Динамика на българските етнически идентичности




ИмеДинамика на българските етнически идентичности
Дата на преобразуване18.12.2012
Размер197.78 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://koronal.com/downloads/venci/istoria/etnichni identichnosti.doc

Динамика на българските етнически идентичности



Етническата идентичност е променлива величина, която се формира, развива и подхранва в конкретни исторически условия при опозиция спрямо "другите". Съответствието между етнически произход и самоопределение при малцинствените групи се запазва най-добре сред многочислени и компактни общности, които имат формирано етническо самосъзнание, не са подложени на асимилационни въздействия и получават подкрепа от държавата-майка. Различията в историческата съдба и съвременното положение на българските общности зад граница обуславят различната степен на съхраняване на тяхната етническа идентичност.

Процесите на естествена или принудителна асимилация водят до промени в етническата идентичност и дори до пълната й замяна с нова. Български по етнически произход групи, които са придобили друга идентичност и имат друго самоопределение са: т.нар. крашовени в румънската част на Банат, потомци на изселници от българските земи още от ХIV в., които днес са предимно под хърватско или под сръбско влияние; наследниците на българските колонисти в Трансилвания, които се превръщат в румънци, немци или унгарци; преобладаващата част от българската диаспора в румънската Дунавска низина (областите Олтения и Мунтения), която е румънизирана; жителите в Поморавието, присъединено към Сърбия в 1878 г., които са напълно сърбизирани; в значителна степен - и населението с български произход във Вардарска и Егейска Македония, което се превръща в македонско или гръцко.

Междинна категория между общностите с български етнически произход, но друго самоопределение, и общностите с български произход и самоопределение, са групите с раздвоено самосъзнание, чиито български компоненти се проявяват само при определени "подходящи" или "безопасни" обстоятелства. Тази особеност е характерна за лица, които живеят в чуждо обкръжение, или за децата от смесени бракове. Но тя може да се открие и при компактни български по произход групи, които са били подложени на силен асимилационен натиск, или са се приспособили към етно-националната среда на държавата, в която живеят. Такова е, например, част от населението с български произход в румънската Дунавска низина, което е запазило частично параметрите на етническата си идентичност, но не я декларира открито при официални преброявания. Типичен пример е село Извоареле, окръг Телеорман, в което, според румънското преброяване, населението е румънско, но в действителност българският диалект и обредна система са добре съхранени, а децата и най-възрастните дори не разбират румънски език. Раздвоена, но в друг смисъл, е и идентичността на етническите българи, установени в "емигрантски" държави, като САЩ, Канада, Аржентина и Австралия, където нациите се формират чрез гражданско обединяване на различни етноси. От една страна, те са носители на етническа българска идентичност, а от друга - придобиват чувство за принадлежност към гражданската нация, а в последствие и към културната общност на новата си родина.

Друга характерна особеност, която се наблюдава при българските общности зад граница, е формирането на обособена регионална или етно-културна идентичност, която е възможно да съдържа елементи от българската, но и да й противостои. Този процес може да бъде резултат на устойчиви етно-културни и религиозни характеристики, на продължителна изолация от прародината или на специфично историческо развитие в населяваната територия. Например, българите в Банат, които са католици, използват самоетнонима "павликяни", или "българи-павликяни" (по името на изповядваната от част от тях павликянска ерес преди приемането на католицизма), а в България държат да бъдат наричани "банатски българи" и да не бъдат смесвани с другите българи в Румъния, които са православни. Последните, от своя страна, използват все още и етнонима "сърби", с който са били наричани от местните власти и население след преселването им. В други случаи регионалното самосъзнание е стимулирано и налагано от официалната власт и пропаганда в съответните държави с цел прекъсване на етно-националните връзки с България. По този начин, въз основа на регионалната обособеност и с административен натиск при протшвопоставяне на българската идентичност се формира македонската етно-национална идентичност в Социалистическа република Македония след 1944 г. Този в значителна степен успешно завършил процес обяснява защо днес българската идентичност там се изявява предимно индивидуално. Симптоми за прилагането на подобен подход се наблюдават по отношение на българите в Западните покрайнини, насърчавани от сръбските власти да проявяват своята "шопска" идентичност, както и спрямо българите мюсюлмани в Западна (гръцка) Тракия, за които в Гърция се създава отделен "помашки" писмен език. За протичането на такива процеси "спомага" и политиката на българската държава, имала в продължение на десетилетия индиферентно отношение към тези общности.

Етническият произход и етническото самоопределение са в постоянно взаимодействие и зависимост един от друг. Тяхното съвпадение води до безпроблемност в съществуването на общностите, тъй като идентичността се основава върху произхода и намира своята външна изява чрез самоопределението. Сред задграничните българи това съвпадение важи в най-голяма степен за българските общности в Молдова и Украйна. Състоянието на другите български общности зад граница е такова, че или българският им произход е загубил етно-определящото си значение, или идентичността е накърнена, което води до проблеми при самоопределението, или самоопределение не е свободно.

Как се проявяват основни маркери на етническата идентичност като езика, религията и традиционната култура, при българските общности зад граница?

Бидейки най-явният отграничител от "другите", езикът е първостепенен критерий, определящ динамиката на българската идентичност. Повечето общности, които са загубили българския език като средство за общуване, постепенно започват да гравитират към доминиращия етнос и след няколко поколения загубват своята първоначална идентичност. С тази цел политиката на асимилация на българските малцинства в миналото, а някъде и в наши дни е насочена преди всичко към ограничаване или забрана на използването на майчиния език. Такава например, продължава да бъде гръцката политика спрямо общностите с български произход, в чиито селища и днес при появата на външен наблюдател разговорът преминава от български на гръцки език.

Въпреки безспорното етноопределящо значение на езика обаче, фактите показват, че този критерий не може да се абсолютизира. Езиковата асимилация поражда двуезичие и постепенно изчезване на майчиния език, а диалектните особености водят до разграничаване от българския книжовен език. Един от примерите за езикова асимилация са таврийските българи, живеещи в Запорожска област (Приазовието) на Украйна. Въпреки че това компактно население, наброяващо около 35 000 д., декларира своята българска етническа принадлежност, само 28 % от него посочва българския за свой роден език, докато за останалите такъв е руският (70%) или украинският (2%) език. В този случай близостта на българския до официалния език в държавата - руския води до езикова асимилация. В случая с българите в Поморавието близостта на българския до сръбския език спомага за пълната етно-национална асимилация.

Превръщането на говоримия език (диалект) в писмен (книжовен) обикновено се смята като един от важните признаци за формирането на нова нация. Това правило се потвърждава до голяма степен при формираната след Втората световна война македонска нация в Република Македония. Там книжовният македонски език се създава с административен акт въз основа на най-отдалечените от книжовния български език диалекти и със заемки от сръбския език, като днес представлява един от основните спояващи фактори на новата национална идентичност. Това обаче, не е валидно за банатските българи. Те имат своя писменост и книжнина, основаващи се на техния диалект и латиницата, още от втората половина на миналия век, като продължават "да държат" на тях, без да ги противопоставят на българското си самосъзнание. Идеята за превръщането на диалектната форма в литературен език се стимулира от изкуствената изолация от метрополията, а това при степента на съвременните комуникации е все по-трудно осъществимо.

Незадължителната етноопределяща функция на езика се демонстрира и при групата на гагаузите. Те говорят език, който има турска лексика и особености във фонетиката, граматиката и фразеологията, сходни с българските.(Boev 1995: 65-66 ). Гагаузите,

които са се преселени от Бесарабия в Запорожска област на Украйна, Казахстан и Южна Осетия, както и гагаузите в България се самоопределят като българи. Но дори и гагаузката общност в Молдова преобладаващата част от която днес притежават гагаузка етническа идентичност, а през 1995 г. прокламира и своя автономия, продължава да демонстрира чувствотото си за общност с бесарабските българи: Гагаузкия парламент обяви Денят на славянската писменост и българската култура за официален празник, а българският - за един от четирите официални езика в новото формирование. През последните няколко години около 20 студенти и докторанти получават образованието си в България.

Въпреки езиковите специфики, книжовният български език остава главното средство за приобщаване на задграничните българи към България.

Религията също не може да бъде сигурен критерий за българската идентичност. В миналото източноправославното християнство е било разграничителен белег в Османската империя, но не само за българите. По-късно не толкова самата религия, колкото Българската екзархия и църковните общини имат значима етноопределяща роля сред българските общности извън държавата до периода на войните през второто десетилетие на века. Решението на Светия синод на Българската православна църква от 1990 г. за спиране на финансовата подкрепа на българските храмове в чужбина, както и разколът в самата църква, обезсилват значително нейните функции на крепител на българското православие сред общностите зад граница.

Малцинственото вероизповедание би могло да играе етномобилизираща или дезинтегрираща роля в зависимост от неговото различие или близост до доминиращата в определена страна или регион религия. Обстоятелството, че компактните български общности живеят в държави, където православието е официалната религия, го превръща по-скоро в етнодезинтегриращ фактор с оглед държавно-политическата подвластност на православните църковни институции. Асимилацията на българите в Поморавието от сърбите, на православните българи на север от Дунава от румънците, както и на тези в Северна Гърция се дължи до голяма степен на тамошните православни църкви. Етносъхраняващата функция на една наддържавна религия като католическата, която използва езика на изповядващите я, се потвърждава от примера на българите-католици в Банат - най-старата запазена българска диаспора. Населените също с българи-католици села Чопля и Попещи, намиращи се съответно в чертите и в близост до Букурещ, не са избегнали асимилацията на православните си сънародници от региона, тъй като тяхното богослужение се извършва на държавния румънски език. Мюсюлманското вероизповедание поставя извън обсега на македонистката политика част от българското население в Албания (Голо Бърдо и Кукаска Гора) и спомага косвено за запазване на неговото етническо самосъзнание. От друга страна, под влиянието на исляма българите мюсюлмани (помаци) в Западна (гръцка) Тракия са подложени на турцизация, която е наложена от съжителстващото с тях турско население, подкрепяно активно от Анкара.

Традиционната култура и нейните компоненти, влияят в различна степен, пряко или косвено, върху етническата идентичност. Пряко влияние в тази насока имат личните и фамилните имена, чиито промени са показател за етническа асимилация. Така например, представители на най-възрастното поколение от населението с български произход в Егейска (гръцка) Македония се представят пред българи от България с българските си имена, които са били сменени с гръцки в официалните актове. Промените в именната система на лицата с български произход имат различни измерения. Личните и фамилните имена се приведени в съответствие с именната система на държавите-приемници, например: Тодор - Фьодор, Пена - Полина в СССР; Цветан Русев - Флорин Русе, Тодор Ангелов - Тудор Ангел в Румъния; Васил Шанов - Василе Шано в Албания. В някои страни за запазване на българските имена се плаща солидна такса, което е принуда за тяхното изменение (Александър Чакъров - Алекс Чакарък, Турция). Промените на имената водят до промени на език, традиции, самоопределение. От друга страна, възстановяването на българската именна система е значим показател за процесите на етническо възраждане. Доколко самите индивиди отдават внимание на този фактор можем да съдим по факта, че мнозина от българите, живеещи в чужбина, при подаване на документи за българско гражданство пожелават да променят имената си, като ги привеждат в съответствие с българската именна система (Анатолий Златов - Антон Златов, Украйна; Афанасий Топал - Атанас Топалов, Молдова; Владимир Николовски - Владимир Николов, Македония). Стига се дори до случаи, когато българи мюсюлмани от Голо Бърдо изявяват желание да се покръстят, за да не чувстват дисконфорта на различието в имената.

Голямо етно-мобилизиращо влияние върху българските идентичности зад граница оказват запазените фолклор и обредна система. Като силно консервативни системи, те съхраняват регионалните особености от времето преди миграцията, или откъсването от общобългарското културно пространство, макар и да възприемат нови елементи, под влияние на взаимодействието с другите етнически култури. Фолклорът пренася през вековете легенди за съдбата на българския етнос. Например, гагаузката песен "Де се е чуло видяло българин да се потурчи" разказва за защитената българщина, а песента от Голо Бърдо "Дебранци горни грагяни" е посветена на трагизма на потурчванията. Загубили българския си език като средство за комуникация, българите в Егейска (гръцка) Македония продължават при погребение да оплакват близките си на български. Добре запазеният песенен и танцов фолклор при българите в Бесарабия, Таврия и Голо Бърдо повишава етно-националното самочувствие на тези общности. Наличието на добре развити песенни и танцови традициии в много случаи компенсира невъзможността за контакт с модерната българска култура. Израз на големия интерес към фолклора и показател за неговото значение е откриването през 1996 г. в Молдова на първия музикален колеж за български фолклор зад граница.

Наблюденията показват, че при липсата на някои от характеристиките, типични за "класическата" представа за принадлежност към българския етнос, се увеличава привързаността на съответната общност към останалите характеристики. Така, за българите от Банат и българите от Голо Бърдо, поради изповядваната от тях съответно католическа и мюсюлманска религия, е характерна силната привързаност към езика и традиционната култура, а при неславяноезичните гагаузи - привързаността към православието и традиционната култура.

Езикът, религията, традиционната култура са маркерите, които очертават в общи линии границите на етническата общност. Липсата на някои от тях създава предпоставки за промени на първоначалната идентичност. Сред предпоставките, благоприятстващи протичането на асимилационните процеси сред българските общности са съвпадението на религията с тази на доминиращия етнос, както и сходствата в езика и традиционната култура. По малката численост и диспирсният характер на дадена общност също ускоряват промените в етническата идентичност.

Определено влияние върху етничността оказва и гражданството, въпреки че този критерий е определящ преди всичко за гражданско-националната общност. Придобиването и запазването на българско гражданство не винаги е свързано с изява на съответната етничност. От друга страна, практиката показва, че притежаването на български паспорт, или дори - на документи, в които са записани българска националност, произход или име, влияе пряко за деклариране на българска етно-национална идентичност. Именно вписваната в паспортите и актовете за раждане "българска националност" е една от причините поради която етническите българи от бившия Съветски съюз продължават безпроблемно да се изявяват като такива, дори след като са загубили езика и спомена за своя произход. В същото време, лица с български произход от други държави, като Албания например, които се самоопределят като българи, изпитват неудобството да обясняват на какво се дължи фактът, че в паспортите са записани като албанци или македонци. В някои държави, каквато е например Украйна, законът не допуска наличието на двойно гражданство, което естествено е пречка за придобиване на българско гражданство от живеещите там българи. Според ориентировъчни данни, притежаващите такова гражданство лица, живеещи, или пребиваващи в чужбина са около 800 000, като преобладаващата част от тях са българските турци, напуснали страната през лятото на 1989 г. и по-късно, както и икономическите емигранти-етнически българи през последните години. От гледна точка на техния юридически статус по отношение на България, задграничните българи са лица, които имат българско гражданство, двойно (българско и чуждо гражданство), или само чуждо гражданство.

Асимилационните промени могат да се извършат и при наличието на всички изброени по-горе маркери, тъй като най-силно влияние върху идентичността имат политическите фактори - отношението на държавата, в която общността живее, както и това на държавата, от която тя произлиза. При целенасочена и трайна асимилационна политика на държавата-приемник и при липса на етноохранителна политика от страна на държавата-майка, за няколко поколения границите на първоначалната идентичност се размиват. Това е основната причина за ускорените асимилационни процеси сред населението с български произход в Румъния и особено в Югославия и Гърция. Проявяваната през последните години активност на българската държава за етническото съхраняване на българските общности зад граница след време ще се отрази върху тяхната идентичност и самоопределение.


От асимилация към етническо възраждане


Останалите извън държавните граници, или новообразувани след 1878 г. български общности преживяват своя история, която понякога ги възвръща към България, а в други случаи ги отдалечава от общобългарското развитие. Тяхната кауза се променя от освободителна през охранителна и оцеляваща до възродителна в наши дни. Нейни носители са били революционни, политически и културни организации и институции на задграничните българи в държавите, в които живеят, или в България.

Сравнението в исторически план между политиката на държавите-приемници за интегриране (асимилиране) и тази на България за етническо съхраняване (възраждане) на българските малцинствени общности не е в полза на запазването на тяхната етническа идентичност. Неангажираната и непоследователна политика на българската държава в миналото е една от причините, поради които българските общности зад граница са в традиционно неравнопоставено положение спрямо другите малцинствени групи. Така например, докато гърците в Албания имат широки малцинствени права, включващи изучаване на майчин език, политическа организираност, богослужение на гръцки език, наличието на българска общност там не е признато официално. Подобна е картината при сравняването с правата съответно на албанците в Югославия, на унгарците в Румъния и на турците в Гърция.

Демократичните промени в Източна Европа след 1989 г. създават предпоставки за по-свободно етно-национално развитие на компактните български общности. Както във вътрешнодържавен, така и в международен план проблемите на малцинствените групи стават все по-често предмет на дискусии и решения. В Украйна, Молдова, Румъния, Югославия, Унгария българските общности се ползват със статут на признати национални малцинства. Този статут обаче, не води автоматически до реални гаранции на техните права за недискриминация и за запазване и развитие на собствената идентичност, тъй като те се определят от конкретната политика на държавите. Например, докато малобройната българска общност в Унгария се ползва дори от правото на местно и републиканско малцинствено самоуправление, българите в Югославия (Западните покрайнини) продължават да бъдат подложени на масирана етно-културна асимилация, въпреки формално декларираните малцинствени права.

Съвременната кауза на малцинствено организираните български общности в смисъл на интерес, идея и общо дело, може да се формулира като етно-културно възраждане, стопански просперитет и духовно приобщаване към България, при запазване на лоялност спрямо държавите-приемници. Основният акцент в тяхната организационна активност се поставя върху културно-просветната дейност, а главните проблеми са породени от затрудненото й финансово обезпечаване и липсата на единодействие и координация. Преселването в прародината е цел за малобройни български групи - предимно на интернираните от Сталиновия режим в средноазиатските предели на бившия Съветски съюз, както и на отделни представители на интелигенцията от Молдова и Украйна. През периода от 1991 до 1995 г. в България са се заселили до 1500 етнически българи от постсъветските републики.

Като постижения на компактните български групи, особено от "историческата" диаспора, през съвременния период могат да се посочат: създаване на обществени сдружения и организации; изучаване на български език и откриване на български училища; издаване на собствен периодичен печат и литература, излъчване на радио и телевизионни предавания на български език; формиране и изявите на състави за български фолклор; провеждане на чествания, фестивали и други културни инициативи; участие в обществено-политическия живот в страните, в които живеят и т. н. Разбира се тези постижения имат различни нюанси и проявления в различните държави. Макар че техни преки изпълнители и стимулатори са представители на елита на самите български общности, по правило те са напълно обусловени от съответната държавна малцинствена политика, която преследва свои цели.

Най-големи възможности за изучаване на майчиния език имат българите в Молдова и Украйна, където освен факултативното изучаване на езика, вече функционират и български, или смесени българо-чужди училища (в Кишинев, Болград, Приморск). Такива училища притежават още от предходния период и българските общности в Унгария (Будапеща) Чехия(Прага) и Словакия (Братислава). В Румъния българският език се изучава факултативно в няколко училища. Възможностите в областта на образованието за българите в Югославия са значително по-малки - общностите в Сръбски Банат и в Призренска (Косовска) Гора не изучават майчин език, а българите в Западните покрайнини го изучават недостатъчно. Въпреки междуправителствената договореност югославските власти не допускат провеждането на квалификационни курсове с местни учители в България. В Албания български език се изучава само в една частна школа в Елбасан и в Тирана. Политиката на Гърция и Турция не допуска дискутирането по проблема за изучаването на майчиния език. Практиката с откритите през последните години неделни училища и частни школи в големите градове (Киев, Одеса, Измаил, Бердянск, Запорожие в Украйна, Тираспол, Кишинев в Молдова, Елбасан и Тирана в Албания), където в повечето случаи младежите с български произход вторично научават майчиния си език показва, че загубването на езика не е необратим процес и при благоприятни условия той може да бъде възстановен..

Незадоволителната материална база и финансовият недоимък съпътстват организационната дейност на повечето български общности в бившите социалистически страни. Изключенията, каквото представлява, например, Дружеството на българите в Унгария с неговата добре самообезпечена и просперираща дейност, само потвърждават благотворното отражение на такива предпоставки. Самофинансирането дарителството и субсидирането са възможни, но на практика трудно осъществими решения, било поради прекъснатите традиции, било поради преживяваната от източноевропейските страни икономическа криза.

Българите зад граница трудно успяват да постигнат организационно единство. Повечето техни сдружения са разединени от вътрешни противоречия и конфликти. Опитът за създаване на асоциация, обединяваща българските сдружения на територията на Съветския съюз в началото на 90-те години, не постига трайни положителни резултати. Това разбира се, се дължи не само на вътрешните противоречия, но и на държавното разделение на българските общности след разпадането на федерацията и създаването на новите държави - Молдова и Украйна. По-късно, обединение се постига в границите на Украйна със създаването на Асоциация на българските дружества и културни организации там. Обективни различия между католици и православни, но и користни интереси са причините за силно изразения вътрешно-етнически конфликт в средите на организираното българско малцинство в Румъния. Поради вътрешното разединение, разнопосочните интереси, както и заради липсата на държавна подкрепа, опитите за изграждане на собствена организация на задграничните българи, предприети през 1991-1992 г. със създаването в София на Международна асоциация на българите, завършват без успех.

Българските общности зад граница са добре интегрирани в държавите, в които живеят, и съжителстват безконфликтно с мнозинствения и с другите етноси. В тяхното отношение към държавните-приемници преобладава лоялността. Влияние за това оказват както традиционните за българите приспособяване и умереност, така и обстоятелството, че техните организационни структури в повечето случаи са зависими от официалните власти или са обвързани с тях. Такива са, например, българските културно-национални дружества в Одеса и в Кишинев ("Възраждане"), или Общността "Братство" в Букурещ и Съюзът на банатските българи в Тимишоара. Опозиционните спрямо властите и по-радикални в исканията си организации, каквито са Демократическия съюз на българите в Югославия или Болградското дружество "Св. св. Кирил и Методий", обикновено имат малко явни привърженици и развиват своята дейност при трудни условия, благодарение инициативността на отделни представители на малцинствения елит.

Най-радикалната идея, която се лансира в съвременния период по отношение на българските общности, е тази за българска национално-териториална автономия в Южна Бесарабия. Тя намери единственото си официално проявление в проведен референдум през 91 г., когато 83% от населението в Болградски район се обяви за създаване на български национален район. Резултатът не беше взет предвид от украинската централна власт, а идеята загуби актуалност след окончателното разпадане на Съветския съюз и разделянето на тамошната общност от вече държавната граница между Украйна и Молдова, както и поради недопускането на териториална автономия от украинското законодателство. Израз на продължаващото чувство за общност между българи и гагаузи е съвместно издигнатото през 1990 г. искане за гагаузо-българска автономия в рамките на Молдова. Според ръководители на гагаузкото движение това е била по-добрата възможност, отколкото обявената самостоятелна гагаузка автономия, но централното съветско ръководство е отхвърлили искането. Аргументът е бил, че само гагаузите можели да претендират за автономия поради "уникалността" им като народ, а българите нямали място в нея, тъй като имали държава-майка,която да се движи за тях.

Политиката на държавите-приемници и организационната слабост на задграничните български структури обяснявят липсата на самостоятелна политическа активност. Политическият опортюнизмът, разбиран като присъединяване към и подкрепа на управляващите партии, е преобладаващата линия на поведение за компактните български общности. Потвърждение за това са депутатите от техните среди в парламентите на Молдова или на Югославия. Въпреки че дейността на някои български формирования има политически характер, те не прерастват в малцинствени партии. Опитът за излъчване на "независим" български депутат в парламента на Украйна завършва без успех поради неумението да се постигне компромис и съгласие между двама конкуриращи се кандидати. Депутатското място, предоставено при облекчени изборни условия на българското малцинство в парламента на Румъния се превръща в повод за конкуренция и раздори между ръководствата на двете български сдружения в страната.

Общото в отношението на задграничните българи към България, като държава - майка, е очакването за подкрепа при решаването на техните общностни или индивидуални проблеми. Но докато западната емиграция е по-сдържана, а тази с политически произход проявява и основателно недоверие към трудно реформиращата се след 1989 г. българска държава, сред общностите в бившите социалистически страни се наблюдава определена романтична идеализация и митологизация на старото отечество, които нерядко пораждат разочарования при непосредствен досег с действителността. Интересът към България е продиктуван и от прагматични мотиви като възможностите за безплатно образование, печеливш бизнес и т.н. Привлекателността на страната за задграничните българи зависи от нейния просперитет и позитивна репутация в чужбина, без които тя не би могла да изпълнява функциите на интегриращ фактор.

Историята на българската политика към "външните" българи преминава през етно-териториалния национализъм до Втората световна война, идеологизация, национален нихилизъм и отстъпване пред вътрешните етно-религиозни проблеми при социализма. В условията на демократизацията след 1989 г. се създават благоприятни предпоставки за ликвидиране на някои недъзи в тази политика, особено по отношение на компактните български общности от източноевропейските държави. Всъщност те имат приоритетно значение в сравнение с другите български общности през разглеждания период, с оглед подпомагане на започналия в техните среди етно-възродителен процес. Постигнатото през този период в общонационален план се изразява в създаването и дейността на нови специализирани държавни институции и органи за работа с българите зад граница, образователната дейност, активизирането на обществеността, засилената външнополитическа активност.

Образователната дейност сред българските общности в чужбина е вероятно най-плодотворният аспект от българската политика в това направление през последните години. През периода 1990-1997 г. в български учебни заведения са приети общо 1731 студенти, 44 докторанти, 51 специализанти и 35 ученици, преимуществено от най-многобройните български общности в Украйна и Молдова, както и от тези в Румъния, Югославия, Албания, Македония и др. Същевременно Учебно-квалификационият център за българи от чужбина в Габрово провежда 126 краткосрочни курса с общо 3708 обучаеми етнически българи - учители, студенти, ученици и културно-просветни дейци от Молдова, Украйна и Румъния. От 1994 г. просветното министерство започва организирано да изпраща, след подбор с конкурс, учители, преподаватели и методисти по български език и народна музика в учебните заведения - училища и институти в Молдова и Украйна, като през учебната 1996/1997 г. техният общ брой достига 31 души. Министерството осигурява учебници за обучението на български език в Молдова и Украйна и подпомага методически учебния процес на съответните преподаватели.

Българските общности зад граница са свеобразната "втора България", която може да съдейства за многостранното и двустранно сътрудничество на страната, да спомогне за нейната реална демократизация и за преодоляване на икономическата криза, да съдейства за възраждането и обогатяването на общобългарската култура, да бъде етно-демографския резерв за изпадналата в демографска криза българска нация. Сравнението на малцинствата с "живия мост" има своя дълбок смисъл в условията на многонационална, но единна Европа. Задграничните българи остават потенциалните и реални посланици или лоби на българската кауза в чужбина. Осъществяването на взаимоизгодни връзки между тях и България ще зависи и занапред преди всичко от това доколко българската държава ще съумее да формулира и провежда съответната политика, отговаряща на очакванията на "външните" българи, на общонационалните интереси и на европейските стандарти. Бъдещето на нацията е в нейното развитие като общност, която обединява политически българските граждани и интегрира в културно отношение етническите българи по света, диаспората на малцинствените групи от страната, всички лица и общности, свързани с българския етнос, територия, държава и култура.

Свързани:

Динамика на българските етнически идентичности iconОбучение на селскостопански производители от райони със смесени етнически общности
България. Вековните традиции като земеделски стопани са част от историческото ни наследство, което винаги е свързвало хората от различните...
Динамика на българските етнически идентичности iconЗдравна стратегия
Тя цели постигането на по-високо ниво на здраве на българските граждани в неравностойно положение, принадлежащи към етнически малцинства...
Динамика на българските етнически идентичности iconОтче т за дейността на общински съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси град добрич
През 2010 година Общинският съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси – град Добрич работи по реализирането на дейностите...
Динамика на българските етнически идентичности iconДинамика
Център Динамика е служба, предлагаща психотерапия, психологично и психиатрично консултиране. Тя е създадена през 1995 г., а през...
Динамика на българските етнически идентичности iconВ: Кирова М. (ред.). Идентичности в преход: род, медии и популярна култура в България след 1989 г. София: Полис, 2010, с. 76-92
За медийния образ на хората от лгбт общността. В: Кирова М. (ред.). Идентичности в преход: род, медии и популярна култура в България...
Динамика на българските етнически идентичности iconКонфликт. Дефиниране, характеристики и динамика. Генчо Б. Сандев
Анотация. В разработката е заложен модел на структура на конфликт – участници, зона на разногласия, цел и функции. Освен това е формиран...
Динамика на българските етнически идентичности iconНаучна конференция „Телеком 2009, 8 -9 октомври, Варна Динамика и развитие на телекомуникационните цени в периода 1998 2008
Разгледани са приходите от фиксиран и мобилен абонат, от предплатени услуги и общо от платени и предплатени услуги. Обобщени са данни...
Динамика на българските етнически идентичности iconОбластен експертен съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси Област Бургас протокол №1
Областният експертен съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Областна администрация Бургас. Заседанието бе...
Динамика на българските етнически идентичности iconЗа дейността на Общински съвет за сътрудничество по етнически и интеграционни въпроси към Общинска администрация -бобошево глава първа общи положения Чл. 1
Чл. 1 /1/ Общински съвет по Етнически и интеграционни въпроси към Общинска администрация Бобошево, наричан за краткост “съвета” е...
Динамика на българските етнически идентичности iconРасстройство исторической идентичности 3
Опыт фальсификации останков ивана сусанина с помощью заданной интерпретации археологических и судебно-криминалистических исследований...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом