1997-VIII; Едификасионес Марч Галего АД с/у Испания9 от 19 февруари 1998 г., Reports1998-I, § 34; Халфауи с/у Франция10, ECHR 1999-IX, §§ 35 и 36; Кромбах с/у Франция 11, ECHR 2001-II).

По принцип определянето на срокове е законосъобразно ограничение на правото на достъп до съд по чл. 6, т. 1 от Конвенцията, но прекалено стриктното им тълкуване без да се отчитат съответните фактически обстоятелства може да доведе до нарушаване на тази разпоредба (виж решението по делото Мирагал Есколано и др. с/у Испания12, ECHR 2000-I, §§ 33-39).

85. Съдът намира, че чл. 5, т. 4 от Конвенцията, в който също така е въплътено "правото на достъп до съд", не може да бъде тълкуван като предоставящ едно абсолютно право несъвместимо с каквито и да било процесуални ограничения.

Въпреки това основната цел на чл. 5, а именно защитата на свободата и сигурността на личността и значението на неговите гаранции, в това число правото на закрила на живота и физическата цялост на личността съгласно т. 4 (виж решението Курт с/у Турция13 от 25 май 1998 г., Reports 1998-III, § 123) изискват процесуалните ограничения на правото на лишения от свобода да оспори законността на продължаващото му задържане по стража пред съд да бъдат подложени на особено внимателно и прецизно изследване. Фактическото положение и особените обстоятелства, от значение за положението на задържания под стража, трябва да бъдат взети под внимание (виж решението Конка с/у Белгия14, ECHR 2002-I, §§ 53-55).

86. Вярно е, че по настоящото дело жалбоподателят е бил законно представляван от третия ден след задържането си и е могъл при всички случаи да подаде своевременно жалба без съдействието на адвокат.

Съдът отбелязва, обаче, че на адвоката му не е бил предоставен достъп до материалите по делото, което без съмнение е попречило на своевременното изготвяне на жалба.

87. Наред с това Съдът посочва, че когато първата жалба на жалбоподателя срещу задържането му под стража е била разгледана от районния съд на 19 септември 1997 г., лишаването от свобода на жалбоподателя, което е продължавало вече близо месец, все още не е било преценено от независимо длъжностно лице със съдебни функции. Това е било следствие на порочната система на арест и задържане под стража, съществувала в България до 1 януари 2000 г., което е в нарушение на първото изискване на чл. 5, т. 3 от Конвенцията.

По такъв начин отхвърлянето на жалбата на жалбоподателя на 19 септември 1997 г. е удължило и без това вече продължаващото нарушение на чл. 5, т. 3 от Конвенцията. Независимо от това, Съдът трябва да разгледа оспорваното съдебно решение за съответствието му с чл. 5, т. 4 поради това, че гаранцията предоставяна от тази разпоредба е от различен порядък в сравнение с и в допълнение на предоставяната от т. 3 (виж решението Де Йонг, Балйет и ван ден Бринк с/у Холандия15 от 22 май 1984 г., А-77, § 57).

  1. Точка 4 предоставя процесуална гаранция против, inter alia, продължаването на задържане под стража, което макар и първоначално да е било законосъобразно разпоредено, може впоследствие да е станало незаконно и неоправдано. По-специално, главната причина лежаща в основата на изискванията за бързина и периодичен съдебен контрол през разумни интервали по смисъла на чл. 5, т. 4 от Конвенцията и съгласно практиката на Съда, е едно задържано лице да не бъде изложено на риска да остане под стража дълго след като лишаването му от свобода е станало неоправдано (виж във връзка със задържане, за което се прилага чл.5, т.1, б. ”c” Безичери с/у Италия16, решение от 25 октомври 1989 г., и, по отношение на други видове лишаване от свобода, Уийкс с/у Обединеното кралство17, решение от 2 март 1987 г., Музиал с/у Полша18, ECHR 1999-II; и Стафорд с/у Обединеното Кралство19, ECHR 2002 - IV).

  2. По настоящото дело след като е била отхвърлена първата му жалба на 19 септември 1997 г., жалбоподателят е могъл да подаде нова жалба изтъквайки съображения за "промяна на обстоятелствата".

Точният смисъл на изискването "промяна на обстоятелствата", съдържащо се в чл. 152а, ал. 4 НПК, обаче, е неясен. Както изглежда липсвала е и установена практика по въпроса. Решението на районния съд също не е било мотивирано .

По този начин приложимото законодателство и практика, както и решението на районния съд от 19 септември 1997 г. остават неясни относно това какви са последиците от отхвърлянето на първата жалба поради неспазване на срока. Жалбоподателят по никакъв начин не е могъл да знае още колко време ще остане арестуван преди съд да се занимае със законосъобразността на задържането му под стража. По настоящото дело този въпрос не е бил разглеждан до февруари 1998 г., приблизително пет месеца по-късно. Не би могло да се твърди, че една по-скорошна втора жалба би била разгледана.

  1. Като се имат предвид всички относими факти и по-специално липсата на яснота във вътрешното законодателство и практика относно последиците от седемдневния срок, Съдът намира, че упражняването на правото на жалбоподателя по чл. , т. от Конвенцията е било незаконно нарушено.

Следователно налице е нарушение на чл. 5, т. 4 от Конвенцията относно отхвърлянето на първата жалба на жалбоподателя против задържането му под стража.


3. Останалите оплаквания по чл. 5, т. 4


91. Жалбоподателят се оплаква, че адвокатът му не е бил призован за разглеждането на втората жалба против задържането му под стража и че по тази жалба не е имало произнасяне в кратък срок.

92. Съдът отбелязва, че адвокатът на жалбоподателя не е доказал датата, на която е подал втората жалба против задържането под стража на клиента си и че не е посочил адреса и телефона си в жалбата.

Поради тези съображения горните оплаквания са необосновани.

93. Следователно не е налице нарушение на чл. 5, т. 4 относно разглеждането на втората жалба на жалбоподателя против задържането му под стража.”20


ІІІ. Приложение на чл. 41 от Конвенцията


Съдът е присъдил на жалбоподателя 1500 евро за неимуществени вреди и 2000 евро за разноски, заедно с всеки данък дължим върху присъдените суми.

 Материалът е подготвен и предоставен от Фондация Български адвокати за правата на човека, която притежава авторските права върху превода и резюмето на решението. Той е включен в настоящата база данни в рамките на проект “Усъвършенстване на правораздаването в сферата на защита на правата на човека в България”, изпълнен от Фондацията в периода м. ноември 2005 г. – м. август 2006 г.

1 H.B. v. Switzerland, жалба № 26899/95, , непубликувано

2 Labita v. Italy, жалба №.26772/95, решение на Голямото отделение

3 Ilijkov v. Bulgaria, жалба № 33977/97

4 Lami v. Belgium

5 Garcia Alva v. Germany, жалба № 23541/94 г., непубликувано

6 Golder v. the United Kingdom

7 Levages Prestations Services v. France

8 Brualla Gomez de la Torre v. Spain.

9 Edificaciones March Galego S.A. v. Spain

10 Khalfaoui v. France, жалба № 34791/97 г.

11 Krombach v. France, жалба № 29731/96 г.

12 Miragall Escolano and Others v. Spain, жалба № 38366/97 г.

13 Kurt v. Turkey

14 Conka v. Belgium

15 de Jong, Baljet and van den Brink v. the Netherlands

16 Bezicheri v. Italy

17 Weeks v. the United Kingdom, решение на Голямото отделение

18 Musial v. the United Kingdom, решение на Голямото отделение

19 Stafford v. the United Kingdom, решение на Голямото отделение

20 Решението е единодушно по всички въпроси.




Свързани:

Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconЗаконосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3
Чл. 5, т. 1: законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3: налагане на мярката задържане под стража от следовател, продължителност...
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconРешение от 16 февруари 2002 г на
Чл. 5, т. 1, б. “е”: законосъобразно лишаване от свобода на душевноболни лица; чл. 5, т. 4: законосъобразност на задържането
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconЗаконосъобразност на задържането; чл. 5, т. 4
Решение от 6 март 2001 г на ІІІ отделение на Съда, станало окончателно на 6 юни 2001г
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconРешение от 31 юли 2003 г на Първо отделение
Чл. 5, т. 3: продължителност на задържането под стража; чл. 5, т. 4: обхвата на прегледа за законосъобразност и равнопоставеност...
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconЗаконосъобразност на задържането; чл. 34
Т намеса в гарантираните права и свободи, но включва и позитивни задължения за осигуряването им в границите на държавната територия....
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconВъпросник по административно право
Условия за законосъобразност на административните актове- законосъобразност по същество и съответствие с целта на закона
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconВъпросник по административно право и административен процес административно право-обща част
Условия за законосъобразност на административните актове -законосъобразност по същество и съответствие с целта на закона
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconЗаконността на задържането; чл. 6, т. 1
Чл. 3: забрана на изтезанията; чл. 5, т. 4: право да се обжалва законността на задържането; чл. 6, т. 1: право на гледане на делото...
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconПравилник за прилагане на закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
Чл. С правилника се урежда прилагането на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (зинзс)
Законосъобразност на задържането; чл. 5, т. 3 iconЗаконосъобразност
Приета с Решение № от Протокол №004/16. 12. 2011г на Общински съвет – Аксаково
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом