Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г




ИмеСписание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г
страница1/4
Дата на преобразуване18.12.2012
Размер473.23 Kb.
ТипДокументация
източникhttp://www.vas.bg/vas/ImageUpload/6_2006.doc
  1   2   3   4
Списание „Адвокатски преглед” - брой 6 от 2006 г.


За разделението на властите и за самостоятелността на съдебната власт - "Адвокатски преглед"


Върховният касационен съд на основание чл. 149, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 153 и 158, т. 3 от Конституцията на Република България е направил пред Конституционния съд искане за обявяване на противоконституционността на § 6 и § 7 от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, обнародван в „Държавен вестник", бр. 27 от 31.03.2006 г. (вж. решение № 1 и 2 от 5.06.2006 г. на Пленума на ВКС).
С § 6 от цитирания закон е създадена нова ал. 4 на чл. 129 от Конституцията, според която „председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор се освобождават от президента на републиката по предложение на една четвърт от народните представители, прието с мнозинство две трети от народните представители. Президентът не може да откаже освобождаването при повторно направено предложение”.
С § 7 от закона от 31.03.2006 г. се създава нова т. 3 на чл. 130а от Конституцията, според която министърът на правосъдието „може да прави предложение за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдии, прокурори и следователи".
Конституционният съд с решение № 3 от 10.04.2003 г. по конституционно дело № 22/2002 г. е дал тълкуване на чл. 158, т. 3 от Конституцията, според което „във формата на държавното управление се включват и възложените от Конституцията на висши държавни институции — Народно събрание, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, Конституционен съд и органите на съдебната власт (Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, следствие и Висш съдебен съвет) дейности и правомощия, доколкото с изменението им се нарушава балансът между тях при съблюдаване на основните принципи, върху които е изградена държавата — народен суверенитет, върховенство на основния закон, политически плурализъм, разделението на властите, правовата държава и самостоятелността на съдебната власт”.
При това тълкуване на израза „форма на държавно управление" в разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията е несъмнено, че с въпросните § 6 и § 7 от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България е извършено изменение на тази форма, като са възложени несъществуващи досега правомощия на Народното събрание (§ 6) и на министъра на правосъдието (§ 7). А това съгласно цитираната по-горе конституционна разпоредба може да бъде сторено само от Великото народно събрание. В случая Народното събрание е надхвърлило пределите на своята компетентност, поради което дори само на това основание въпросните два параграфа са противоконституционни.
Наред с това, разглежданите допълнения по закона от 31.03.2006 г. са противоконституционни и будят тревога и поради нарушението на принципа на разделението на властите. Дадена е възможност на мнозинството народни представители (които при това са политически обвързани) да отстраняват висшите представители на съдебната власт — председателите на двете върховни съдилища и главния прокурор. Така законодателната власт се намесва във функционирането и дейността на съдебната власт. Нещо повече, нововъведеното правомощие на министъра на правосъдието, който е орган на изпълнителната власт, му предоставя възможност да се намесва в подбора, освобождаването и статута на органите на правосъдието, прокуратурата и следствието. А като гаранция за ненамеса на изпълнителната власт в дейността на съдебната Конституцията изрично е лишила същия министър, като председателстващ Висшия съдебен съвет, от право да участва в гласуването на неговите заседания.
Създадените със закона от 31.03.2006 г. правомощия на Народното събрание и на министъра на правосъдието несъмнено застрашават самостоятелността на съдебната власт, с което накърняват основен конституционен принцип. При упражняването на своите правомощия и изпълнението на своите задължения органите на съдебната власт са поставени в зависимост от усмотрението и съображенията на органи на другите власти. А инициативите на последните всякога са продиктувани от преследване на различни, и преди всичко политически цели; естествено е преценките им при назначаването, повишаването, понижаването и освобождаването от длъжност да бъдат пристрастни, и то преди всичко на политическа плоскост.
С оглед на гореизложеното двете допълнения на Конституцията по § 6 и § 7 от закона от 31.03.2006 г. са противоконституционни. Според мълвата по силата на предстояща, т.нар. „четвърта поправка на Конституцията", се предвижда създаването на контролен орган върху дейността на органите на съдебната власт, стоящ извън самата нея. Тази съвсем оригинална идея за създаването на подобен орган, какъвто, доколкото е известно, не съществува в никоя европейска и извъневропейска правова държава — не може да бъде одобрена. Осъществяването й би довело до накърняване на принципите за разделение на властите и самостоятелност на съдебната власт.


Признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни арбитражни решения в Република България - проф.Иван Владимиров, адвокат от София


1. Обхват на признаването. Признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение се уреждат от международни договори, в които Република България участва (чл.51, ал.2 от Закона за международния търговски арбитраж -ЗМТА) (Обн., ДВ, бр.60 от 1988 г.; изм. и доп., бр.93 от 1993 г., бр.59 от 1998 г., бр.38 от 2001 г., бр.46 от 2002 г.; Решение №9 на Конституционния съд от 2002 г. – ДВ, бр.102 от 2002 г.). Има се предвид преди всичко многостранната Нюйоркска конвенция от 1958 г. (Текста на Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958 г. вж.ДВ, бр.2 от 1965 г.), която има точно такъв предмет, както и Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж от 1961 г. (Текста на Европейската конвенция от 1961 г. вж.ДВ, бр.57 от 1964 г.) Но не е изключено приложение да намерят и двустранни международни договори на Република България, в които се съдържа съответна уредба.
В Нюйоркската конвенция от 1958 г. е предвидена за всяка държава възможност при подписването, при ратификацията или при присъединяването към конвенцията на основата на взаимност да заяви, че ще я прилага само към арбитражни решения, постановени на територията на друга договаряща държава. Допустимо е също така тя да заяви, че ще прилага тази конвенция само относно спорове, възникнали от договорни или недоговорни правоотношения, които се считат търговски съгласно нейния национален закон (чл.І, ал.3).
При ратифицирането на конвенцията от българска страна е направена следната декларация: „България ще прилага Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, когато решенията са издадени на територията на една от договарящите държави. Що се отнася до решенията, издадени на територията на недоговаряща държава, тя ще прилага конвенцията само на базата на стриктна взаимност”. По такъв начин държавата ни се е възползвала от първата възможност да направи декларация, но не и от втората възможност за декларация, предвидени в чл.І, ал.3 на Нюйоркската конвенция от 1958 г.
Така направената декларация очертава обхвата на признаването на чуждестранни арбитражни решения в Република България. Безусловно се признават решенията, издадени на територията на една от договарящите държави. Решенията, издадени на територията на недоговаряща държава, се прилагат в Република България само на базата на стриктна взаимност. Не е необходимо взаимността да бъде непременно договорна. Достатъчна е и фактическата взаимност, установена от компетентния съд. Тежестта на доказване лежи върху страната, която е заинтересувана от признаването.
Изисква се ефективно доказване на взаимността. В случая е неприложимо оборимото предположение за наличие на взаимност, създадено с чл.47, ал.2 от на международното частно право – КМЧП (ДВ, бр.42 от 2005 г.). Изискването за такова Кодекса наличие не се съдържа в национален нормативен акт, а в международен договор, по който Република България е страна, и в нейна декларация, направена при ратифицирането му. Декларацията ограничава действието на международния договор. Не става дума за прилагането на чуждо право. Освен това разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор или в друг международноправен акт в сила за Република България (чл.3, ал.1 от КМЧП).
Тъй като Република България не се е възползвала от възможността да заяви, че ще прилага Нюйоркската конвенция от 1958 г. само към арбитражни решения по спорове, които според нейния закон се смятат за търговски, на признаване в нея подлежат и чуждестранни арбитражни решения по нетърговски (гражданскоправни) спорове.
2. Подсъдност при признаване. Искът за признаване на чуждестранно арбитражно решение се предявява пред Софийския градски съд. Достатъчно е друго да не е предвидено в международен договор, по който Република България е страна (чл.51, ал.3 от ЗМТА – нова, ДВ, бр.38 от 2001 г.). Разпоредбите на КМЧП не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в друг закон, какъвто е ЗМТА (чл.3, ал.1 от КМЧП). Затова не може да намери приложение чл.118 от КМЧП, който е посветен на подсъдността при признаването на решения на чуждестранни държавни съдилища. Недопустимо е признаването на чуждестранно арбитражно решение да се извършва извън Софийския градски съд от друг орган, пред който то се предявява.
В българското законодателство липсва законово определение на понятието „чуждестранно арбитражно решение”. За квалификацията на едно арбитражно решение като чуждестранно решение значение има разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗМТА. Приложното поле на закона обхваща международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража е на територията на Република България. Решението на такъв арбитраж е българско. Чрез правоприлагане по аргумент от противното (per argumentum a contrario) следва да се направи изводът, че чуждестранно е решение, произнесено от арбитраж, който се е състоял на място, разположено извън територията на Република България.
До същия правен извод се достига, ако се приеме, че препращането, което чл.51, ал.2 от ЗМТА прави към сключените от Република България международни договори, важи не само за признаването и за допускането на изпълнението, но и за квалификацията на едно арбитражно решение като чуждестранно.
Квалификацията, която е установена в международен договор или в друг международен акт, се съобразява при прилагането им. Това съобразяване се налага от международния характер на разпоредбите и от необходимостта да се постигне еднообразие в тяхното тълкуване и прилагане (чл.3, ал.2 от КМЧП).
Приложение в случая ще намери чл.І, ал.1 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. Според тази разпоредба чуждестранни са арбитражните решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се искат признаването и изпълнението на решенията. Допустимо е страни по споровете да бъдат както физически, така и юридически лица.
3. Подсъдност при допускане на изпълнението. Иск за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в Република България се предявява, когато това решение е постановено в тежест на физическо или юридическо лице, което има обичайно местопребиваване, респективно седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България. Тогава е налице международната компетентност на българските съдилища (чл.4, ал.1, т.1 от КМЧП).
Под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва специално да бъдат съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки (чл.48, ал.7 от КМЧП).
Седалище на търговеца, включително на едноличния търговец-физическо лице и на юридическите лица-търговци, каквито са търговските дружества и кооперациите с изключение на жилищно-строителните кооперации, е населеното място, където се намира управлението на дейността му (чл.12, ал.1 от Търговския закон). Същото разбиране за седалище е възприето за юридическите лица с нестопанска цел, каквито са сдруженията и фондациите. Седалище на такова юридическо лице е населеното място, в което се намира управлението му (чл.8, ал.1 от ЗЮЛНЦ).
Софийският градски съд е компетентен да разгледа иск за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в Република България. Достатъчно е друго да не е предвидено в международен договор, по който държавата ни е страна (чл.51, ал.3 от ЗМТА).
4. Производство по признаването и допускането на изпълнение. За разглеждането на иска за признаване и/или за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в Република България по силата на чл.51, ал.3 от ЗМТА следва да се прилагат съответно чл.305 и 306 от ГПК, посветени на производството по признаването и изпълнението на решения на чуждестранни съдилища.
Тъй като споменатите в ЗМТА чл.305 и 306 от ГПК, влизащи в неговата глава тридесет и втора, са отменени с §4 от заключителните разпоредби на КМЧП, на чл.51, ал.3 от ЗМТА трябва да се извърши поправително тълкуване. На съответно прилагане подлежат чл.119, 120 и 121 на КМЧП, които уреждат същото частноправно отношение с международен елемент и практически ги заменят.
Съответно прилагане означава разпоредбите да се прилагат само в смисъл, който не влиза в противоречие с правната същност на арбитражното решение. Изцяло ще важат изискванията на чл.119, ал.2 от КМЧП и на чл.ІV, т.2 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. за приложенията към молбата за признаване и за допускане на изпълнението на решението на чуждестранен съд, съответно арбитраж, включително: а)оригинала или надлежно заверен препис от арбитражното споразумение; б)препис от решението, заверен от арбитражния съд, който го е постановил; в)удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила; г)ако тези документи не са съставени на официалния език на държавата, в която решението се предявява за признаване и изпълнение, трябва да бъде представен превод на този език. Преводът се заверява от официален или заклет преводач, или от дипломатическо или консулско учреждение.
Ищецът не се освобождава от задължението да представи необходимите приложения към всяка искова молба, изброени в чл.99 от ГПК, а именно: а)пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник; б)държавните такси и разноските, когато се дължат такива, и в)преписи от исковата молба и приложенията към нея според броя на ответниците.
Съдебната такса се определя по правилата на чл.55 от ГПК. В т.7в от Тарифа №1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, от прокуратурата, от следствените служби и от Министерството на правосъдието, одобрена с Постановление №167 на Министерския съвет от 1992 г., е предвидена сравнително ниска държавна такса по молби за признаване на решения на чуждестранни арбитражни съдилища. Тя възлиза на 0.4 на сто от присъдената сума, но не по-малко от 40 лева (Обн., ДВ, бр.71 от 1992 г.; изм. и доп., бр.92 от 1992 г., бр.32 и 64 от 1993 г., бр.45 и 61 от 1994 г., бр.15 и 53 от 1996 г., бр.2, 28 и 36 от 1997 г., бр.20 от 1998 г.; попр., бр.24 от 1998 г.; изм. и доп., бр.95 от 1998 г. и бр.14 от 2000 г.; изм. с Решение №798 на Върховния административен съд на Република България от 2001 г. – ДВ, бр.19 от 2001 г.; доп., бр.89 от 2001 г. и бр.83 от 2002 г.).
Недопустимо е съдът при разглеждането на делото да влиза в обсъждане на съществото на спора, който е разрешен от чуждестранния арбитраж. Той е овластен само да проверява, дали представеното арбитражно решение не съдържа постановления, които противоречат на обществения ред на Република България.
В производството пред държавния съд длъжникът може да противопостави възражения за липсата на условия за допускане на изпълнението, включително за наличността на едно от основанията за отказ да се признае и да се допусне изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, които са предвидени в чл.V на Нюйоркската конвенция от 1958 г. Но чл.51, ал.3 (нова – ДВ, бр.38 от 2001 г.) на ЗМТА изрично изключва правото на длъжника да предяви възражение за погасяване на вземането след постановяване на решението.
Решението на Софийския градски съд, с което се уважава или се отхвърля молбата за признаване и за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, подлежи на общо основание на въззивно обжалване пред Софийския апелативен съд и на касационно обжалване пред Върховния касационен съд.
  1   2   3   4

Свързани:

Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 2-3 от 2006 г
На общо събрание на адвокатите от страната на 25. 02. 2006 г единодушно бе приета следната
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 7-8 от 2003 г
Директива на Съвета от 22 март 1977 година за улесняване ефективното упражняване на свободата на предоставяне на адвокатски услуги...
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 10-11 от 2006 г
Някои бележки относно института на споразумението, уреден в Закона за митниците Ралица Илкова, Асистент в Юридическия факултет на...
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 1-2 от 2004 г
Отчет за дейността на Висшия адвокатски съвет за периода 21. 02. 2003 г. 20. 02. 2004 г
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 2-3 от 2005 г
Отчет за дейността на Висшия адвокатски съвет за периода 20.ІІ. 2004 г. 25.ІІ. 2005 г
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 12 от 2006 г
Процесуално легитимиран ли е юрисконсултът да представлява административнонаказващия орган в съдебната фаза на административнонаказателното...
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 1 от 2005 г
Въпроси по тълкуването на чл. 256 от Наказателния кодекс Славка Димитрова-Симеонова
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 10-11 от 2004 г
Съвместно упражняване на адвокатската професия в България Валентин Бенатов, адвокат от София
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 11-12 от 2002 г
Паричната конституция Станислав Нацев, правен съветник в управление "Емисионно", бнб
Списание „Адвокатски преглед брой 6 от 2006 г iconСписание „Адвокатски преглед брой 4-5 от 2005 г
Открито писмо на председателите на европейските адвокатски организации до Европейската комисия, Европейския парламент и Европейския...
Поставете бутон на вашия сайт:
Документация


Базата данни е защитена от авторски права ©bgconv.com 2012
прилага по отношение на администрацията
Документация
Дом