Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003




ИмеЕлена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003
Дата на преобразуване21.12.2012
Размер199.97 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://www.geocities.ws/elena_lyubenova/gramatika/luzhishka_kniga0.doc

Елена Любенова




Граматика

на

горнолужишкия език


Пловдив, 2003

Граматиката се издава с любезното съдействие и подкрепа на Сербския институт в гр. Бауцен / Будишин, Германия.




Рецензенти:

доц. д-р Соня Вьолке

проф. д. ф. н. Иван Куцаров





Na serbsku Łužicu



(Handrij Zejler – 1804-1872)





Rjana Łužica,

sprawna, přećelna,

mojich serbskich wótcow kraj,

mojich zbóžnych sonow raj!

Swjate su mi twoje hona.



Časo přichodny, zakćěj radostny!

Ow, zo bychu z twojeho

klina wušli mužojo,

hódni wěčnoh wopomnjeća!




(Това е текстът на лужишкия химн)










Предговор




Книгата представлява първи опит у нас да се систематизира и опише за практически нужди граматическият строй на горнолужишкия език - един изчезващ славянски език (микроезик със силно стеснени и ограничени от различни обстоятелства функции). Горнолужишкият език се говори от една малка група славяни, които нямат своя държава и никога не са имали. Днес те населяват исторически славянската област Лужица, която се намира в Германия и граничи с Чехия и Полша. Лужичаните са славяни и са официално признати за малцинство в Германия. Наброяват едва около 55 000 души, като навсякъде населението в Лужица е смесено – немско-славянско. Уникална е съдбата на този най-малък славянски народ, защото въпреки хилядолетната насилствена и естествена асимилация лужичаните успяват не само да запазят своя език, но и (макар и в по-ограничена степен в сравнение с останалите славянски езици) да създават разнообразна в жанрово отношение литература.

Горнолужишкият език, подобно на долнолужишкия (също вариант на лужишкия език), чешкия, словашкия и полския език, е западнославянски език. Лужишките славяни са билингви – наред с лужишкия език задължително ползват и немския език, доброто владеене на който е основно изискване при намирането на работа.

Целта, която си поставяме с граматиката, е чисто практическа – да се популяризира и доближи до българския читател този, за съжаление, изчезващ западнославянски микроезик.

Описанието се опира на изследванията, включени в списъка на използваната литература. Особено внимание сме обърнали на мненията на самите лужишки граматици при поднасянето на съответните езикови факти. Стремежът ни е бил да се покаже как лужишките автори интерпретират граматичните проблеми, а не да предлагаме собствени интерпретации и в такъв смисъл книгата не е теоретично изследване. В процеса на създаването на граматиката особено активно са използвани изследванията на Х. Фаска, Х. Шустер-Шевц, М. И. Ермакова и др. (вж. използвана литература).

Граматиката се състои от увод, три основни части и едно приложение. В увода запознаваме накратко читателя с основните факти от историята на Лужица и лужишките езици. Съзнавайки комплицирания характер на езиковата ситуация в Лужица, описваме на какво се крепят лужишките езици днес и в какви рамки се заключава функционирането на тези два славянски микроезика. Езиковата ситуация в Лужица е особена от социолингвистична гледна точка, защото в нея неравноправно се преплитат две неродствени езикови системи – лужишката и немската, разпределяйки си различни социални сфери на влияние и съществуване. Разбира се, уводът можеше да бъде много по-обширен, но смятаме, че така би се изместил акцентът от граматичния материал върху него. Все пак целта на настоящата граматика е не да представи историята на лужишките езици, а по-скоро да убеди читателя в това, че горнолужишкият език е един “нормален” западнославянски език, на който обаче днес говорят много малко хора. Именно с тази цел в използваната литература са включени и заглавия, в които може да се намери информация за историята на Лужица и лужишките езици. В уводната част съзнателно е дадено предимство на по-емоционалния тон, като и с негова помощ искаме да предизвикаме интереса към този изчезващ славянски език и народ.

В първата част на граматиката представяме фонетичната система на горнолужишкия език. Описани са гласните и съгласните, като са дадени основни артикулационни и правописни правила, свързани с тях. Приведени са много примери, които подкрепят едно или друго правило, а също така и примери, подкрепящи изключенията от съответното правило.

Втората част на граматиката е най-обширна и тя включва основни данни за морфологията на горнолужишкия език. Представени са основните части на речта, като описанието при всички тях е еднотипно. Всеки раздел започва с класификация, характеризираща в семантичен план частите на речта, след което се описват морфологичните категории – отново в практически аспект. Наблегнато е на формата, функцията и основните значения на морфологичните категории. Всичко това е подкрепено с множество примери от различните стилове на горнолужишкия език. По-кратка е синтактичната част. Разбира се, тя също би могла да бъде по-пространна, но преценихме, че на този етап е достатъчно и едно общо описание на основните характеристики на простото и сложното изречение в горнолужишкия език. При простото изречение сме се спрели на по-подробно описание на главните и на второстепенните му части. Бегло е разгледана спецификата на сложното изречение и на някои други синтактични въпроси. Приложението представлява опит за създаване на горнолужишко-български разговорник, който би трябвало да се разглежда като естествено продължение на синтактичната част и да представя горнолужишкия език в комуникативен аспект. Естествено, че в тематичен план разговорникът може да бъде много по-обширен. По-пространен може да бъде и в рамките на създадените вече тематични параграфи. Целта ни обаче по-скоро е била да представим основните фрази-клишета на един въображаем “кратък разговор” при една въображаема “среща” на горнолужичанин с българин. Истина е, за съжаление, че подобна среща е възможна повече на думи. Може да се каже, че почти всички лужичани знаят, че съществува държавата България (спомени и от социалистическо време, когато са посещавали курортите на Черно море), но не съм сигурна, че българите (освен ако не са слависти) са чували въобще за лужичаните. В България за лужишките езици можеш да научиш нещо единствено в университетите в рамките на дисциплината “Сравнителна граматика на славянските езици”, и то при условие, че следваш някаква славистична специалност – българска, руска, украинска, чешка, словашка, полска, сърбо-хърватска и др. Практически необосновано ми се струва въвеждането на сорабистиката като равноправна специалност.

Илюстративният материал в граматиката е почерпен както от съществуващите вече граматични изследвания на горнолужишкия език, така и от художествената литература.

И накрая бихме искали да споменем нещо и за трудностите, които срещнахме при написването на граматиката. Разбира се, освен неизбежните проблеми, свързани с труднодостъпната научна литература на горнолужишкия език, се оказахме изправени и пред препятствие, което бе преодоляно единствено с компетентната намеса на лужишката рецензентка. Вероятно поради значителната дистанция между книжовната норма и голямото диалектно разнообразие, което силно разколебава кодифицирания вариант на езика, промените в горнолужишкия език се движат с динамика по-различна от тази в останалите славянски езици. Мобилността, темпото на промяната на граматичните правила можем да си обясним единствено с по-особената социолингвистична ситуация в Лужица. Правилният, шлифованият, кодифицираният вариант на горнолужишкия език се използва активно от една неголяма група интелектуалци, които в повечето случаи използват този вариант на езика и като работен инструмент, за да публикуват свои текстове. По-голямата част обаче от горнолужичаните владеят по-ниските стилистични слоеве на езика (в повечето случаи роден диалект), а до кодифицирания вариант прибягват твърде рядко, т. е. по-скоро пасивно, отколкото активно си служат с книжовната норма. Тук се намесва и употребата на немския език, най-вече при кореспонденция с институциите в немската държава, а също така и на работното място. И така, на практика се получава пропаст между различните стилистични етажи на горнолужишкия език (друг е въпросът, че не всички функционални стилове се развиват с еднаква сила). От това вероятно произтича и неустановеността, непостоянството и липсата на стабилност в нормата.

Оказва се, че различните лужишки, чешки, руски, украински ( а също така писани и на други езици) граматики на горнолужишкия език, издадени през 20-те, 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, вече изобилстват от архаизми (графични, фонетични, лексикални и граматични). Това е така не защото например Й. Пата, Ян Петър, К. К. Трофимович, М. И. Ермакова, че дори и Х. Шевц - Шустер не са познавали горнолужишкия език, а може би защото представата за нормирания горнолужишки език през годините или се е разширявала (като е включвала повече разговорни и диалектни думи и форми с цел да направи достъпен езика и до по-необразованите групи лужичани), или се е стеснявала (вероятно защото се е стеснявал и кръгът от хора, които са ползвали кодифицирания вариант на езика). При всички случаи обаче причините са и извънезикови (исторически, политически, социални, културни и др.).

И в граматичните описания от най-ново време се срещат различия например при описанието на мъжколичните глаголни форми в двойствено число (срвн. напр.: staj / stej). Някои автори (вж. напр. Шатковска, Мешканк 2001, Фаска 2003 ) продължават да ги привеждат като актуални, докато за други (вж. Шолчина, Ворнар 2000) те вече не се употребяват (актуална е само формата stej). В случая имаме и хронолологично противоречие, защото не е възможно през 2000 г. да не е регистрирано изполването на тези форми, т. е. те да са престанали да се използват, а през 2003 изведнъж отново да се е активирала употребата им. Напротив, тенденцията според нас се движи в обратна посока, в посока към отмирането на тези форми и заместването им с по-общи немъжколични форми.

Не ни се иска ние да очертаваме кръга от хората, за които е предназначена горнолужишката граматика. Разбира се, че тя би могла да предизвика интереса най-напред на една по-специализирана читателска публика, каквато са филолозите слависти, но също така полза от нея могат да имат студенти и докторанти с филологическа насоченост. Всъщност, граматиката е адресирана до всички любопитни и любознателни българи с единственото пожелание - никога да не ни застига съдбата на славянска Лужица.


Дано не прозвучи прекалено самонадеяно, но горещо се надяваме, че с този скромен наш опит в известна степен ще бъде положено началото на изследванията в областта на сорабистиката, която , за съжаление, е практически неразработена у нас. Твърдо сме убедени, че всички следващи трудове, посветени на лужишките езици, ще бъдат много по-добри от този първи опит.


***

Сърдечно благодаря на директора на Сербския институт – проф. д-р Дитрих Шолце за ентусиазма, с който прие идеята за издаването на граматиката и помогна за намирането на средства.

Специални благодарности и на рецензентите – доц. д-р Соня Вьолке (Сербски институт, гр. Бауцен / Будишин) и на проф. д. ф. н. Иван Куцаров (Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”) за отзивчивостта и компетентната помощ.





Увод




Вероятно малцина са тези, които са чували и знаят нещо по-конкретно за лужишките серби и за Лужица. Незнанието може да се обясни с факта, че “държавата Лужица” просто не съществува. Днес исторически славянската област Лужица се намира на територията на Германия и граничи с Чехия и Полша. Лужица (луж. Łužica, нем. Lausitz) се състои от Горна Лужица и Долна Лужица. Горна Лужица е разположена в немската област Саксония и неин главен културен център е град Будишин (глуж. Budyšin, нем. Bautzen), разположен на 50 км от Дрезден. Долна Лужица започва на север от град Будишин и заема немската област Прусия. Главен културен център на Долна Лужица е град Хошебуз (глуж. Choćebuz, длуж. Chośebuz нем. Cottbus). През цяла Лужица протича река Шпрее (г. луж. Sprjewja). Днес този малък славянски народ наброява приблизително едва около 55 000 души, като от тях 40 000 живеят в Горна Лужица, а 15 000 в Долна Лужица. Всъщност, само 10% от населението на Лужица днес е славянско. Навсякъде населението е вече смесено - немско-славянско. Те самите наричат себе си Серб, Сербовка, Сербя (глуж. Serbja, длуж. Serby). Определението “лужишки” е необходимо, за да ги различим от балканските сърби, с които ги свързва само общият славянски произход. Когато използваме названието лужичани, имаме предвид предимно лужишките славяни, а не лужишките немци, защото лужичани е географско название въобще за всички хора, населяващи областта Лужица. Така че и немците, и славяните там, т. е. сербите, са лужичани. В българската славистична традиция обаче е общоприето, че когато се говори за лужичани се имат предвид предимно славянските лужичани, т. е. сербите. Названието серби у нас не се е установило. Езикът, който говорят, лужишките славяни съществува под общото название сербшчина (serbšćina), но с два варианта – горнолужишки (говори се в Горна Лужица) и долнолужишки език (говори се в Долна Лужица). Трябва да се знае обаче, че някои автори определят двата лужишки езика като отделни езици, но има и такива, за които горнолужишкият и долнолужишкият език са два варианта на един общ език. Лужишките езици принадлежат към западната група славянски езици наред с чешки, словашки и полски език. Няма рязка граница между горнолужишките и долнолужишките говори - в централната част на територията (т. нар. Средна Лужица) е налице широк пояс преходни говори. Освен това и двата лужишки езика никога не са били държавни езици. Днес съществува значителна пропаст между книжовната норма и голямото диалектно разнообразие, което силно разколебава кодифицирания вариант на езика.

Особено болен е въпросът, свързан с факта, че сербите си нямат своя държава, макар че имат символи на държавността – знаме, химн, герб и всъщност днес са изчезващ славянски народ.

Лужишките серби са остатък от многобройните някога полабски племена (милчани, лужичани, серби, гломачани, нишани и др.), обитаващи територията от реките Зале и Елба на запад до Одер и Бубър на изток. За кратко време лужишките серби са били част от държавата на Само (623-658) и част от Велика Моравия. След разпадането на Велика Моравия през X век техните земи са завладени от немските феодали. Висшите слоеве на населението са избити или се асимилират и в скоро време остава само селското население. Днес по-голямата част от лужичаните живеят предимно в селата. Въпреки хилядогодишната насилствена и естествена асимилация една част от лужишкото население запазва своя славянски език и обичаи. В исторически план на територията на Горна Лужица живеят потомците на славянските племена милчани и гломачани, а Долна Лужица обитават потомците на племената серби и лужичани. Днес вече между тях рязка граница не съществува, няма такава и между немци и славяни. Налице са смесени селища и смесени бракове. Много малко на брой са селищата с чисто славянско население, предимно католици. В религиозно отношение лужишките серби се делят на протестанти (Долна Лужица) и католици (по-голямата част на Горна Лужица). Поради известния консерватизъм и влиянието, което има католицизмът, точно католическите села са се превърнали в последния естествен остров на славянския дух. А историческите обстоятелства и обстоятелствата на днешното модерно консуматорско общество са превърнали лужишките серби в билингви. Официален език е немският, а славянският е онзи код, чрез който те пазят собствената си идентичност, корени, фолклор. Именно чрез славянския език можем да се докоснем до един невероятно силен и жив славянски дух на съпричастност към всички останали славяни. Лужишките славяни живеят със самочувствието на стопани на този край – за тях гостите са немците. По отношение на географските си характеристики Лужица съчетава полята и полските гори. Най-високата планина достига едва до 552 метра - Čornobóh. Името си Лужица получава от нарицателното име “лужа”, във връзка с наличието на много водни канали. За първи път за лужишките серби се споменава през 631 г. в хрониката на Фредегар. През цялата си история, белязана от множество драматични събития, Лужица е била многократно поделяна между Германия, Полша и Чехия (от 1319 г. близо три века е в границите на чешкото кралство).

Най-старите паметници на лужишкия език са т. нар. магдебурски глоси от XII век. През XVI век се появяват и първите текстове - различни клетвени формули, напр. клетвата на жителите на гр. Будишин от 1532 г. (жителите на гр. Будишин се заклеват във вярност на чешкия крал Иржи от Подебрад). Това са текстове с религиозен характер, чието разпространение е свързано с Реформацията. Първоначално всеки автор пише на своя роден диалект и едва през XVII век започва да се образува наддиалектна книжовна норма. Дълго време съществуват две горнолужишки норми: протестантска, основаваща се на диалекта, който се говори югоизточно от Будишин, и католическа със западногорнолужишки черти. Благодарение на дейността на научното дружество Матица Сербска и на някои писатели, например Якуб Барт-Чишински, през втората половина на XIX и началото на XX век настъпва разцвет на горнолужишкия език, като постепенно се налага една обща горнолужишка норма. Въпреки това нормата все още не е много стабилна - тя се спазва в писмената форма, докато говоримата реч изобилства с диалектизми. Характерен за говоримата реч също така е по-големият брой германизми, главно лексикални.

През Възраждането се полагат основите на най-важните културни институции. През 1847 г. се създава Матица Сербска (Maćica Serbska), културен център на серболужишкото национално движение с функциите на издателство, библиотека, архив, академия. Видни лужишки възрожденски дейци са например Хандрий Зейлер (1804-1872), Ян Арношт Смолер (1816-1884), Арношт Мука (1854-1932), Ян Петър Йордан (1818-1891), Якуб Барт Чишински (1856-1909), Мато Косик (1853-1940) и др. Това е частица от оптимистичната страна на сербското Възраждане. По-печалната е, че през 1875 г. излиза специален указ, с който се забранява изучаването на сербския език в пруската част на Горна Лужица. По това време се забелязва засилена немска кампания против дейността на Матица Сербска.

Двадесети век е белязан както от множество позитивни факти, така и с мрачните за Лужица последствия от зловещата малцинствена политика на Хитлер (лужичаните са били третирани като евреите) и Сталин. След Втората световна война лужишките серби окончателно се разделят с мечтата за собствена държавност. Непосредствено след приключването на войната особено активна се оказва дейността на различните дружества, чиято основна цел е била присъединяването на Лужица към Чехословакия. Интерес към присъединяването е имало и от двете страни, и то на най-високо равнище; исторически факт е, че чехословашкото правителсто многократно е изпращало писма лично до Сталин, но, за съжаление, малка Лужица не е била приоритет на Великите сили по това време, а и страхът от разрастването на чехословашките земи в посока към Берлин също е оказал решаващо влияние и така Лужица остава в границите на източната част на Германия.

През 1950 г. се приема Указ за защита правата на славянското малцинство в Долна Лужица. През 60-те и 70-те години обаче се забелязва драстичен спад на желаещите да се учат в сербско училище – причините вероятно са в унифициращата политика на социализма.

В най-ново време на горнолужишки и на долнолужишки език излизат следните вестници: Сербске новини (Serbske nowiny), Розхляд (Rozhlad), Сербска шуля (Serbska šula), Летопис Сербскехо института (Lětopis Serbskeho instituta), Нови цасник (Nowy Casnik), Католски посол (Katolski posoł), Помхай буох (Pomhaj Bóh), Пломие (Płomje), Пломио (Płomjo), Сербска протика (Serbska protyka), Сербска пратия (Serbska pratyja), Соколске листи (Sokołske listy), Паучина (Pawčina, младежко списание, което вече не се издава), Сорапис (Sorapis).

През 1993 г. е разрешено излъчването на телевизионна програма на долнолужишки език – Телевокно Лужица, а година преди това стартират и радиопредавания (в определени часови пояси) както на горнолужишки, така и на долнолужишки език. Телевизионни предавания има и на горнолужишки език Serbske wokno”, а също така и “Wuhladko”.

В областта на художествената литература трябва да отбележим имената на Мария Кубашец, Мерчин Новак-Нехорнски, Кито Лоренц, Бено Будар, Юрий Бриезан, Миерка Миетова, Юрий Кубаш-Ворклечан, Кшешчан Крауц, Юрий Кох, Бенедикт Дирлих, Ружа Домашсина, Доротея Шолчина, Ева-Мария Чорнакец, Юрий Краужа и много други.

Град Будишин наброява около 50 000 жители, като населението е смесено – славяно-немско. Будишин е може би най-красивият град в цяла Лужица. Вниманието привлича старата част на града, която днес оформя централния градски облик. Със своите средновековни крепостни стени, с многобройните си готически църкви и кули Будишин е любимо място за поети и художници, които търсят тук романтиката на отминалото време. Внушителна със своите мащаби, респектираща със своята готическа строгост, в центъра на града, срещу кметството, се издига катедралата “Свети Петър”, в която от години католици и протестанти заедно отправят молитви към Бога. Будишин е и един от най-старите градове в Лужица, през 2002 г. навърши 1000 г. За пръв път за града се споменава 600 г. след Христа, като на негово място е имало стара крепост на славянското племе милчани, което е населявало долините на река Шпрее. През града са минавали важни търговски пътища от изток-запад, север-юг. Сред забележителностите на града е и средновековната кула Бохата виежа, която, подобно на кулата в Пиза, се е наклонила на северозапад с 1,44 м. Някога Будишин е бил богат град. За това свидетелстват запазилите се наименования на различни места, например Бохата виежа (богата кула), Бохата хаса (богата улица), Житне вики (пазар за жито), Миасове вики (пазар за месо) и др. Днес в Будишин се намират всички най-важни културно-просветни институции на Лужица. В религиозно отношение почти цяла Горна Лужица е католическа. Именно в католическите села може най-често все още да се чуе славянска реч. Почти изцяло католически е град Камиенец с около 20 000 жители, а също и селата около него. Основният католически бастион е манастирът Мариина хвиезда, намиращ се недалеч от Камиенец.

От Будишин на път за Хошебуз се минава през т. нар. Средна Лужица. Една от забележителностите тук са Слепянските канторки. Това е група възрастни жени (последни мохиканки, както те се наричат), облечени в народни носии (drasta), изпълняващи народни песни на горнолужишки и долнолужишки език.

Освен с езика, фолклорът е вторият културен знак, с който славяните тук се различават от немците. Иначе битът отдавна е еднакъв. Еднакви са социалните и екологичните проблеми, които стоят пред тях. На територията на Средна Лужица се намира множество заводи (стъкларски, за преработване на руда и др.), които, от една страна, осигуряват прехраната на много хора, но, от друга страна, са огромен екологичен проблем. Почти апокалиптично изглеждат дългите десетки километри ями, от които се вадят кафяви въглища. А на тяхно място само преди няколко години е кипял живот, имало е лужишки села, изселени…заради рудните находища. Проблем за лужичаните е и това, че те не живеят компактно, а са разпръснати и смесени с немското население. А след обединението на Германия много лужишки семейства са принудени да напуснат родните си места, за да търсят прехраната си в западните части на немската държава или даже и в други страни. Социалните проблеми оказват влияние и върху цялостната езикова картина в славянска Лужица, защото се стеснява кръгът от активните носители на лужишките езици, а в по-дългосрочен план това води и до затварянето на и без това малкото останали лужишки училища. Пример за това е училището в село Chrósćicy, което беше затворено през тази година (2003 г.) поради малкия брой деца, а това е село, в което процентът на лужишкиговорещото население е най-голям.

Със сигурност обаче, ако търсим пракръстницата на цяла Лужица, ще я открием в Долна Лужица, която утолява жаждата си в безброй канали, реки, рекички, които са жизненоважни за местните славяни. Освен чисто стопанско значение каналите притежават и голяма атрактивна стойност - най-вече за туристите. Лужичаните наричат каналите – Блота (Błota). Над 500 рекички и разклонения на Шпрее, преплетени в чуден лабиринт, се провират през гори, като свързват безброй малки селца. Общата дължина на каналите е 971 км, което прави един полет със самолет от Будишин до Париж.

Културният център на Долна Лужица е град Хошебуз (наброява около 100 000 жители) и макар че е по-голям от Будишин, Хошебуз е предимно промишлен град. Разбира се, и тук не липсват старото кметство, църква и площад. В Хошебуз се намират и някои от филиалите на основните лужишки институции – Сербски музей, Сербска гимназия, Сербски институт за изучаване на долнолужишкия език и култура, Сербско радио, Редакцията на долнолужишкия вестник “Нови Цасник” и др.

В езиково отношение днес на територията на цяла Лужица се наблюдава билингвизъм. Немският език е не само официален език в Германия, в чиито граници се намира Лужица, но и задължителен за днешното лужишко общество при намирането на работа. Лужишките езици имат факултативна употреба, а функциите им са по-скоро сакрални. Те са породени от интелектуалните и духовните потребности на лужичаните. Сербският език е живата и най-истинската връзка с корена, със собствената идентичност. Той е най-убедителното доказателство, че сербите в Германия са различни от немците. Лужишкият език е локализиран в няколко огнища, които поддържат съществуването му. На първо място това е семейството, при условие обаче, че то е славянско или ако е смесен брак, немскоезичният толерира славяноезичния. Другият пазител на славянската реч е църквата. Най-вече католическите църкви, които са по-консервативни и в много от които литургиите се провеждат на лужишки език. Голяма е магията на Божието слово, изречено на майчиния език. По този начин чувството за малоценност, обреченост изчезва и нещата добиват по-космополитни измерения и внушения.

На трето място стои училището. Неговата позиция обаче е стабилна за тези, които са избрали да учат в лужишко училище. Специфични са функциите на лужишкото училище. Наред с основната си задача - да дава познания за света - притежава и друга, която е много по-важна. Мисията на лужишкото училище се състои в това да възпроизвежда убедени носители на лужишката духовност. Защото не е тайна, че езикът, културата - всичко умира, когато престанат да съществуват хората.

Иначе улицата отдавна е немскоезична. Даже лужичаните извън дома си “превключват” на немски код, за да бъдат разбрани. Така славянският език се е превърнал в онзи шифър, чрез който се разпознават и идентифицират своите. Не са малко обаче и онези лужичани, които и помежду си говорят на немски. За съжаление, към това число трябва да включим и лужишките студенти, които изучават сорабистика в Лайпциг. Оказва се, че при по-неформално общуване немският език е предпочитан. От друга страна, влиянието на немския език върху двата лужишки езика е много силно, и то не само в исторически план, но и от синхронна гледна точка. Немски езикови особености се забелязват на всички езикови равнища – прозодично (мелодиката и интонацията на лужишките езици са силно повлияни от немската мелодика и интонация), фонетично, словообразувателно, лексикално, морфологично, синтактично.

Вероятно заради носталгията по собствената неосъществена държавност лужичаните са особено “отворени” и приятелски настроени към всички останали славяни. По-тесни контакти поддържат с Чехия, Полша, Украйна, Русия, където езикът им се изучава. Тези междуславянски контакти са част от стратегията им за оцеляване.

Лужичаните са особено горди с песните, обичаите и носиите си и не пропускат случая да го демонстрират.

Лужица е онова място, което е “консервирало” в най-голяма степен романтичната представа за общото задружно славянско минало и в което топлото отношение към славянските старини и към идеята за славянската взаимност е може би най-искрено и чисто. Лужичаните се гордеят много със своята Лужица и не пропускат случая да ти покажат някоя църквичка, гроб, камък – все спомен за нещо. В Лужица човек осъзнава смисъла и важността на собствените си културни знаци и ценности. Ние, българите, имаме едно съществено предимство пред лужичаните – имаме си своя държава. Макар че това за нас, съвременните българи, е просто една естествена даденост. Дано не прозвучи прекалено панславистично, но в известна степен съдбата на славянска Лужица зависи и от всички нас, останалите славяни, които си имаме свой дом. Не е нужно, а е и невъзможно нашите контакти с лужичаните да бъдат толкова интензивни, колкото са контактите им с по-близките им славянски съседи – чехи, словаци, поляци, украинци, руснаци. Но е възможно и е крайно време да се повиши нашата собствена информираност и познания за различните сфери от живота на този най-малък славянски народ.

Бъдещето на лужишките славяни зависи и от много други фактури, но като че ли най-важният е тяхната собствена инициативност и предприемчивост в посока търсене адекватни на новото пазарно време форми за поддържане и използване на езика. В този смисъл нещата са поставени на чиста основа, защото както хората, така и езикът им ще просъществуват толкова дълго, колкото те самите имат желание и воля за това. Дали ще предпочетат доброволно и изцяло да приемат само немския език, като средство за самоосъществяване и ще пренебрегват славянския заради нетолкова атрактивното му положение и по този начин ще се откажат и от собствената си идентичност, това изцяло зависи от тях самите. Макар и не толкова атрактивен и “конкурентноспособен” като сфери на влияние, лужишкият език има други, по-невидими и непрагматични, но по-важни духовни предимства пред немския език. Достойнствата му трябва да се търсят в областта на своето, родното, майчиното. В този смисъл успех има стартиралият през 1998 г. WITAJ проект (witaj = добре дошъл). Целта на проекта е още в най-ранна възраст, т. е. започва се от обучението в детските градини, както немските, така и лужишките деца да бъдат приучавани на двуезичие. Успехът на проекта зависи от доброволното желание на родителите децата им да усвояват паралелно двата езика, и то не в условията на тяхната конфронтация, а на взаимното им съществуване. Осъществяването на проекта започва от Долна Лужица, защото положението на долнолужишкия език в сравнение с горнолужишкия е по-драматично. В момента паралелното двуезично обучение се провежда в 19 WITAJ-детски градини с около 250 както немски, така и лужишки деца, като тенденцията е този модел на обучение да се разширява. В Будишин е създаден и специален център Rěčny centrum WITAJ, откъдето се координира проектът. Основната визия, която се отстоява с този проект е Лужица (както немската, така и славянската) в бъдеще да се превърне в истински двуезична, но не за сметка на славянския език, както е било през вековете. Пак във връзка с бъдещето на славянска Лужица особено подходящ ни се струва моделът на хибридните светове, защото глобализацията предлага не само модел на доминиращите светове, но и на хибридните, смесените, на взаимното проникване и допълване на културите. Този модел ни се струва по-оптимистичен, отколкото делението само на лужичани и само на немци, а и на практика тази културна хибридност векове наред е съществувала, защото от векове районът е със смесено население.


Свързани:

Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconЕлена Любенова Помагало по сравнителна граматика на славянските езици Пловдив, 2001 Съдържание
Втора част: *Кратък справочник за развоя на някои праславянски форми в съвременните славянски езици
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconУрок по английски език
Минало Просто Време е едно от основните и най-често употребявани времена в английския език. Ние използваме българската граматика,...
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconСписък на публикациите на доц. Даниела Тодорова Любенова, доктор Дисертация
Любенова д. Проучване върху възможноститеза въздействие на кинезитерапията при болни с диабетна полиневропатия. Дисертационен труд,...
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconРепублика българия сметна палата доклад
Любенова Танева, директор на Териториалното поделение на Сметната палата – Пловдив, е извършен одит на изпълнение на дейността на...
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconSlavistická studia ve specializaci Bulharština
Граматика на съвременния български книжовен език. Т. Морфология, София 1982-3
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconРепубликабългари я сметнапалат а териториално поделение пловдив докла д
Заповед № од 4 72 от 27. 09. 2006 г., издадена от Мария Любенова Танева – директор на Териториалното поделение на Сметната палата...
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconПрограма за акция „Блогове за българския език
Да запознаят българите в интернет с правилния български правопис, граматика и пунктуация
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconРепублика българия
Одитът на финансовото управление на бюджета, извънбюджетните сметки и фондове и управлението на имуществото на Община Елена, за периода...
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconОбщина елена наредба
Приета с Решение №14/06. 03. 2003 г., изменена и допълнена с Решение №11/30. 12. 2003 г., Решение №94/21. 12. 2004 г., Решение №6/27....
Елена Любенова Граматика на горнолужишкия език Пловдив, 2003 iconКритерии за проверка и оценка на кандидатстудентските писмени работи по руски език
Граматика – максимален брой точки 5 (за всяка граматическа грешка се отнемат 0,25)
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом