Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г




ИмеТони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г
страница1/132
Дата на преобразуване29.09.2012
Размер14.84 Mb.
ТипДокументация
източникhttp://lifeaftercapitalism.info/downloads/read/History/Tony-Judt_Postwar-A-History-of-Europe-Sin
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   132


След войната

История на Европа след 1945 г.


Тони Джуд


На Дженифър


Съдържание


Предговор и благодарности

Въведение


Част първа: След войната: 1945-1953 г.


I Наследството на войната

ІІ Възмездие

ІІІ Възстановяването на Европа

ІV Невъзможното споразумение

V Настъпването на Студената война

VІ Във вихрушката

VІІ Културни войни

Интермецо: Краят на стара Европа


Част втора: Благоденствието и неговите недоволства: 1953-1971 г.


VІІІ Политиката на стабилност

ІХ Изгубени илюзии

Х Заможни времена

ХІ Социалдемократическият момент

ХІІ Призракът на революцията

ХІІІ Краят на играта


Част трета: Години на отстъпление: 1971-1989 г.


ХІV Намалени очаквания

ХV Политика в нова тоналност

ХVІ Време на преход

ХVІІ Новият реализъм

ХVІІІ Силата на безсилните

ХІХ Краят на стария ред


Част четвърта: След стената: 1989-2005 г.


ХХ Континентът се разцепва

ХХІ Разплатата

ХХІІ Старата Европа – и Новата

ХХІІІ Разновидностите на Европа

ХХІV Европа като начин на живот


Епилог: От дома на мъртвите: Есе за съвременната европейска памет

Предговор и благодарности


Европа е най-малкият континент. Дори и континент не е – само субконтинентален придатък към Азия. Всичко на всичко (като изключим Русия и Турция) обхваща едва пет и половина милиона квадратни километра: по-малко от две трети територията на Бразилия, не повече от половината на Китай или САЩ. Истинско джудже в сравнение с Русия, която покрива седемнайсет милиона квадратни километра. Ала по интензитета на своите вътрешни различия и контрасти Европа е уникална. По последни сметки тя включва четирийсет и шест страни. Повечето от тях се състоят от държави и нации със свои собствени езици; немалко включват допълнителни нации и езици без държави; всички имат своите отделни и припокриващи се истории, политики, култури и спомени; всяка е щателно изучена. Даже за краткия шейсетгодишен период на европейската история след края на Втората световна война – всъщност преди всичко за този период – допълнителната литература дори само на английски е неизчерпаема.

Затова и никой не може да се стреми да напише напълно изчерпателна или окончателна история на съвременна Европа. За мен самия близостта усложнява допълнително без друго непосилната задача: роден малко след края на войната, аз съм съвременник на повечето от описаните в тази книга събития и мога да си спомня как съм учил или гледал – или дори участвал – в много от тях още докато са се случвали. Дали това ми помага или пречи да разбера историята на следвоенна Европа? Не знам. Знам обаче, че понякога това може да затрудни безпристрастното отстранение на историка.

Тази книга не се стреми към подобно олимпийско безстрастие. Без, надявам се, да изоставя обективността и справедливостта, “След войната” предлага откровено лична интерпретация на близкото европейско минало. Според една дума, която прие незаслужено пейоративни конотации, тя е opinionated, основана на лично мнение. Някои от нейните преценки може би ще бъдат оспорвани, други сигурно ще се окажат погрешни. Никой не е съвършен. За добро или за зло те са лично мои – както и всички грешки, които неизбежно се промъкват в творба с подобна дължина и мащаб. Но ако те са ограничени, а поне някои от оценките и изводите в тази книга се окажат трайни, то аз дължа това в голяма степен на многото учени и приятели, на които разчитах в хода на нейната подготовка и писане.

Книга от този тип стъпва на първо място на раменете на други книги1. Класическите творби на съвременната историография, от които съм търсил пример и вдъхновение, включват “Векът на крайностите” на Ерик Хобсбаум, “Европа през двайсети век” на Джордж Лихтхайм, “Английската история 1914-1945 г.” на А. Дж. П. Тейлър и “Миналото на една илюзия” на покойния Франсоа Фюре. Напълно различни във всеки друг аспект, тези книги и техните автори се характеризират с увереност, родена от широка начетеност, и онова интелектуално самочувствие, което рядко се среща у техните наследници – както и яснота на стила, която трябва да бъде образец за всеки историк.

Сред учените, от чиито творби върху близката европейска история съм научил най-много, трябва специално да спомена и благодаря на Харълд Джеймс, Марк Мазауър и Андрю Моравчик. Отпечатъкът на техния труд ще проличи в следващите страници. На Алън С. Милуърд І аз – и всеки, който изучава съвременна Европа – дължим много за неговите начетени, иконоборчески изследвания на следвоенната икономика.

Доколкото мога да претендирам за познания върху историята на Централна и Източна Европа – тема, често пренебрегвана от общите европейски истории, писани от специалисти от западната половина на континента, - дължа това на работата на една талантлива кохорта по-млади учени, сред които Брад Адамс, Катрин Меридейл, Марси Шор и Тимъти Снайдър, както и на приятелите си Жак Рупник и Ищван Деак. От Тимъти Гартън Аш съм научил много не само за Централна Европа (тема, с която той се занимаваше години наред), но и особено много за двете Германии през епохата на Ostpolitik. В хода на дългогодишни разговори с Ян Грос – и благодарение на неговите първопроходни текстове – научих някои неща не само за полската история, но и за социалните последици от войната – тема, по която Ян е писал с несравнима дълбочина и човечност.

Разделите за Италия в тази книга неприкрито дължа на работата на Пол Гинсбърг, също както тези за Испания отразяват онова, което съм научил, четейки и слушайки забележителния Виктор Перес-Диас. И на двамата, както и на Анет Виевиорка – чийто авторитетен анализ на амбивалентната реакция спрямо Холокоста в следвоенна Франция, Déportation et Génocide, дълбоко повлия на моя разказ за тази неспокойна страница от историята – дължа специални благодарности. Заключителните ми размишления за “Европа като начин на живот” бяха силно повлияни от текстовете на една брилянтна международна адвокатка, Ан-Мари Слотър, чиято работа върху “дизагрегираните държави” застава твърдо зад формата на управление в ЕС не защото тя е по-добра сама по себе си или представя някакъв идеален модел, а защото – в света, в който се намираме – нищо друго няма да върши работа.

Из цяла Европа приятели, колеги и читатели ме научиха далеч повече за близкото минало и настоящето на континента, отколкото бих могъл да извлека от книги и архиви. Особено съм благодарен на Кшищов Чижевски, Питър Келнър, Иван Кръстев, Денис Лакорн, Кшищов Михалски, Мирча Михаес, Берти Муслиу, Сюзан Найман и Дейвид Травис за гостоприемството и помощта им. Задължен съм на Ищван Рев за неговото безценно настояване да посетя “Дома на терора” в Будапеща, колкото и подобно преживяване да не ми е по вкуса. В Ню Йорк моите приятели и колеги Ричард Митън, Катрин Флеминг и Джерълд Сайгел бяха щедри на време и идеи. Дино Бутурович беше така любезен да прегледа под лупа разказа ми за югославската лингвистична каша.

Благодарен съм на трима поредни декана на Факултета по изкуствата и науките в Нюйоркския университет – Филип Фурмански, Джес Бенхабиб и Ричард Фоли, - че подкрепиха както моите собствени изследвания, така и Институт “Ремарк”, който аз създадох, за да насърча други да изследват и дискутират Европа. Нямаше да мога да развия този институт – който бе домакин на много от семинарите и лекциите, от които научих толкова много, - без щедрата подкрепа и патронажа на Ив-Андре Истел; а нямаше да мога да напиша тази книга, управлявайки “Ремарк”, без търпеливото и ултраефикасно сътрудничество на неговия административен директор Джеър Кеслър.

Като мнозина други, дълбоко съм задължен за приятелството и съветите на моите агенти Андрю Уайли и Сара Чалфант; те неотклонно подкрепяха един проект, който се оказа по-времеемък – и все по-голям, – отколкото въобще биха могли да очакват. Трябва да посоча особено Скот и неговата колега Джейн Флеминг от “Penguin Press” в Ню Йорк – те знаят колко много им дължа, задето успешно изведоха тази книга до публикация. Благодарение на гостоприемтсвото на Леон Визелтиър някои от оценките и мненията, които се появяват в глави 12 и 14, бяха за пръв път публикувани под формата на есе в забележителните страници за изкуства, които той култивира на гърба на The New Republic. Безспорно най-големият ми професионален дълг е към Робърт Силвърс, безподобният редактор на The New York Review of Books, който през годините ме насърчаваше да обхождам все по-широка политическа и историческа територия при всички рискове и ползи от подобен авантюризъм.

Тази книга стана по-добра благодарение на приноса на студенти от Нюйоркския университет. Някои от тях – особено докторите Полина Брен, Даниъл Коен (сега в университета Райс) и Никол Рудолф – допринесоха към моето разбиране за периода чрез собствените си исторически изследвания, които ще намерят упоменати на тези страници. Други – Джесика Купърман и Ейви Пат – ми донесоха неоценима полза като помощник-изследователи. Мишел Пинто, заедно със Саймън Джаксън, се превърна безропотно в умела откривателка на снимки; тя намери някои от най-завладяващите илюстрации, особено опакования Ленин в края на трета част. Алекс Молот прилежно намери и събра публикуваните и непубликувани статистически доклади и информационни серии, на които книга от този тип неизбежно и задължително разчита. Наистина не бих могъл да я напиша без тях.

Семейството ми живя със следвоенна Европа дълго време – в случая на децата ми през целия им млад? РАНЕН живот. Те не само бяха толерантни към породените от нея отсъствия, пътувания и обсесии, но и дадоха отчетлив принос към нейното съдържание. На Даниел тази книга дължи заглавието си; на Никълъс напомнянето, че не всички добри истории имат щастлив край. На жена ми Дженифър тази книга също дължи много – не на последно място два много внимателни и конструктивни прочита. Но авторът й дължи далеч, далеч повече. “След войната” е посветена на нея.


Въведение


„Всяка епоха е сфинкс, който скача в пропастта

веднага щом загадката му бъде решена”.

Хайнрих Хайне


„Обстоятелствата (които според някои господа нищо не струват!)

придават всъщност на всеки политически принцип неговия характерен цвят и отличително качество”.

Едмънд Бърк


„Събития, скъпо момче, събития”.

Харълд Макмилън


„Световната история не е почвата, върху която расте щастието.

Периодите на щастие са празни страници в нея”.

Георг Вилхелм Фридрих Хегел


Идеята за тази книга ми хрумна, докато сменях влака на Вестбанхоф, главния железопътен терминал на Виена. Беше декември 1989-а и моментът бе благоприятен. Току-що се бях върнал от Прага, където драматурзите и историците на Вацлав Хавеловия Граждански форум тъкмо сваляха комунистическата полицейска държава и изхвърляха четирийсет години “реален социализъм” на бунището на историята. Няколко седмици по-рано Берлинската стена бе ненадейно разкъсана. И в Унгария, както и в Полша, всички бяха приели предизвикателствата на посткомунистическата политика: старият режим – всемогъщ допреди няколко месеца – ставаше все по-незначителен. Комунистическата партия на Литва току-що бе поискала незабавна независимост от Съветския съюз. А в таксито ми на път към гарата австрийското радио излъчваше първите репортажи за въстанието срещу семейната диктатура на Чаушеску в Румъния. Политически земетръс беше раздвижил замръзналата топография на следвоенна Европа.

Една ера беше свършила, една нова Европа се раждаше. Това бе очевидно. Но с отмирането на стария ред много дългогодишни презумпции щяха да се поставят под въпрос. Онова, което някога беше изглеждало вечно и някакси неизбежно, щеше да придобие по-преходни измерения. Конфронтацията от Студената война; схизмата, разделила Изтока и Запада; съревнованието между “комунизма” и “капитализма”; независимите и некомуникиращи помежду си приказки за западното благоденствие и онези за страните от Варшавския договор: всички тези неща вече нямаше как да се обяснят като резултат от идеологическата необходимост или желязната логика на политиката. Бяха просто случайни продукти на историята – а тя ги захвърляше настрани.

Бъдещето на Европа вече се очертаваше съвършено различно – а така също и нейното минало. В ретроспекция периодът 1945-1989 може да се разглежда не като праг на нова епоха, а като интермедия; следвоенното заскобяване, незавършената история на един конфликт, който свърши през четирийсет и пета, само че епилогът му се проточи още половин век. Затова все едно каква форма би приела Европа в следващите години, подреденият и добре познат разказ за предхождащите събития никога нямаше да е същият. Струваше ми се очевидно в онзи леден централноевропейски декември, че историята на следвоенна Европа ще трябва да се пренапише.

Времето бе подходящо; същото се отнасяше и за мястото. През 1989 г. Виена беше палимпсест на сложните и припокриващи се европейски истории. В ранните години на двайсети век Виена е била Европа: плодовитият, животрептящ, самозаблуден пъп на една култура и цивилизация на прага на апокалипсиса. Между двете световни войни, принизена от славна имперска метрополия до обедняла и смалена столица на опоскана държавица, Виена непрекъснато губи позиции и завършва като провинциалeн аванпост на нацистката империя, на която повечето й граждани възторжено се кълнат във вярност.

След поражението на Германия Австрия попада в Западния лагер и получава статута на “първа жертва” на Хитлер. Този двойно незаслужен късмет позволява на Виена да изчисти миналото си. Удобно забравяйки съюзничеството си с нацистите, австрийската столица – “западен” град, обкръжен от съветската “Източна” Европа, получава нова идентичност като авангард и витрина на свободния свят. За закотвените в днешна Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния и Югославия свои бивши поданици Виена означава “Централна Европа”: въобразена общност на космополитната цивилизованост, която европейците някак си са изгубили през последния век. В предсмъртните години на комунизма градът се превръща в радиоприемник на свободата, възродено място на срещи и отправна точка за бягащите на Запад източноевропейци и за строящите мостове към Изтока западняци.

Затова през 1989-а Виена беше мястото, откъдето “да се мисли” Европа. Австрия въплъщаваше всички леко самодоволни атрибути на следвоенния Запад: капиталистическият просперитет, подплатен от богата социална държава; граждански мир, гарантиран от щедрото разпределение на работни места и блага между всички основни социални групи и политически партии; външна сигурност, гарантирана от негласната защита на западния ядрен чадър, докато самата Австрия бе останала надменно “неутрална”. Междувременно само на километри отвъд Лейта и Дунав се простираше “другата” Европа на мизерната бедност и тайната полиция. Дистанцията между тези две територии беше ефектно демонстрирана от контраста между многолюдния, енергичен Вестбанхоф, откъдето бизнесмени и туристи се качваха на лъскавите модерни експреси за Мюнхен, Париж или Цюрих, и – от друга страна – мрачния и отблъскващ Зюдбанхоф: мърлявото, мизерно, леко плашещо сборище на безсребрени чужденци, слизащи от мръсните стари влакове от Будапеща и Белград.

Също както двете главни железопътни гари в града потвърждаваха без да искат географската схизма в Европа – едната оптимистично и изгодно обърната на запад, другата нехайно признаваща източното призвание на Виена, – улиците на австрийската столица бяха символи на пропастта от безмълвие, която делеше мирното настояще на Европа от смущаващото й минало. Импозантните и уверени сгради по величествената Рингщрасе напомняха за имперското минало, въпреки че самата улица вече изглеждаше твърде голяма и натруфена, за да служи като проста артерия на ежедневното движение в една средна по размер европейска столица, а градът с основание се гордееше с обществените си сгради и открити пространства. Всъщност с доста желание демонстрираше минала слава, но за близкото минало предпочиташе да мълчи.

А най-вече мълчеше за евреите, които бяха някога обитавали много сгради в централната част, и за техния изключителен принос към изкуството, музиката и театъра, към литературата, журналистиката и идеите, които на практика съставляваха златния век на Виена. Споменът за насилието, с което тези хора са били изведени от домовете си, откарани на изток и изтрити от паметта на града, обясняваше гузното спокойствие на австрийската столица днес. Следвоенна Виена – като цялата следвоенна Европа – бе внушителна сграда, издигната върху неописуемо минало. Много от най-ужасните епизоди от това минало се бяха разиграли по земите, останали впоследствие под контрола на СССР: затова така лесно биваха забравяни (на Запад) или заличавани (на Изток). Със завръщането на Източна Европа това минало щеше да бъде все така неописуемо, ала неговото описване ставаше неизбежно. След 1989-а нищо – нито настоящето, нито бъдещето, а пък най-малко миналото – нямаше да бъде същото.

Въпреки че реших да се заема с историята на следвоенна Европа през декември 1989-а, книгата остана ненаписана още дълги години. Обстоятелствата й попречиха. В ретроспекция смятам, че това беше хубаво: днес немалко от неизвестните по това време неща са по-ясни. Архивите са отворени. Неизбежното объркване при всеки революционен поврат е отминало и поне някои от дългосрочните последици на събитията от 1989-а са понятни. А вторичните трусове не отминаха бързо. При следващото ми гостуване във Виена градът се мъчеше да побере десетки хиляди бежанци от Хърватия и Босна.

Три години по-късно Австрия изостави внимателно култивираната си следвоенна анатомия и се присъедини към Европейския съюз, чието утвърждаване като фактор в Европа беше пряка последица от източноевропейските революции. Пристигайки във Виена през октомври 1999-а, аз намерих Вестбанхоф в плакати на Партията на свободата на Йорг Хайдер, който въпреки откритите си възторзи от “достойните мъже” на нацистките армии, “изпълнили дълга си” на Източния фронт, същата година спечели двайсет и седем процента от изборните гласове. Той се възползва от страховете на своите съотечественици, които не разбираха настъпилите през последното десетилетие промени в техния свят. След почти един век летаргия Виена – както и цяла Европа – се завръщаше в историята.

Тази книга разказва историята на Европа след Втората световна война, затова и започва през 1945-а:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   132

Свързани:

Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconДоц д-р Трифон Б. Трифонов д-р Силвия Т. Трифонова Финансов анализ на фирмата Първа част съдържание въведение Раздел първи Дългосрочни решения във фирмата и управление на нейния капитал Част първа Дългосрочни финансови и инвестиционни решения Глава Концепция за стойността на парите във времето
Използване на методите за изчисляване на настояща и бъдеща стойност във финансовия анализ
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconДоклад №0100000111
Част първа. Въведение
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconДоклад №0100006411
Част първа. Въведение
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconДоклад №0100004511
Част първа. Въведение
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconРазпределение на темите от книгата „Въведение в програмирането със C#
Да се напише нов предговор, от нулата. Може да се ползва някаква част от стария, но без текстовете за нарс
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconРазпределение на темите от книгата „Въведение в програмирането със C#
Да се напише нов предговор, от нулата. Може да се ползва някаква част от стария, но без текстовете за нарс
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconРазпределение на темите от книгата „Въведение в програмирането със C#
Да се напише нов предговор, от нулата. Може да се ползва някаква част от стария, но без текстовете за нарс
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconСъдържание въведение първа глава теоретико-приложни аспекти
Механизъм на търговия на стоковите борси, технология на покупко-продажба и видове сделки
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconСъдържание списък на съкращенията 4 първа част 6
Възможности и заплахи
Тони Джуд На Дженифър Съдържание Предговор и благодарности Въведение Част първа: След войната: 1945-1953 г iconСъдържание списък на съкращенията 3 първа част
Възможности и заплахи
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом